Касандра Клеър
Град от кости (9)

9
Кръгът и Братството

Клеъри понечи да докосне ръката на Джейс, да каже нещо, каквото и да е — какво ли се казва на човек, който току-що е видял убийците на баща си? Вече не мислеше за собствените си страхове. Джейс се дръпна при допира й, сякаш го беше убола.

— Да вървим — каза той, като мина от кабинета във всекидневната. Клеъри и Саймън побързаха след него. — Люк може да се върне всеки момент.

Те излязоха през задния вход, като Джейс използва стилито, за да заключи след тях, и се отправиха към тихата улица. Луната висеше като медальон над града и хвърляше перлени отблясъци върху Ийст Ривър. Далечният шум от колите, минаващи по моста Уилямсбърг, изпълваше влажния въздух и напомняше на пляскане с крила. Саймън каза:

— Ще ми каже ли някой къде отиваме?

— Да хванем влака — каза тихо Джейс.

— Занасяте ли ме? — попита Саймън, премигайки с очи. — Убийците на демони с влак ли пътуват?

— По-бързо е, отколкото с кола.

— Имах предвид нещо по-яко, като микробус с надпис отстрани Смърт за демоните или…

Джейс дори не си направи труда да го прекъсне. Клеъри го погледна с крайчеца на окото си. Понякога, когато Джослин се ядосаше не на шега или когато беше в някое от своите кофти настроения, настъпваше това, което Клеъри наричаше „затишие пред буря“. Тази тишина й напомняше за измамния блясък, от който ледът изглежда твърд, но се счупва още щом стъпиш върху него. Сега у Джейс се наблюдаваше точно такова затишие пред буря. Лицето му беше безизразно, но нещо се бореше зад жълтеникавокафявите му очи.

— Саймън — каза тя. — Престани.

Саймън й хвърли поглед, с който сякаш й казваше Ти на чия страна си?, но Клеъри не му обърна внимание. Тя продължаваше да гледа Джейс, докато завиваха по Кент Авеню. Светлините на моста, който остана зад тях, осветяваха косата му като своеобразен ореол. Тя се запита дали не беше лошо от нейна страна, задето малко се радва, че този, който бе отвлякъл майка й, е същият човек, който е убил бащата на Джейс преди години. Сега поне е сигурно, че ще й помогне да намери Джослин, независимо дали му се иска, или не. Сега поне бе сигурно, че няма да я остави сама.

* * *

— Ти тук ли живееш? — Саймън стоеше и гледаше втренчено старата катедрала с изпочупени прозорци и врати, запечатани с полицейска лента. — Но това е църква.

Джейс бръкна под дрехите си и извади оттам месингов ключ, закачен на верижка. Беше от онзи тип ключове, които се използват за отваряне на стар сандък в някое таванско помещение. Клеъри го наблюдаваше с любопитство — той не бе заключил вратата след себе си, когато бяха тръгнали от Института, а само я беше оставил леко да се хлопне зад него.

— Решихме, че ще е от полза да живеем на свещена земя.

— То няма лошо, но, без да се обиждаш, това тук е кочина — каза Саймън, като плахо погледна към наклонената желязна ограда, която опасваше старата сграда, и боклука, натрупан до стълбите.

Клеъри отпусна ума си. Представи си, че взема един от парцалите на майка си, напоен с терпентин, и забърсва гледката пред себе си, почиствайки я от магическия прах като от стара боя.

И чудо: истинското сякаш прозираше през привидното, подобно на светлината през тъмно стъкло. Тя видя извисяващите се върхове на катедралата, матовия блясък на засенчените прозорци, месинговата плоча, закрепена на каменната стена до вратата, името на Института, гравирано на нея. Известно време задържа картината, после въздъхна и я остави да се стопи.

— Покрита е с магически прах, Саймън — каза тя. — В действителност не изглежда така.

— Ако това е резултатът от използването на магически прах, не съм съвсем сигурен, че искам да го използват върху мен.

Джейс пъхна ключа в ключалката, като хвърли поглед през рамо на Саймън.

— Съмнявам се, че изобщо разбираш каква чест ти оказвам — каза той. — Ти ще си вторият мунди, пристъпвал прага на Института.

— Вероятно защото миризмата държи другите надалече.

