Касандра Клеър
Град от кости (10)

10
Град от кости

След първия миг на изненада Клеъри и Джейс се съвзеха и започнаха да говорят един през друг.

— Валънтайн е имал жена? Бил е женен? Мислех, че… — Това е невъзможно! Майка ми никога не би… тя е била омъжена само за баща ми! Не е имала бивш съпруг!

Ходж вдигна успокояващо ръце.

— Деца…

— Аз не съм дете. — Клеъри рязко се отдалечи от бюрото. — И не желая повече да слушам.

— Клеъри — каза Ходж. Кроткият му тон късаше сърцето й. Тя бавно се обърна и погледна към него от разстоянието, което ги делеше по протежение на стаята. Беше й странно, че той, с посивялата си коса и белезите по лицето си, изглежда много по-стар от майка й. А пък са били заедно „млади“, заедно са членували в Кръга, Валънтайн е техен общ познат.

— Майка ми не би… — започна тя, но се отказа. Вече не беше сигурна, че познава добре Джослин. Майка й се бе превърнала в чужда за нея лъжкиня, която има своите тайни. Какво ли още можеше да е направила?

— Майка ти напусна Кръга — каза Ходж. Той не се приближи до нея, а я гледаше от другия край на стаята, открито и спокойно. — Когато разбрахме колко краен е станал във възгледите си Валънтайн, когато разбрахме какво се готви да направи, мнозина от нас го напуснаха. Лушън си тръгна първи. Това беше удар за Валънтайн. Двамата бяха много близки. — Ходж поклати глава. — Следващият беше Майкъл Уейланд. Твоят баща, Джейс.

Джейс вдигна вежди, но нищо не каза.

— Имаше и такива, които му останаха верни. Пангборн, Блекуел. Семейство Лайтууд…

— Лайтууд? Имаш предвид Робърт и Мерис? — изуми се Джейс. — А ти? Ти самият кога го напусна?

— Не съм го напускал — каза тихо Ходж. — Те също не го напуснаха… бояхме се, твърде много се страхувахме от това, на което е способен. След Въстанието верните му хора като Блекуел и Пангборн избягаха. Ние останахме и помогнахме на Клейва. Давахме им имена. Помагахме им да издирят избягалите. В замяна на това бяхме пощадени.

— Пощадени… — изплъзна се от Джейс, но Ходж го чу и му каза:

— Имаш предвид проклятието, което ме задържа тук, нали? Ти винаги си вярвал, че съм прокълнат от зъл демон или магьосник. И аз те оставих да живееш с тази заблуда. Но истината е друга. Проклятието, което ме задържа тук, е наложено от Клейва.

— Защото си бил в Кръга ли? — попита Джейс с израз на дълбоко изумление на лицето.

— За това, че не го напуснах преди Въстанието.

— Но семейство Лайтууд не са наказани — каза Клеъри. — Защо? И те са се провинили като вас.

— При тях имаше смекчаващи вината обстоятелства, бяха женени, имаха дете. Въпреки това в момента не по свое желание заемат пост, който изисква да са далече от Идрис. И тримата бяхме прогонени тук, по-точно четиримата. Когато напуснахме Града от стъкло, Алек беше едва бебе. Те могат да се връщат в Идрис само по работа, при това за кратко, докато аз нямам право да се връщам при никакви обстоятелства. Никога вече няма да видя Града от стъкло.

Джейс гледаше втренчено. Сякаш видя наставника си в друга светлина, помисли си Клеъри, макар че Джейс не би променил отношението си току-така. Той каза:

— Макар и суров, законът си е закон.

— Аз те научих на това — каза с насмешка Ходж. — И сега ме атакуваш със собствените ми думи. Но си прав. — Той имаше вид на човек, който всеки момент ще се строполи на близкия стол, но се държеше изправен. В стегнатата му стойка си личи някогашният воин, помисли си Клеъри.

— Защо не ми казахте по-рано? — попита тя. — Че майка ми е била омъжена за Валънтайн. Нали знаехте името й…

— Аз я знаех като Джослин Феърчайлд, а не като Джослин Фрей — рече Ходж. — А и ти така упорито твърдеше, че тя няма нищо общо със света на сенките, че успя да ме убедиш в невъзможността да говорим за една и съща Джослин… а може би аз самият не исках да повярвам. Никой не желае Валънтайн да се върне. — Той отново поклати глава. — Когато тази сутрин повиках братята от Града от кости, нямах представа какви новини ще имаме за тях — каза той. — Когато Клейвът разбере, че Валънтайн се кани да се завърне и търси Бокала, ще настане голяма суматоха. Мога само да се надявам, че това няма да наруши Съглашението.

— Обзалагам се, че точно това иска Валънтайн — отбеляза Джейс. — Но за какво му е толкова този Бокал?

Лицето на Ходж посърна.

— Не се ли досещаш? — каза той. — С негова помощ ще сформира армия.

Джейс се разтревожи.

— Но това никога…

— Време е за вечеря! — Беше Изабел, застанала в рамката на вратата на библиотеката. Тя все още държеше лъжицата в ръка, само че косата й се бе изплъзнала от кока и се бе разпиляла около шията. — Извинете, че ви прекъсвам — добави тя, като помисли малко.

— Мили Боже — каза Джейс, — наближава страшният час.

Ходж се сепна.

— Аз… аз… аз закусих доста обилно — запелтечи той. — Искам да кажа, обядвах. Направо преядох. И залък не мога да хапна повече…

— Изхвърлих супата — каза спокойно Изабел. — И поръчах китайска храна.

Джейс се отмести от бюрото и се протегна.

— Страхотно — каза той. — Умирам от глад.

— Е, може и аз да се опитам да похапна — склони великодушно Ходж.

— Какви лъжци сте и двамата — каза злъчно Изабел. — Вижте, знам, че не харесвате как готвя…

— Ами не готви тогава — посъветва я Джейс. — Поръча ли ми свинско му шу? Знаеш, че обожавам свинско му шу.

Изабел завъртя нагоре очи.

— Да. В кухнята е.

— Идеално. — Той мина покрай нея, като закачливо разроши косата й. Ходж излезе след него, като също се спря за малко, за да я потупа дружески по рамото, после продължи с виновно-шеговито наведена глава. Това ли беше боецът, чийто дух Клеъри бе видяла само преди минута?

Изабел гледаше след Джейс и Ходж, като въртеше лъжицата в покритите си с белези бледи пръсти. Клеъри каза:

— Наистина ли е такъв?

Изабел не я удостои с поглед.

— Кой наистина да е какъв?

— Джейс. Наистина ли е такъв лъжец?

Сега Изабел погледна Клеъри, очите й бяха огромни, тъмни и неочаквано замислени.

— Той изобщо не е лъжец. Не и за съществените неща. Може да ти каже ужасни истини, но никога не би те излъгал. — Тя спря за миг, преди да продължи отново, с прихнал глас: — Ето защо принципно е по-добре да не му задаваш въпроси, чийто отговор не би могла да понесеш.

* * *

Кухнята беше топла, светла и ухаеше вкусно на китайска храна. Този мирис напомняше на Клеъри за нейния дом. Тя седеше и гледаше лъскавата си чиния, пълна с юфка, играеше си с вилицата и се мъчеше да не гледа към Саймън, който зяпаше Изабел с изцъклен поглед.

— На мен пък ми се струва романтично — каза Изабел, докато всмукваше от сока си през една огромна цикламена сламка.

— Кое? — сепнато попита Саймън.

— Цялата тази работа с майката на Клеъри, дето била омъжена за Валънтайн — каза Изабел. Междувременно Джейс и Ходж й бяха разказали историята, макар че Клеъри забеляза как и двамата пропуснаха онази част от нея, която касаеше семейство Лайтууд и тяхната принадлежност към Кръга, както и за проклятието, наложено от Клейва. — Възкръснал е от света на мъртвите и идва да я търси. Току-виж поискал отново да се съберат.

— Не ми се вярва да е изпратил Ненаситен в дома й, защото иска да се съберат отново — каза Алек, който се бе появил за вечеря. Никой не го попита къде е бил, нито пък той изяви желание да сподели. Беше седнал до Джейс, точно срещу Клеъри, и се опитваше да избягва погледа й.

— Аз също не бих постъпил така — съгласи се Джейс. — Най-напред бонбони и цветя, после обяснения в любов и най-накрая — банда Ненаситни. В тази последователност.

— Той може и да е минал през етапа с бонбоните и цветята — каза Изабел. — Ние няма как да знаем.

— Изабел — каза внимателно Ходж, — говорим за човека, който докара на Идрис такава разруха, каквато не е била позната досега, който изправи едни срещу други ловците на сенки и долноземците и заля с реки от кръв улиците на Града от стъкло.

— Има нещо възбуждащо в злото — каза Изабел.