— Не му обръщай внимание — каза Клеъри на Джейс и ръгна Саймън в ребрата. — Плещи си каквото му дойде на ума. За него не съществуват филтри.

— Филтрите са за цигарите и кафето — избоботи Саймън под носа си, когато влязоха вътре. — Две неща, от които между другото имам крещяща нужда в момента.

Клеъри си помисли, че също умира за чаша кафе, докато се изкачваха по витите каменни стъпала, във всяко от които беше издълбан релефен знак. Тя започна да разпознава някои от тях — те дразнеха любопитството й като наполовина чути думи на чужд език, които при по-добра концентрация би могла да различи по смисъл.

Стигнаха до асансьора и се заизкачваха в пълна тишина. Кафето не излизаше от главата на Клеъри — големи чаши кафе с много мляко, както го правеше майка й сутрин. Понякога Люк им донасяше понички от пекарната „Златната каляска“ в Китайския квартал. При мисълта за Люк стомахът на Клеъри се сви и апетитът й изчезна.

Асансьорът спря с дрънчене и те отново се озоваха в познатия на Клеъри коридор с дървена ламперия. Джейс свали якето си, хвърли го на близкия стол и изсвири през зъби. След няколко секунди се появи Чърч с безшумната си стъпка, жълтите му очи светеха като лампи в прашния въздух.

— Чърч — каза Джейс, коленичи и погали сивата глава на котката. — Къде е Алек, Чърч? Къде е Ходж?

Чърч изви гръбнак и измяука. Джейс сбърчи нос, което при други обстоятелства би се сторило симпатично на Клеъри.

— В библиотеката ли са? — Той се изправи, а Чърч разтърси козина и тръгна надолу по коридора, като поглеждаше през рамо. Джейс го последва, сякаш това си беше най-естественото нещо на света, като махна с ръка на Клеъри и Саймън да го последват.

— Не обичам котки — каза Саймън, като опираше рамото си до това на Клеъри, сякаш минаваха по тесен коридор.

— Странно — каза Джейс — особено предвид факта, че Чърч те харесва.

Те пресякоха един от коридорите, където се редяха спалните. Саймън повдигна вежди.

— Всъщност колко хора живеят тук?

— Това е Институт — каза Клеъри. — Място, където ловците на сенки могат да отседнат, когато са в града, нещо средно между защитно убежище и изследователска лаборатория.

— Мислех, че е църква?

— Помещава се в църква.

— На това му се вика обяснение. — Тя усети нервност под насмешливия му тон. Вместо да го смъмри, Клеъри посегна да хване ръката му, като вплете пръстите си в неговите. Ръката му беше студена и влажна, но той стисна нейната с благодарност.

— Знам, че е объркващо — каза тихо тя, — но просто го приеми. Довери ми се.

Тъмните очи на Саймън бяха сериозни.

— На теб мога да се доверя — каза той. — Но не и на него. — Той се втренчи в Джейс, който вървеше малко по-напред от тях, увлечен в разговор с котката. Клеъри се запита за какво ли могат да си говорят. За политика? За опера? За високата цена на рибата тон?

— Поне се опитай — каза тя. — В момента в него ми е единствената надежда да намеря мама.

Лека тръпка премина през Саймън.

— Това място не е за мен — прошепна той.

Клеъри си спомни как се беше почувствала, когато се събуди тази сутрин тук — всичко й беше непознато, но едновременно с това и някак близко. За Саймън, разбира се, тук нямаше нищо близко, а само усещането за нещо странно, непознато и враждебно.

— Не е нужно да стоиш с мен — каза тя, макар че в метрото бе умолявала Джейс да разреши на Саймън да остане при нея, изтъквайки като аргумент, че след като три дни е наблюдавал Люк, може да знае нещо, което да се окаже полезно за тях, ако успеят правилно да го разтълкуват.

— Напротив, нужно е — каза Саймън и пусна ръката й, докато минаваха през някаква врата и се озоваха в една кухня. Тази кухня беше огромна и за разлика от останалата част от Института съвсем модерна, със стоманени плотове и стъклени рафтове, върху които бяха наредени глинени съдове. До червената чугунена готварска печка стоеше Изабел с готварска лъжица в ръка, тъмната й коса бе прибрана на кок. От тенджерата излизаше пара, а наоколо бяха пръснати продукти — домати, накълцан чесън и лук, китка тъмни подправки, парчета сирене, небелени фъстъци, шепа маслини и цяла риба, чиито очи бяха изцъклени.