Саймън се опита да си придаде зъл вид, но се отказа, когато видя, че Клеъри го гледа.

— Защо толкова му е притрябвал на Валънтайн Бокала и защо си мисли, че той е у майката на Клеъри? — попита той.

— Вие казахте, че с негова помощ може да се създаде армия — каза Клеъри, като се обърна към Ходж. — Това означава ли, че с Бокала могат да се създадат ловци на сенки?

— Да.

— Значи Валънтайн може да си хване случаен човек от улицата и да го превърне в ловец на сенки? Само с помощта на Бокала? — Саймън се наведе напред. — С мен дали ще се получи?

Ходж го изгледа дълго и изпитателно.

— Възможно е — каза той. — Но мисля, че си минал подходящата възраст. Бокалът действа при деца. При възрастни трансформацията или не се получава, или направо ги убива.

— Армия от деца — каза тихо Изабел.

— Само за няколко години — каза Джейс. — Децата растат бързо. Няма да мине много време и те ще се превърнат в мощен противник.

— Не знам — каза Саймън. — Да превърнеш група деца в бойци, чувал съм и по-лоши неща. Не виждам голям смисъл в това, толкова усърдно да се крие Бокалът от него.

— Пропускаш момента, че тази армия ще бъде неминуемо използвана, за да атакува Клейва — каза дрезгаво Ходж. — Причината само на малцина да е отредено да станат нефилими е, че повечето хора не биха преживели трансформацията. Нужни са особена сила и издръжливост. Преди да бъде променена същността им, трябва много прецизна проверка… само че Валънтайн не би се занимавал с това. Той ще изпробва Бокала върху всяко дете, което му попадне, и от двайсетте процента оцелели ще си направи армия.

Алек гледаше Ходж не по-малко ужасено от Клеъри.

— Откъде знаеш, че той ще постъпи така?

— Защото — каза Ходж — такъв беше планът му, докато беше в Кръга. Бе казал, че това е единственият начин да създадем сила, която да използваме, за да браним своя свят.

— Но това е убийство! — рече Изабел, която изглеждаше леко позеленяла. — Казал е, че ще убива деца.

— Каза, че сме опазили света на хората чист за цели хиляда години — рече Ходж — и че сега било техен ред да дадат своята жертва.

— Своите деца? — извика Джейс, бузите му горяха. — Това противоречи на всички наши принципи. Да оказваме помощ, да браним човечеството…

Ходж отмести чинията си.

— Валънтайн беше луд — каза той. — Брилянтен, ала луд. Не го интересуваше нищо друго, освен убиването на демони и долноземци. Нищо друго, освен прочистването на света. Той е готов да пожертва собствения си син в името на тази кауза и не може да разбере как другите не са готови на същото.

— Той има син? — обади се Алек.

— Образно казано — рече Ходж, като посегна към носната си кърпа. С нея забърса челото си и после отново я прибра в джоба. Клеъри забеляза, че ръката му леко трепери. — Когато земята му изгоря, когато рухна домът му, всички предположихме, че и той също е изгорял, като е предпочел Бокалът да стане на пепел, отколкото да попадне в ръцете на Клейва. В пепелта бяха намерени костите му, както и тези на жена му.

— Но майка ми е останала жива — каза Клеъри. — Не е загинала в този пожар.

— И както стана ясно, Валънтайн също не е — рече Ходж. — От Клейва няма да бъдат очаровани, че се подиграват с тях. И което е по-важно, ще искат да им се предаде Бокалът. А най-важното е, че ще искат да се уверят, че Валънтайн не го е взел.

— Мисля, че ще е най-добре първо да намерим майката на Клеъри — каза Джейс. — Като намерим нея, ще намерим и Бокала и така ще го вземем преди Валънтайн.

Това решение прозвуча чудесно на Клеъри, но Ходж така изгледа Джейс, сякаш последният бе предложил жонглиране с нитроглицерин.

— И дума да не става.

— Тогава какво ще правим?

— Нищо — каза Ходж. — Най-добре е да оставим всичко на обучените опитни ловци на сенки.

— Аз съм обучен — възрази Джейс. — И съм опитен.

Гласът на Ходж беше твърд, почти бащински.

— Знам, че си такъв, но ти си още дете или почти дете.

Джейс погледна Ходж с присвити очи. Миглите му бяха дълги и хвърляха сенки върху високите му скули. Друг на негово място би погледнал срамежливо и дори извинително, но Джейс помръкна и рече заплашително:

— Аз не съм дете.

— Ходж е прав — каза Алек. Той погледна Джейс и Клеъри си помисли, че е от малцината на този свят, които гледат Джейс не с уплаха, а със загриженост. — Валънтайн е опасен. Знам, че си добър ловец на сенки. Може би си най-добрият за възрастта си. Но Валънтайн е един от най-добрите съществували някога. Нужна е била жестока битка, за да бъде спрян.

— Но се оказа, че не е съвсем сразен — каза Изабел, която внимателно изучаваше зъбците на вилицата си. — Както виждаме.

— Но ние сме тук — каза Джейс. — Ние сме тук и понеже никой друг от Съглашението не е, то ако ние не направим нещо…

— Ето какво ще направим — каза Ходж. — Тази нощ ще изпратя съобщение на Клейва. Ако искат, още утре могат да изпратят нефилими тук. Те си знаят работата. Ти направи повече от достатъчно.

Джейс млъкна, но очите му още блестяха.

— Това не ми харесва.

— Не е нужно да ти харесва — каза Алек. — Просто не говори много и не върши глупости.

— А какво ще стане с майка ми? — напомни Клеъри. — Тя не може да чака пристигането на пратениците на Клейва. В този момент е при Валънтайн — по думите на Пангборн и Блекуел — и той може да… — Тя не можа да си наложи да изрече думата измъчва, но беше сигурна, че другите се досетиха. Внезапно всички на масата отклониха поглед от нея.

Освен Саймън.

— … я нарани — довърши изречението й той. — Но, Клеъри, те казаха, че тя е в безсъзнание и че това никак не харесвало на Валънтайн. Сигурно я чака да се събуди.

— На нейно място бих си останала в безсъзнание — измърмори Изабел.

— Но тя може да се събуди всеки момент — каза Клеъри, без да обръща внимание на Изабел. — Нали Клейвът е положил клетва да защитава хората. Не може ли още сега да изпратят ловци на сенки? Не трябва ли вече да са започнали да я търсят?

— Щеше да е по-лесно — сопна се Алек, — ако имахме поне бегла представа къде да я търсим.

— Но ние имаме — каза Джейс.

— Така ли? — сепна се Клеъри и жадно го погледна. — Къде?

— Тук. — Джейс се наведе напред и докосна с пръсти слепоочието й, толкова нежно, че тя се изчерви. — Всичко, което трябва да знаем, е заключено в главата ти, под тези прекрасни рижи къдрици.

Клеъри вдигна ръка към косата си, сякаш да я предпази.

— Не мисля…

— И какво следва от това? — попита рязко Саймън. — Ще й разрежеш главата, за да го вземеш ли?

Очите на Джейс блеснаха, но той каза спокойно:

— Не, разбира се. Мълчаливите братя могат да й помогнат да си върне спомените.

— Ти мразиш Мълчаливите братя — възрази Изабел.

— Не ги мразя — каза откровено Джейс. — Боя се от тях. Има разлика.

— Ти не каза ли, че са библиотекари? — попита Клеъри.

— Да, такива са.

Саймън подсвирна.

— Сигурно взимат убийствени такси за просрочено върнати книги.

— Мълчаливите братя са архивари, но не само това — намеси се Ходж, който явно вече не издържаше. — За да каляват ума си, те са си сложили някои от най-силните руни, създавани някога. Силата на тези руни е толкова голяма, че ако се използва… — той спря, а в ума на Клеъри отекна гласът на Алек: Те се осакатяват. — Е, това ги обезобразява и изкривява физически. Те са воини, но не като ловците на сенки. Тяхната сила е в ума, а не в тялото.

— Могат ли да четат мисли? — попита тихо Клеъри.

— Между другото могат и това. Няма по-опасни ловци на демони от тях.

— Не знам — каза Саймън, — на мен не ми звучи толкова лошо. Дори предпочитам да ми ровят из главата, отколкото да ми я отрежат.

— Значи си по-голям идиот, отколкото изглеждаш — каза Джейс, като го погледна презрително.

— Джейс е прав — каза Изабел, игнорирайки Саймън. — Мълчаливите братя наистина са зловещи.

Ходж бе притиснал ръката си към масата.

— Те са много силни — каза той. — Бродят в мрака и мълчат, но могат да отворят съзнанието ти така, както се отваря орех… и ако решат, оставят го да пищи самотно в тъмнината.

Клеъри погледна ужасено към Джейс.

— На тях ли искаш да ме предадеш?

— Искам те да ти помогнат — Джейс се наведе през масата, приближи се до нея толкова, че тя успя да види кехлибарените точици в светлите му очи. — Може да не се наложи ние да търсим майка ти — каза меко той. — Може Клейвът да се заеме с това. Но току-виж сме намерили в главата ти нещо, свързано с теб. Може там да има скрити тайни, — тайни, които ти не можеш да видиш. Не искаш ли да знаеш истината за собствения си живот?

— Не искам някой да влиза в главата ми — отвърна измъчено Клеъри тя. Съзнаваше, че той е прав, но самата мисъл да се остави в ръцете на създания, които дори ловците на сенки намират за зловещи, смразяваше кръвта й.

— Аз ще дойда с теб — каза Джейс. — Ще остана до теб, докато го правят.

— Достатъчно — Саймън стана от масата, зачервен от гняв. — Остави я на мира.

Алек погледна Саймън така, сякаш току-що го бе забелязал, отметна черната коса от очите си, примигна и рече:

— Какво правиш още тук, мунди?

Саймън не му обърна внимание.

— Казах да я оставиш на мира.

Джейс го погледна — тежко, със захаросано отровен поглед.

— Алек е прав — рече той. — Клетвата на Института предполага даване на подслон на ловци на сенки, но не и на техните приятели мундани. Особено на такива, които злоупотребяват с гостоприемството.

Изабел стана и хвана Саймън за ръка.

— Аз ще го изпратя — каза тя. Той сякаш понечи да се възпротиви, но улови през масата погледа на Клеъри, която предупредително клатеше глава. Той се примири. Вирна брадичка и остави Изабел да го изведе от стаята.

Клеъри се изправи.

— Уморена съм. Спи ми се.

— Ти почти нищо не хапна… — каза Джейс.

Тя отблъсна протегната му ръка.

— Не съм гладна.

В коридора беше по-студено, отколкото в кухнята. Клеъри се опря на стената, опъна ризата си, която бе залепнала по гърдите й от пот. В далечината на коридора видя отдалечаващите се фигури на Изабел и Саймън, които се сливаха със сенките. Загледа ги мълчаливо и усети, че нещо й се свива под лъжичката. Откога Изабел бе отговорна за Саймън, а не тя? Ако изобщо беше научила нещо от всичко това, то бе колко лесно можеш да загубиш нещо, което винаги си считал за даденост.

* * *

Цялата стая беше в бяло и златно, с високи стени, които блестяха като емайл, и таван, висок и чист, блещукащ като покрит с диаманти. Клеъри беше облечена със зелена кадифена рокля и държеше златно ветрило в ръка. Косата й, свита на кок, от който се бяха разпилели къдрици, я караше да усеща главата си тежка всеки път, когато се обръщаше да погледне назад.

— Някой по-интересен от мен ли съзря? — попита Саймън. В съня й той по някакъв странен начин се бе превърнал в прекрасен танцьор. Водеше я през множеството, сякаш тя бе листо, пуснато по течението на река. Беше облечен целият в черно, като ловец на сенки, което подчертаваше по чуден начин цвета на лицето му: тъмна коса, мургава кожа, бели зъби. Клеъри внезапно си даде сметка, че го намира за красив.

— Никой не е по-интересен от теб — каза Клеъри. — Просто разглеждам мястото. Никога не съм виждала подобно. — Тя се обърна още веднъж, когато минаха покрай фонтана с шампанско: огромен сребърен съд, с русалка в средата с делва, от която извираше искрящо вино и се стичаше по голия й гръб. Хората пълнеха чашите си от съда, смееха се и говореха. Когато Клеъри мина покрай нея, русалката обърна глава и се усмихна, при което се разкриха бели зъби, остри като на вампир.

— Добре дошла в Града от стъкло — каза един глас, който не беше на Саймън. Саймън беше изчезнал и сега тя танцуваше с Джейс, който бе облечен в бяло, с риза от фин памук, през която се виждаха тъмните знаци по кожата му. На шията му имаше бронзова верижка, а косите и очите му бяха по-златисти отвсякога. Тя се замисли как би изглеждал портретът му, ако го нарисува, използвайки златни бои каквито понякога бе виждала по руските икони.

— Къде е Саймън? — попита тя, когато отново се върнаха край фонтана с шампанското. Там Клеъри видя Изабел и Алек, двамата облечени в кралско синьо. Те се държаха за ръце като Хензел и Гретел в тъмната гора.

— Това място е за живите — каза Джейс. Тя усети хладните му ръце върху своите и ги почувства по начин, различен от този, по който бе почувствала ръцете на Саймън.

Тя го погледна с присвити очи.

— Какво искаш да кажеш?

Той се наведе към нея. Тя почувства устните му до ухото си. Поне те не бяха хладни.

— Събуди се, Клеъри — прошепна той. — Събуди се. Събуди се.

Клеъри рязко се изправи в леглото си, беше задъхана, косата й бе полепнала по тила й от студената пот. Някой беше хванал здраво китките й; тя се опита да ги измъкне, после разбра кой я държи.

— Джейс?

— Да. — Той седеше на ръба на леглото — как ли се беше озовала в леглото? — и изглеждаше разрошен и полусънен, както изглежда човек рано сутрин.

— Пусни ме.

— Извинявай. — Пръстите му освободиха китките й. — Когато за втори път произнесох името ти, ти се опита да ме удариш.

— Май съм се поизнервила. — Тя се огледа наоколо. Намираше се в малка спалня, мебелирана в тъмно дърво. Съдейки по слабата светлина, идваща от полуотворения прозорец, тя предположи, че се е съмнало или почти съмнало. Раницата й бе подпряна на стената. — Как се озовах тук? Не си спомням…

— Намерих те заспала в коридора. — Джейс звучеше весело. — Ходж ми помогна да те пренеса в леглото. Помислих си, че ще ти е по-удобно в стаята за гости, отколкото в болницата.

— Ох. Нищо не си спомням. — Тя прокара ръце по косата си, като отметна разрошените къдрици от очите си. — Всъщност колко е часът?

— Около пет.

— Сутринта? — Тя го погледна ядосано. — Сигурно имаш основателна причина да ме събудиш.

— Защо, нещо хубаво ли сънуваше?

В ушите й още звучеше музика, още усещаше докосването на тежките обеци по бузите си.

— Не си спомням.

Той се изправи.

— Един от Мълчаливите братя е дошъл да те види. Ходж ме изпрати да те събудя. Всъщност той предложи сам да те събуди, но предвид, че е едва пет сутринта, реших, че ще си по-малко кисела, ако видиш нещо хубаво при събуждането си.

— Себе си ли имаш предвид?

— Кой друг?

— Не съм се съгласявала на това с Мълчаливите братя, помниш ли — сопна се тя.

— Искаш ли да намериш майка си, или не искаш?

Тя го гледаше втренчено.

— Само трябва да се срещнеш с брат Джеремая. Нищо повече. Може пък да ти хареса. За човек, който никога нищо не казва, той има доста голямо чувство за хумор.

Тя се хвана за главата.

— Излез. Излез, за да се преоблека.

Когато вратата се затвори зад него, тя провеси крака от леглото си. Макар че навън едва се беше развиделило, в стаята вече започваше да се усеща влажната жега. Тя затвори прозореца и отиде в банята да си измие лицето и изплакне устата, защото имаше вкус на стара хартия.

Пет минути по-късно тя вече обуваше зелените си маратонки. Облече се с къси панталони и черна тениска без шарки. Само ако можеше тънките й луничави крака да приличат повече на дългите стройни крака на Изабел. Но нямаше начин. Тя хвана косата си на конска опашка и излезе при Джейс в коридора.

С него беше и Чърч, който мъркаше и обикаляше неспокойно в кръг.

— Какво му е на котето? — попита Клеъри.

— Мълчаливите братя го изнервят.

— Те май изнервят всички.

Джейс леко се усмихна. Когато тръгнаха надолу по коридора, Чърч измяука, но не ги последва. Поне зад дебелите каменни стени на катедралата все още се пазеше нощният хлад, коридорите бяха тъмни и прохладни.

Когато стигнаха до библиотеката, вратата беше затворена. Джейс почука веднъж. Мина известно време и Клеъри чу гласа на Ходж:

— Влез.

Лампите на библиотеката бяха угасени. Помещението се осветяваше само от матовата светлина, която се процеждаше през високите прозорци, разположени по сводестия таван. Ходж, облечен с костюм, седеше зад огромното бюро, на дрезгавата утринна светлина сивата му коса приличаше на сребърна. В първия момент тя си помисли, че той е сам в стаята, че Джейс се е пошегувал с нея. После обаче една фигура се раздвижи в тъмнината и тя разбра, че онова, което бе сметнала за по-плътна сянка, всъщност беше мъж. Висок мъж с тежка роба, която падаше от главата до петите му и така покриваше цялото му тяло. Качулката скриваше главата и лицето. Робата беше с цвят на пергамент, а сложните рунически рисунки по подгъва и ръкавите сякаш бяха изписани със засъхнала кръв. Космите по ръцете и тила на Клеъри така настръхнаха, че тя усети изправянето им почти болезнено.

— Това — каза Ходж — е брат Джеремая от Града на тишината.

Мъжът се приближи към тях, при неговото движение тежката му пелерина също се раздвижи и Клеъри разбра кое точно му е странното: докато вървеше, той не издаваше никакъв шум, не се чуваше дори най-тиха стъпка. Дори и пелерината му, която се очакваше да шумоли, беше тиха. Тя вече започна да се пита дали това не беше дух… но не, помисли си тя, когато той застана пред тях, от него лъхна странна миризма на нещо свежо, подобно на тамян и кръв, миризма на нещо живо.

— А това, Джеремая — каза Ходж, като стана от бюрото си, — е момичето, за което ти писах. Клариса Фрей.

Покритото с качулка лице бавно се обърна към нея. Клеъри усети как върховете на пръстите й се вледеняват.

— Здравейте — каза тя.

— Реших, че имаш право, Джейс — каза Ходж. — Снощи изпратих писмо на Клейва за Бокала, но спомените на Клеъри са си нейни. Само от нея зависи как ще постъпи. Ако иска помощта на Мълчаливите братя, тя би трябвало да има този избор.

Клеъри нищо не отвърна. Доротея бе казала, че мислите й са блокирани, че нещо се крие в тях. Разбира се, че искаше да знае какво е това нещо. Но призрачната фигура на мълчаливия брат беше толкова… добре де, толкова мълчалива. Мълчанието сякаш струеше от него като тъмна река, черна и плътна като мастило. То смразяваше костите й.

Лицето на брат Джеремая все още беше обърнато към нея, под качулката не се виждаше нищо друго, освен мрак. Това дъщерята на Джослин ли е?

Клеъри тихо ахна и отстъпи назад. Думите бяха отекнали в главата й така, сякаш тя ги беше помислила, но не беше.

— Да — каза Ходж и бързо добави, — но баща й е бил мундан.

Няма значение, рече Джеремая. Кръвта на Клейва е по-силна.

— Защо нарекохте майка ми Джослин? — попита Клеъри, като напразно потърси някакъв знак под качулката. — Познавахте ли я?

— Братята имат архив за всички членове на Клейва — поясни Ходж. — Изчерпателен архив…

— Чак пък изчерпателен — каза Джейс, — щом дори не знаеха, че тя е още жива.

Сигурно някой магьосник й е помогнал да изчезне. Повечето ловци на сенки не могат така лесно да се измъкнат от Клейва. В гласа на Джеремая нямаше никакво чувство. Звучеше така, че не можеше да се разбере дали одобрява, или не действията на Джослин.

— Има нещо, което не разбирам — каза Клеъри. — Защо Валънтайн си мисли, че Бокалът на смъртните е у майка ми? Ако, както казвате, й е било толкова трудно да изчезне, то защо да го взима със себе си?

— За да попречи той да попадне в ръцете му — каза Ходж. — Била е наясно повече от всички какво би се случило, ако Бокалът се окаже у Валънтайн. А може и да не е имала доверие на Клейва, че ще го опази. Не и след като Валънтайн веднъж го е бил взел от тях.

— Възможно е. — Клеъри не можеше да прикрие колебанието в гласа си. Цялата тази работа изглеждаше недействителна. Тя се помъчи да си представи майка си как се измъква под прикритието на мрака, с големия златен Бокал, пъхнат в джоба на дрехата й, но нещо не успя.

— Накрая Джослин се обърна срещу съпруга си — каза Ходж. — Няма да е нелогично да приемем, че е искала да направи всичко възможно, за да не допусне Бокалът да попадне в ръцете му. От Клейва щяха да потърсят най-напред нея, ако допускаха, че е още жива.

— Струва ми се — каза с известна злъчност Клеъри, — че от Клейва не са сигурни за никой мъртвец, че наистина е мъртъв. Може би трябва да вземат зъбни проби.

— Баща ми е мъртъв — каза Джейс със същата злъчност в гласа. — Никакви зъбни проби не ми трябват, за да съм сигурен в това.

Клеъри се обърна към него с леко раздразнение.

— Виж, имах предвид…

Достатъчно, прекъсна я брат Джеремая. Има нещо, което трябва да научиш, ако имаш достатъчно търпение да го чуеш.

С рязък жест той вдигна ръце и дръпна качулката от лицето си. Съвсем забравила за Джейс, Клеъри едва овладя порива си да извика. Главата на архиваря беше плешива, гладка и бяла като яйце, с тъмни дупки на мястото на очите. Там нямаше очи. Устните му бяха прорязани от тъмни линии, които приличаха на хирургически шевове. Сега разбираше какво е имал Алек предвид, когато говореше за осакатяване.

Братята от Града на тишината не лъжат, каза Джеремая. Ако искаш да ти кажа истината, ще ти я кажа, но в замяна искам същото. Клеъри вирна брадичка.

— И аз не съм лъжкиня.

Мислите не лъжат. Джеремая се обърна към нея. Искам да проникна в спомените ти.

Миризмата на кръв и мастило беше задушаваща. Клеъри се паникьоса.

— Почакайте…

— Клеъри. — Гласът на Ходж беше нежен. — Напълно е възможно да имаш спомени, които да си заровила или потиснала, спомени, създадени, когато си била твърде малка, за да ги осъзнаеш, но брат Джеремая може да стигне до тях. А те биха ни помогнали страшно много.

Тя нищо не каза, а само хапеше устната си. Никак не й се нравеше идеята някой да бърника в главата й и да преравя спомените й, които бяха толкова лични и скрити, че дори тя не можеше да стигне до тях.

— Тя не бива да прави нищо, което не иска — каза внезапно Джейс. — Нали?

Ходж понечи да отговори, но Клеъри го прекъсна:

— Добре. Ще го направя.

Брат Джеремая кимна отсечено и се приближи до нея с онази безшумност, която предизвикваше тръпки по гърба й.

— Ще боли ли? — прошепна тя.

Той не отговори, вместо това слабите му бели ръце се вдигнаха и докоснаха лицето й. Кожата на пръстите му беше тънка като пергаментова хартия, цялата изписана с руни. Тя усети пулсиращата сила в тях, сякаш до кожата й се докосна статично електричество. Затвори очи, но не и преди да мерне загриженото изражение, преминало по лицето на Ходж.

Завихриха се цветове на фона на мрака зад клепачите й. Усети някакво напрежение, нещо като разтегляне в главата, ръцете и краката си. Тя стисна ръце, мъчейки се да се пребори с тежестта и тъмнината. Имаше чувството, че нещо я притиска, нещо твърдо и неумолимо, което бавно я премазваше. Тя се чу как стене и как внезапно й стана студено, сякаш беше зима. За миг съзря заледена улица, сиви сгради, надвиснали над нея, някакъв взрив от белота, която щипеше лицето й с ледените си целувки…

— Достатъчно. — Гласът на Джейс се вряза в зимния студ и падащият сняг се стопи в блясъка на бялото сияние. Клеъри рязко отвори очи.

Полека-лека библиотеката възвърна ясните си очертания — покритите с книги стени, разтревожените лица на Ходж и Джейс. Брат Джеремая стоеше неподвижно, като изваян от слонова кост и изрисуван с червено мастило идол. Силните болки в главата на Клеъри бяха изчезнали, тя погледна ръцете си и видя червените драскотини на онези места по кожата си, където се бяха впивали ноктите й.

— Джейс — каза укорително Ходж.

— Погледни ръцете й — Джейс посочи към Клеъри, която сви пръсти, за да прикрие изранените си длани.

Ходж положи голямата си ръка на рамото й.

— Добре ли си?

Тя бавно раздвижи главата си и кимна. Смазващата тежест вече я нямаше, но тя усещаше потта, намокрила косата й и залепила като с тиксо тениската към гърба й.

Мислите ти са блокирани, каза Джеремая. Няма достъп до спомените ти.

— Блокирани? — попита Джейс. — Искате да кажете, че тя е потиснала спомените си?

Не, искам да кажа, че са блокирани чрез заклинание. Тук не мога да проникна в тях. Тя трябва да дойде в Града от кости и да се изправи пред Братството.

— Заклинание? — каза недоверчиво Клеъри. — Кой може да ми е направил заклинание?

Никой не й отговори. Джейс погледна към наставника си. Той е учудващо блед, помисли си Клеъри, като се има предвид, че това беше негова идея.

— Ходж, тя не бива да отива, ако не…

— Добре. — Клеъри пое дълбоко въздух. Дланите я боляха на местата, където се бяха впивали ноктите й и й се искаше просто да си легне някъде на тъмно и тихо. — Ще отида. Искам да знам истината. Искам да знам какво се крие в главата ми.

Джейс кимна отривисто.

— Добре. Тогава ще дойда с теб.

* * *

Да излезеш от Института, бе като да се вмъкнеш във влажна и гореща брезентова палатка. Влажният въздух заливаше града като противна супа.

— Не разбрах защо трябваше да тръгнем преди брат Джеремая — избоботи Клеъри. Те стояха на ъгъла пред Института. Улиците бяха пусти, ако не се смяташе боклукчийският камион, който бавно отминаваше. — Какво, да не би да се притеснява някой да не го види в компанията на ловци на сенки?

— Мълчаливите братя са ловци на сенки — отбеляза Джейс. Той някак си успяваше да се държи на ниво въпреки жегата. Това пораждаше желание у Клеъри да го цапардоса.

— Може пък да е отишъл да си вземе колата? — не спираше да подпитва саркастично тя.

Джейс се усмихна дяволито.

— Нещо такова.

Тя поклати глава.

— Знаеш ли, щях да се почувствам много по-добре, ако и Ходж беше дошъл с нас.

— Какво, аз не ти ли вдъхвам достатъчно доверие?

— Не става въпрос за това… нужен ми е някой, който да ми помогне да мисля. — Изведнъж тя си спомни нещо и закри устата си с ръка.

— О… Саймън!

— Не, аз съм Джейс — рече сдържано Джейс. — Саймън е онази дребна невестулка с грозната прическа и отчайващата липса на чувство за мода.

— О, престани — отвърна тя, но беше по-скоро по навик, отколкото от сърце. — Мислех да му се обадя, преди да си легна. Да видя дали се е прибрал благополучно.

Джейс клатеше глава и гледаше към небето, сякаш очакваше то да се разтвори и да му разбули тайните на вселената.

— При всичко, което ти се случва, си седнала да мислиш за онази невестулка?

— Не го наричай така. Той не прилича на невестулка.

— Може да си права — каза Джейс. — През живота си съм срещал и симпатични невестулки. Той прилича повече на плъх.

— Той не е…

— Най-вероятно си лежи у дома в локва от собствените си лиги. Само чакай Изабел да се отегчи от него и ще видиш как ще го събираш парче по парче.

— Възможно ли е Изабел да се отегчи от него? — попита Клеъри.

Джейс се замисли.

— Да — отвърна той.

Клеъри се зачуди дали пък Изабел не е по-умна, отколкото Джейс предполагаше. Може пък да е разбрала какво невероятно момче е Саймън: колко е забавен, колко е умен колко е внимателен. Може да започнат да излизат заедно. Тази мисъл я изпълни с неописуем ужас.

Както се беше замислила, й трябваха няколко мига, за да осъзнае, че Джейс й е казал нещо. Когато го погледна, тя видя усмивка на лицето му.

— Какво? — попита нелюбезно тя.

— Искам да спреш така отчаяно да се опитваш да привлечеш вниманието ми — каза той. — Започва да става неловко.

— Сарказмът е последното убежище на лишените от въображение — отвърна тя.

— Какво да се прави. Прикривам вътрешната си болка с остроумие.

— Болката ти може да стане и външна, ако стоиш на улицата. Да не искаш да те прегази някое такси?

— Не ставай смешна — каза той. — В този район не можем да хванем толкова лесно такси.

Сякаш като по поръчка една тясна черна кола със затъмнени стъкла доближи тротоара и спря пред Джейс, без да изключва двигателя. Беше дълга, лъскава и ниска до земята като лимузина, прозорците бяха странно изпъкнали навън.

Джейс я погледна и в погледа му имаше нещо весело, но имаше и настойчивост. Клеъри се загледа отново в колата, като зарея погледа си и се опита да проникне отвъд воала на магическия прах.

Колата се превърна в каляската на Пепеляшка, само че вместо да е нашарена с розово, златно и синьо като великденско яйце, беше черна като кадифе, прозорците й бяха плътно затъмнени. Колелата бяха черни, както и кожените гарнитури. На черната метална капра седеше брат Джеремая, който държеше поводите в покритите си с ръкавици ръце. Лицето му бе скрито под качулката на робата с цвят на пергамент. В поводите бяха впрегнати два черни коня, които цвилеха и риеха с копита.

— Качвай се — каза Джейс. Понеже тя продължаваше да стои нерешително, той я хвана за ръката и почти я бутна през отворената врата на каретата, като после и той се плъзна вътре. Каретата потегли още преди да е затворил вратата след тях. Той се облегна на седалката — с луксозна плюшена тапицерия — и погледна към нея. — Това, че си имаш личен ескорт до Града от кости не е причина да си вириш носа.

— Не си вирех носа. Просто се стъписах. Не очаквах… Искам да кажа, мислех, че това си е кола.

— Просто се отпусни — каза Джейс. — Наслаждавай се на миризмата на нова карета.

Клеъри завъртя очи и погледна през прозореца. Мислеше, че конете и каретата няма как да се влеят в уличното движение на Манхатън, но те преспокойно си се движеха към центъра, тяхното безшумно придвижване оставаше незабелязано от попадналите в задръстването таксита, автобуси и джипове. Пред тях едно жълто такси се престрои в другата лента и така застана на пътя им. Клеъри се изправи на нокти, разтревожена за конете — каретата обаче се наклони назад, сякаш конете се канеха да скочат на покрива на таксито. Дъхът й спря. Вместо да се движи по земята, каретата се понесе зад конете, като леко и безшумно се приземи върху покрива на таксито, отскочи и мина от другата му страна. Когато каляската отново тупна на паважа, Клеъри погледна назад — шофьорът на таксито си пушеше и гледаше напред, напълно равнодушно.

— Винаги съм си мислила, че таксиметровите шофьори не се впечатляват от ставащото край тях, но това е изумително — каза едва чуто тя.

— Просто в момента виждаш през магическия прах… — Джейс не довърши изречението си и го остави да виси във въздуха помежду им.

— Мога да виждам през него само, ако се концентрирам — каза тя. — Това ми причинява леко главоболие.

— Почти съм сигурен, че е заради блокировката на съзнанието ти. Братята ще се погрижат за това.

— И какво ще стане после?

— Then you’ll see the world as it is — infinite^[1] — каза Джейс иронична усмивка.

— Не ми цитирай Блейк.

Усмивката му вече не беше иронична.

— Не допусках, че ще познаеш откъде е. Не ми приличаш на човек, който чете поезия.

— Всеки знае този цитат заради Doors.

Джейс я погледна неразбиращо.

— The Doors. Това е група.

— Щом казваш — отвърна той.

— Предполагам, че не си имал много време да слушаш музика при работа като твоята — каза Клеъри, като се сети за Саймън, за когото музиката беше целият му живот.

Той сви рамене.

— Ами ако не се брои Хорът на прокълнатите оплаквачи.

Клеъри го стрелна с поглед, за да види дали не се шегува, но лицето му беше безизразно.

— Но нали вчера в Института те видях да свириш на пиано. Това значи, че…

Каретата отново се наклони назад. Клеъри се вкопчи в ръба на седалката си и замръзна — те се носеха по покрива на един градски автобус. От тази изгодна позиция тя можеше да види горните етажи на старите жилищни сгради, които се редяха покрай авенюто, живописно украсени с готически орнаменти.

— Само малко подрънках — каза Джейс, без да я поглежда. — Баща ми държеше да свиря на някакъв инструмент.

— Май баща ти е бил строг човек.

Гласът на Джейс беше рязък.

— Не бих казал. Той не ме лишаваше от нищо. Научи ме на всичко — да боравя с оръжие, на демонология, мистика, древни езици. Даваше ми всичко, което поисках. Коне, оръжия, книги, дори и ловджийски сокол.

Да, обаче оръжията и книгите не са най-често желаните подаръци от децата за Коледа, помисли си Клеъри, когато каретата отново се приземи на паважа, а на глас отвърна:

— Защо не каза на Ходж, че познаваш мъжете, които разговаряха с Люк? Че те са убили баща ти?

Джейс погледна ръцете си. Това бяха нежни и деликатни ръце — ръце на художник, а не на боец. На пръста му блестеше пръстенът, който бе забелязала и преди. Винаги си е мислила, че има нещо женско в това, момче да носи пръстен, но случаят не беше такъв. Самият пръстен беше масивен и изглеждаше тежък, изработен от тъмно, сякаш обгоряло сребро, с мотиви на звезди по халката. В нея бе издълбана буквата В.

— Защото, ако го бях направил — каза той, — Ходж щеше да разбере, че искам лично да убия Валънтайн. А знам, че никога не би ми го позволил.

— Имаш предвид, че искаш да убиеш за отмъщение?

— За справедливост — рече Джейс. — Досега не знаех кой е убил баща ми. Но вече знам. Това е моят шанс да поправя нещата.

Клеъри не разбираше как убийството на някого би могло да поправи смъртта на друг, но усещаше, че няма смисъл да коментират това.

— Но ти си знаел кой го е убил — каза тя. — Нали онези мъже? Ти каза…

Джейс не я погледна и Клеъри не посмя да довърши мисълта си. Сега минаваха по площад „Астор“ и едва не налетяха на лилавия трамвай на Нюйоркския университет, който им пресече пътя. Минаващите пешеходци изглеждаха притиснати от тежкия въздух като насекоми, захлупени със стъклена чаша. Група бездомни дечурлига се тълпяха в подножието на голяма месингова статуя, сложили пред себе си по една намачкана табела, която гласеше, че искат пари. Клеъри видя как едно момиче на нейната възраст с обръсната глава се навежда към тъмнокожо момче с коса, сплетена на малки плитчици, и лице, окичено с дузина обеци. Когато каретата мина покрай тях, то обърна глава, сякаш я беше видял, и тя улови блясъка на очите му. Едното от тях беше мътно, сякаш нямаше зеница.

— Бях на десет — заразказва Джейс. Тя се обърна и го погледна. Лицето му беше безизразно. Всеки път, когато заговореше за баща си, сякаш някой изтриваше всички емоции от него. — Имахме имение в провинцията. Баща ми все казваше, че е по-добре да сме далече от хората. Чух ги, като пристигнаха, и отидох да му кажа. Той ми каза да се скрия и аз се скрих под стълбите. Видях как онези мъже влязоха. С тях имаше и други. Те не бяха хора, а Бездушни. Нахвърлиха се върху баща ми и прерязаха гърлото му. Кръвта изпръска стената зад него. Образува се ветрило. Помня, че това ми направи впечатление.

На Клеъри й беше нужно време, за да осъзнае, че той е спрял да говори, и още толкова време, за да разпознае собствения си глас.

— Толкова съжалявам, Джейс.

Очите му проблясваха в мрака.

— Не мога да разбера защо мунданите винаги казват, че съжаляват за неща, които не са станали по тяхна вина.

— Аз не казвам, че е станало по моя вина. Просто това е начин да… изразя съчувствието си. Да кажа, че съжалявам, задето си нещастен.

— Не съм нещастен — каза той. — Само хората, които нямат цел, са нещастни. А аз имам цел.

— Имаш предвид убиването на демони или отмъщението за смъртта на баща си? — попита тя.

— И двете.

— А баща ти дали би искал да убиеш тези мъже? Ей така, заради самото отмъщение? Все пак те са човешки същества, а не демони.

— Ловец на сенки, който убива свой събрат, е по-лош и от демон и трябва да бъде сразен като такъв — каза Джейс така, сякаш цитираше от учебник.

— А всички демони ли са зли? — попита тя. — Ако вампирите не са зли и ако не всички върколаци са зли, то може би…

Джейс се обърна към нея, изглеждаше раздразнен.

— Това съвсем не е същото. Вампирите, върколаците и магьосниците са един вид хора. Те са част от този свят, родени са в него. Принадлежат му. Докато демоните са от други светове. Те са паразити от различните измерения. Идват на този свят само, за да го използват. Не градят нищо, само рушат — нищо не създават, само използват създаденото. Първо пресушават мястото, докато то стане на пепел и когато угасне и последният му живец, се прехвърлят на следващото. Те искат живота — не само твоя живот или моя, а целия живот на този свят, неговите реки и градове, неговите океани, всичко. И единственото нещо, което може да застане на пътя им и да спре разрухата на всичко това… — Той посочи през прозореца на каретата, като ръкомахаше, сякаш за да покаже, че има предвид всичко в града — от небостъргачите до задръстването на улица „Хюстън“ — са нефилимите.

— О — каза Клеъри. Нищо друго не й хрумна. — Колко други светове има?

— Никой не знае. Стотици? Може би милиони.

— И всички те са… мъртви светове? Употребени? — Клеъри усети отмаляване в стомаха, макар това да можеше да се приеме като резултат от покачването върху лилавия минибус. — Звучи много тъжно.

— Не съм казал това. — През прозореца проблесна тъмнооранжевата светлина на мъгливия град и очерта насечения му профил. — Сигурно има и други обитаеми светове, подобни на нашия. Но само демоните могат да бродят между тях. Може би защото са безплътни, ала никой не знае защо точно. Много магьосници са се опитвали, но досега без успех. Нищо земно не може да преодолее стените, издигнати между световете. Ако можехме — допълни той, — щяхме да сме в състояние да се предпазим от тяхното нашествие, но още никой не е успял да разбере как да стане това. В действителност набезите на демоните стават все по-интензивни. Преди инвазията на демоните в нашия свят беше по-малка и можеше лесно да бъде овладяна. Но съм свидетел как броят на преодолелите стените между световете нараства все повече. Клейвът постоянно изпраща ловци на сенки, някои от които така и не се връщат.

— Но ако имате Бокала на смъртните, ще можете да създадете повече, нали? Повече ловци на сенки? — попита колебливо Клеъри.

— Безспорно — каза Джейс. — Но той от години не е в ръцете ни, а мнозина от нас умират млади. Така числеността ни постепенно намалява.

— А вие не… — Клеъри затърси точната дума. — Не се ли размножавате?

Джейс избухна в смях точно когато каретата направи внезапен остър завой вляво. Той успя да се задържи, но Клеъри връхлетя върху него. Той я хвана, като леко, но здраво я задържа на разстояние от себе си. Преди да се дръпне встрани тя усети хладния допир на пръстена му, сякаш късче лед се бе докоснало до запотената й кожа.

— Разбира се — каза той. — Ние обичаме да се размножаваме. Това е едно от любимите ни занимания.

Клеъри се отдръпна от него, лицето й бе пламнало в мрака.

— Звучи добре — измърмори тя и се обърна да погледне през прозореца. Тъкмо минаваха през тежка порта от ковано желязо.

— Пристигнахме — каза Джейс, когато равното търкаляне на колелата по асфалта премина в друсане по калдъръм. Докато минаваха под свода на портата, Клеъри мерна надпис: МРАМОРНОТО ГРОБИЩЕ НА ГРАД НЮ ЙОРК.

— Но нали още преди около век са престанали да погребват хора тук, защото е нямало място? — попита тя. Те се движеха по тясна алея, отстрани на която се издигаха високи каменни стени.

— Градът от кости е бил тук много преди това. — Каретата рязко спря. Клеъри подскочи, когато Джейс протегна ръката си, но той само се пресягаше, за да отвори вратата от нейната страна. Ръката му беше леко мускулеста, покрита със златисти косъмчета, фини като цветен прашец.

— Нямаш право на избор, нали? — попита внезапно тя. — Дали да станеш ловец на сенки. Не можеш просто да се откажеш.

— Не — отвърна Джейс. Вратата се отвори и вътре проникна задушният въздух. Каретата беше спряла на широка поляна със зелена трева, заобиколена от покрити с мъх мраморни стени. — Но и да имах избор, пак това щях да избера.

— Защо? — попита Клеъри.

Той повдигна едната си вежда, което мигом я изпълни със завист. Винаги бе искала да може да прави това.

— Защото — каза той — това е нещото, в което съм добър.

Той скочи от каретата. Клеъри се плъзна към ръба на седалката си, като провеси краката си. Трябваше да скочи от високо върху каменната алея. И тя го направи. От удара я заболяха краката, но не падна. Тя потърси триумфално погледа на Джейс.

— Щях да ти помогна — каза той.

Тя примигна.

— Всичко е наред. Нямаше нужда.

Той погледна зад себе си. Брат Джеремая тъкмо слизаше от капрата зад конете, мълчаливо обгърнат от диплите на робата си. Той не хвърляше никаква сянка на обгорената от слънцето трева. Джейс се сниши, когато архиварят се приближи.

Елате, каза брат Джеремая. Той плавно се отдалечи от каретата и загърбвайки успокояващите светлини на Второ Авеню, се отправи към тъмното лоно на градината. От само себе си се разбираше, че очакваше те да го последват.

Тревата беше суха и шумолеше под краката им, мраморните стени от двете им страни бяха гладки и блестяха като перли на светлината. В камъните бяха издълбани имена: Фелпс, Елсуорт, Хол. На Клеъри й трябваше време, за да осъзнае, че това бяха надгробни надписи. Тръпки полазиха по гърба й. Къде ли бяха телата? В стените, погребани изправени, сякаш са били вградени живи…?

Беше забравила да си гледа в краката. Когато се сблъска с нещо безспорно живо, тя изпищя.

Беше Джейс.

— Не викай така. Ще събудиш мъртвите.

Тя го погледна навъсено.

— Защо спряхме?

Той посочи към брат Джеремая, който се беше спрял пред една статуя, малко по-висока от самия него, подножието на която бе покрито с мъх. Статуята беше на ангел. Мраморът, от който бе направена, беше съвсем гладък, почти прозрачен. Лицето на ангела беше едновременно свирепо, красиво и тъжно. Дългите му бели ръце държаха чаша, чийто мраморен ръб бе гравиран, изобразявайки украса от скъпоценни камъни. Нещо в тази статуя навяваше на Клеъри смътни спомени за нещо до болка познато. Имаше година, издълбана в основата — 1234, и думи до нея: Нефилим: Fascitis descensus Averni.

— Да не би това да е Бокалът на смъртните? — попита тя.

Джейс кимна.

— А това е девизът на нефилимите, ловците на сенки, ей там, в основата.

— И какво означава?

Бялата усмивка на Джейс проблесна в тъмнината.

— Означава Ловци на сенки: Черното им отива повече, отколкото на вдовиците на враговете им, 1234 година.

— Джейс…

Означава, каза Джеремая, че пропадането в ада е лесно.

— Звучи жизнерадостно — каза Клеъри, но тръпки полазиха по кожата й независимо от жегата.

— Братята просто са се пошегували — каза Джейс. — Ще видиш.

Тя погледна към брат Джеремая. От някакъв вътрешен джоб на робата си той бе извадил едно стили, което леко проблясваше, и с острието му проследяваше очертанията на някаква руна върху основата на статуята. Внезапно устата на каменния ангел се отвори широко в ням писък и в краката на брат Джеремая в тревния торф се отвори черна дупка, приличаща на отворен гроб.

Тя бавно се приближи до ръба и надникна вътре. Надолу в дупката водеха гранитни стълби, чиито ръбове бяха леко нащърбени от годните. Покрай стълбите бяха поставени на равни интервали факли, чиито пламъци горяха в зелено и леденосиньо. Краят на стълбата се губеше в тъмнината.

Джейс започна да слиза по стълбите като човек, за когото това положение е познато, макар и неприятно. Преди да стигне до първата факла, той се обърна и вдигна поглед към Клеъри.

— Хайде, идвай — каза той нетърпеливо.

Клеъри едва бе стъпила на първото стъпало, когато някой хвана ръката й в студена хватка. Тя вдигна изненадано поглед. Брат Джеремая държеше китката й, неговите ледени бели пръсти се впиваха в кожата й. Тя видя да проблясват костите на обсипаното му с белези лице изпод ръба на качулката.

Не бой се, отекна гласът му в главата й. Само някакъв си човешки писък не е достатъчен, за да събуди тези мъртви.

Когато той пусна ръката й, тя се втурна надолу по стълбите след Джейс, сърцето й се блъскаше лудо в ребрата. Той я чакаше в подножието на стълбите. Беше извадил една от горящите в зелено факли от поставката й и я държеше на нивото на очите си. Тя хвърляше бледа зелена светлина върху кожата му и насищаше цвета на очите му.

— Добре ли си?

Тя кимна, защото не бе сигурна, че може да отговори. Стъпалата свършваха на празна площадка, а точно пред тях се простираше тунел, дълъг и черен, набразден от криволичещи дървесни корени. В края на тунела се виждаше бледа синкава светлина.

— Толкова е… тъмно — каза колебливо Клеъри.

— Искаш ли да те хвана за ръка?

Клеъри скри зад гърба си и двете си ръце като малко дете.

— Не ми говори отвисоко.

— Е, трудно ми е да ти говоря от ниско. Твърде ниска си. — Джейс погледна над нея, факлата пръскаше искри, когато мръдваше. — Няма нужда от церемонии, брат Джеремая — каза провлачено Джейс. — Водете ни. Ние ще ви следваме.

Клеъри подскочи и погледна зад себе си — още не беше свикнала с безшумното придвижване на архиваря. Без да издаде и звук, той се беше плъзнал от мястото зад нея и сега се носеше към тунела. След малко и тя тръгна след него, като преди това отблъсна протегнатата ръка на Джейс.

* * *

Първото нещо, което впечатли Клеъри в Града на тишината, бяха редиците високи мраморни сводове, които се издигаха над главите им и изчезваха в далечината като стройни редици от голи, обезлистени през зимата овощни дървета. Самият мрамор беше чист, с бледия цвят на слонова кост, твърд и сякаш полиран, на места с инкрустирани тесни пръчици от оникс, яспис и нефрит. Докато се отдалечаваха от тунела и се приближаваха към гората от сводове, Клеъри видя, че подът бе издълбан със същите руни, които украсяваха кожата на Джейс, с линии, спирали и преплетени шарки.

Когато минаха под първия свод, нещо дълго и бяло изскочи от лявата й страна, подобно на айсберга, потопил „Титаник“. Беше бял каменен блок, гладък и четвъртит, с нещо като врата отпред. Напомняше й на куклена къща, но не чак толкова голяма, че да застане права в нея.

— Това е мавзолей — каза Джейс, като насочи трепкащата светлина на факлата натам. Клеъри видя, че във вратата бе издълбана руна, а самата врата беше заключена с желязно резе. — Гробница. Тук погребваме своите мъртъвци.

— Всичките ли? — Искаше й се да го попита, дали и баща му е погребан тук, но той вече беше минал напред и нямаше как да я чуе. Тя забърза след него, защото не й се оставаше насаме с брат Джеремая на това страховито място. — Ти не каза ли, че това е библиотека? — каза тя, когато го настигна.

Градът на тишината има много нива, прекъсна я брат Джеремая зад нея. И не всички мъртъвци са погребани тук. В Ирдис има друга костница, разбира се, много по-голяма. Но на това ниво са мавзолеите и залата за кремиране.

— За кремиране?

Тези, които са загинали в битка, се изгарят, като пепелта им се използва за направата на мраморните сводове, които виждаш тук. Кръвта и костите на убийците на демони сами по себе си са мощна защита срещу злото. Дори и мъртви, членовете на Клейва служат на каузата.

Колко уморително, помисли си Клеъри, обхваната от внезапна печал, цял живот да се бориш и накрая от теб да се очаква да продължиш борбата, дори и когато вече си мъртъв. С крайчеца на окото си тя видя четвъртитите бели сводове, които се издигаха от двете и страни в чинно подредени гробници, всяка от вратите на които бе заключена отвън. Едва сега разбра защо това място беше наречено Градът на тишината: неговите единствени обитатели бяха Мълчаливите братя и толкова ревностно пазените мъртви.

Те стигнаха до друго стълбище, което водеше надолу към още по-сгъстен мрак. Джейс вдигна факлата нависоко и по стените се образуваха сенки.

— Отиваме на второто ниво, където се намират помещенията на архива и съвета — каза той, сякаш за нейно успокоение.

— А къде са жилищните помещения? — попита Клеъри, донякъде от учтивост, донякъде и от чисто любопитство. — Къде спят братята?

Спят?

Безмълвната дума увисна в тъмнината помежду им. Джейс леко се засмя и пламъкът на факлата, която държеше, затрептя.

— Нормално е да попиташ — каза той.

В подножието на стълбата имаше друг тунел, който в края се разширяваше в четвъртит павилион, чиито ъгли бяха отбелязани с остро издялана кост. Покрай стените на квадрата имаше факли, поставени на дълги стативи от оникс, а въздухът миришеше на пепел и дим. В средата на павилиона имаше дълга маса от черен базалт, прорязан с бели жилки. На масата седяха в редица Мълчаливите братя, всеки от тях загърнат и закачулен със същата роба с цвят на пергамент, като тази на Джеремая.

Без да се бави, Джеремая каза: Пристигнахме. Клариса, застани пред съвета на Братството.

Клеъри погледна към Джейс, но той мигаше неразбиращо. Очевидно брат Джеремая бе проговорил само в нейната глава. Тя погледна към масата, погледна дългата редица мълчаливи фигури, загърнати в своите тежки роби. Подът на павилиона бе покрит с редуващи се квадрати: тъмни златно-бронзови и тъмночервени. Точно пред масата имаше голям квадрат, направен от черен мрамор и украсен с иносказателна фигура от релефни сребърни звезди.

Клеъри пристъпи в средата на черния квадрат, сякаш се готвеше за разстрел. Вдигна глава.

— Е, добре — каза тя. — Сега какво?

Братята издадоха някакъв звук, звук, от който косъмчетата по тялото на Клеъри настръхнаха. Беше нещо като въздишка и стенание. Като по команда те вдигнаха ръце и свалиха качулките си, като разкриха обезобразените си с белези лица и дупките на липсващите очи.

Макар и вече да бе видяла непокритото лице на брат Джеремая, стомахът на Клеъри се сви. Сякаш виждаше как редица скелети оживяват, също като онези средновековни дърворезби, в които мъртвите се разхождаха, говореха и танцуваха върху скупчените тела на живите. Зашитите им устни сякаш се хилеха срещу нея.

Клейвът те поздравява с добре дошла, Клариса Фрей, чу тя, но това не беше един-единствен глас в главата й, а цяла дузина, някои тихи и дрезгави, други гладки и монотонни, но всичките бяха търсещи, настойчиви, опипващи крехките бариери около съзнанието й.

— Стига — каза тя и за нейна най-голяма изненада гласът й бе твърд и отчетлив. Врявата в мислите й внезапно спря като грамофонна плоча. — Може да влезете в главата ми, но само когато съм готова.

Ти беше тази, която ни помоли за помощ. А не обратното.

— Обзалагам се, че и вие искате да видите какво се крие в мислите ми — каза тя. — Точно колкото и аз.

Братът, който заемаше централно място, подпря брадичка с тънките си бели пръсти. Това е интересна загадка, безспорно, каза той, а гласът му отекна в главата й — сух и равнодушен. Ако не се съпротивляваш, няма да използваме сила.

Тя стисна зъби. Идеше й да се съпротивлява, да прогони тези натрапени гласове от главата си. Да стои и да позволява такова вмешателство в личното си пространство…

Но така или иначе трябва да го направи, напомни си тя. Това не беше нищо друго, освен разкриване на минало престъпление — кражбата на паметта й. Ако се получеше, всичко, което й бе отнето, щеше да се възстанови. Тя затвори очи.

— Да продължаваме — рече тя.

Първият контакт отекна като шепот в главата й, нежен като докосване от падащо листо. Кажи си името пред Братството.

Клариса Фрей.

Първият глас бе последван и от останалите. Коя си ти.

Аз съм Клеъри. Майка ми е Джослин Фрей. Живея на площад „Бъркли“ 807 в Бруклин. На шестнайсет години съм. Баща ми се е казвал…

Мислите и сякаш се опънаха и се върнаха обратно като ластик, и тя безмълвно се въртеше във вихъра на картините, които се редяха в ума й зад затворените клепачи. Виждаше как майка й я побутва да побърза по черната нощна улица между купчини изринат мръсен сняг. После навъсеното небе, сиво и оловно, редящи се дървета, оголени и черни. Празен квадрат, изрязан в земята, прост ковчег, който се спуска в него. Пепел при пепелта. Джослин, увита в закърпената кувертюра, сълзи се стичат по бузите й, бързо затваря кутията и я пъха под възглавницата, когато Клеъри влиза в стаята. Тя отново видя инициалите на кутията: Дж. К.

Картините прииждаха все по-бързо, като страниците на някоя от онези книги, които, ако се разлистват бързо, картинките сякаш се движат. Клеъри стоеше в горната част на стълбите и гледаше надолу към тесен коридор, и ето го отново Люк със зелената пътна чанта в краката си. Джослин стоеше пред него и клатеше глава. „Защо сега, Лушън? Мислех, че си мъртъв…“ Клеъри примигна: Люк изглеждаше променен, почти неузнаваем, с брада, косата му — дълга и заплетена, и после някакви клони й попречиха да вижда. Тя отново беше в парка, някакви зелени феи, тънки като клечки за зъби, кръжаха сред червените цветя. Очарована, тя посегна към една от тях, ала майка й я грабна на ръце с вик на ужас. После отново беше на черната улица през зимата и те бързаха, скрити под чадър, Джослин ту я побутваше, ту я дърпаше измежду камарите натрупан сняг. На фона на белотата се очерта някаква гранитна порта; на вратата бе издълбана някаква дума. Великолепният. После тя стоеше в някакво антре, което миришеше на желязо и стопен сняг. Пръстите й бяха вцепенени от студ. Някаква ръка повдигна брадичката й и я накара да погледне нагоре, и тя видя редица думи, изписани по протежението на стената. Две от думите особено й се набиваха в очите: МАГНУС БЕЙН.

Внезапна болка я прониза отдясно. Когато картините изчезнаха, тя извика и се стрелна нагоре, като разкъса повърхността на съзнанието си, подобно на водолаз, който минава през вълна. Нещо студено се притискаше о бузата й. Тя с мъка отвори очите си и видя сребърни звезди. Примигна два пъти, преди да разбере, че лежи на мраморния под, с колене, притиснати към гърдите. Когато се размърда, усети остра болка в ръката си.

Тя внимателно се изправи в седнало положение. Левият й лакът бе ожулен и кървеше. Сигурно бе паднала на него. По блузата й имаше кръв. Тя се огледа наоколо, неориентирано, и видя Джейс, който гледаше към нея, неподвижен, но страшно пребледнял.

Магнус Бейн. Тези думи означаваха нещо, но какво? Преди да зададе въпроса си на глас, чу брат Джеремая:

Блокирането на спомените ти е по-силно, отколкото очаквахме, каза той. Тяхното отключване може да стане само от този, който ги е заключил. Ако го направим ние това може да те убие.

Клари се надигна на крака, като придържаше наранената си ръка.

— Но аз не знам кой ги е блокирал. Ако знаех, нямаше да съм тук.

Отговорът на този въпрос е вплетен в нишката на мислите ти, каза брат Джеремая. В съня, с който се пробуди, ти го видя написано.

— Магнус Бейн? Но… това дори не е име!

Това е достатъчно. Брат Джеремая се изправи. Сякаш като по сигнал станаха и останалите братя. Те сведоха глави към Джейс в знак на мълчаливо уважение, преди да се плъзнат сред колоните и да изчезнат. Остана само брат Джеремая. Той гледаше безучастно как Джейс се втурва към Клеъри.

— Как е ръката ти? Дай да видя — настоя той, като хвана китката й.

— Ох! Добре е. Не прави нищо, става по-зле — каза Клеъри, като се опита да го отблъсне.

— Кървиш върху говорещите звезди — каза той. Клеъри погледна и видя, че той е прав: беше изцапала с кръвта си жилките на мрамора. — Обзалагам се, че и срещу това има закон. — Той обърна ръката й нагоре, много по-нежно, отколкото тя си мислеше, че е способен. Той захапа долната си устна и подсвирна. Клари погледна надолу и видя, че цялата й ръка от лакътя до китката бе покрита с кръв. Усети я как пулсира, вкочанена и болезнена.

— Май настъпи моментът, в който трябва да започнеш да разкъсваш тениската си на ленти, за да превържеш раната ми — опита се да се пошегува тя. Не понасяше вида на кръв, още по-малко пък на своята.

— Ако искаше да гледаш как разкъсвам дрехите си, можеше просто да ми кажеш. — Той бръкна в джоба си и извади стилито. — Щеше да е много по-безболезнено.

Очаквайки ужилване от докосването на стилито до ръката й, тя се напрегна, но всичко, което усети, когато блестящият инструмент се плъзна по нараненото място, беше леко затопляне.

— Готово — каза той, като се изправи. Клеъри сви учудено ръката си — макар че кръвта все още си беше там, раната беше изчезнала, както и болката, и схващането. — И когато следващия път пак решиш да се нараниш, за да привлечеш вниманието ми, само си спомни, че блага дума железни врати отваря.

Клеъри усети как устата й се извива в усмивка.

— Ще го имам предвид — каза, а когато той се обърна, добави: — И благодаря.

Той прибра стилито в джоба си, без да се обърне да я погледне, но по вида на раменете му тя предположи, че благодарността й бе приета.

— Брат Джеремая — каза той, като потриваше ръце, — вие мълчахте през цялото време. Вероятно искате да споделите някои свои мисли с нас? Някаква идея, кой може да е Магнус Бейн?

— Длъжен съм да ви изведа от Града на тишината, нищо повече — каза архиварят. Клеъри се запита дали не си внушава, или наистина в „гласа“ му имаше нотка на обида.

— Можем и сами да се оправим — предложи самонадеяно Джейс. — Сигурен съм, че запомних пътя…

Чудесата на Града на тишината не са за очите на непосветените, прекъсна го брат Джеремая и се обърна с гръб към тях, а робата му безшумно се развя. Оттук.

Когато излязоха на открито, Клеъри пое дълбоко мъгливия утринен въздух, като се наслаждаваше на градския смог и мръсотията. Джейс замислено се огледа.

— Ще вали — каза той.

Прав е, помисли си Клеъри, като погледна към оловносивото небе.

— Дали да не се приберем с каретата в Института?

Джейс премести поглед от брат Джеремая, неподвижен като статуя, към каретата, която се извисяваше като черна сянка на засводената алея, водеща към улицата. После лицето му се изкриви в гримаса.

— В никакъв случай — каза той. — Мразя ги тези неща. Да си хванем такси.