— Правя супа — каза Изабел, като махна на Джейс с лъжицата. — Гладен ли си? — Тя погледна зад него, като тъмните й очи се спряха последователно на Саймън и Клеъри. — О, Боже — каза най-накрая тя. — Довел си още един мунди тук? Ходж ще те убие.

Саймън се покашля.

— Аз съм Саймън — рече той.

Изабел не му обърна внимание.

— ДЖЕЙС УЕЙЛАНД — рече тя. — Какво ще кажеш за свое оправдание?

Джейс погледна гневно котката.

— Казах ти да ме заведеш при Алек! Коварни Юда.

Чърч се търкулна по гръб, като мъркаше доволно.

— Не ти е виновен Чърч — каза Изабел. — Не заради него ще те убие Ходж. — Тя потопи обратно лъжицата в тенджерата. Клеъри се зачуди що за вкус би имала супа с фъстъци, риба, маслини и домати.

— Налагаше се да го доведа — каза Джейс. — Изабел… видях двама от мъжете, които убиха баща ми.

Изабел изпъна рамене, но когато се обърна, изглеждаше много повече разстроена, отколкото изненадана.

— Не допускам този да е един от тях — каза тя, като посочи Саймън с лъжицата си.

За почуда на Клеъри, Саймън не възрази. Той бе изцяло погълнат от Изабел, възхитен и със зяпнала уста. Разбира се, това не убягна на Клеъри и силно я подразни. Изабел беше точно типът на Саймън — висока, чаровна и красива. А като се замислеше, това беше типът не само на Саймън, но и на всички останали. Клеъри спря да се чуди на супата с фъстъци, риба, маслини и домати и се запита какво ли щеше да стане, ако изсипе съдържанието на тенджерата върху главата на Изабел.

— Разбира се, че не е — каза Джейс. — Мислиш ли, че ако беше, щеше да е още жив?

Изабел погледна Саймън равнодушно.

— Предполагам, че не — каза тя, като хвърляше разсеяно парченца риба на пода. Чърч лакомо се втурна към тях.

— Като го гледам така, не се учудвам, че ни доведе тук — каза възмутено Джейс. — Не мога да повярвам, че пак го тъпчеш с риба. Не го ли виждаш колко е дебел?

— Той не е дебел. Пък и никой освен него не яде манджите ми. Взех тази рецепта от водния дух на пазара „Челси“, той каза, че било вкусно…

— Ако можеше да готвиш, може би наистина бих хапнал — промърмори Джейс.

Изабел се вцепени, после замахна заплашително с лъжицата.

— Какво каза?

— Казах, че ще си потърся нещо за хапване.

— Така си и помислих. — Изабел отново се съсредоточи върху супата. Саймън продължи да гледа втренчено Изабел.

Клеъри, неочаквано ядосана, хвърли раницата си на пода и последва Джейс до хладилника.

— Не мога да повярвам, че ядеш — изсъска тя.

— А ти какво очакваш да правя? — осведоми се той с вбесяващо спокойствие, като отвори вратата на хладилника. Вътре беше пълно с кутии мляко, чийто срок на годност бе изтекъл преди няколко седмици, и някаква пластмасова кутия, запечатана с лента, на която имаше надпис: ЗА ХОДЖ. НЕ ЯЖ.

— Уау, той се държи като истински откачен съквартирант — отбеляза Клеъри.

— Кой, Ходж ли? Той просто обича реда. — Джейс извади една кутия от хладилника и я отвори. — Хм, спагети.

— Да не си развалиш апетита — обади се Изабел.

— Именно това смятам да направя — каза Джейс, като бутна вратата на хладилника да се затвори и извади вилица от едно чекмедже. Той погледна към Клеъри. — Искаш ли?

Тя поклати глава.

— Как ще искаш — каза той с пълна уста, — след всички сандвичи, които изяде.

— Не бяха кой знае колко много сандвичи. — Тя погледна към Саймън, който изглежда бе успял да завърже разговор с Изабел. — Дали да не отидем да потърсим Ходж?

— Изглежда, изгаряш от желание да се махнеш оттук.

— Ти не искаш ли да му кажеш какво видяхме?

— Още не съм решил. — Джейс остави кутията и замислено облиза соса от спагетите по пръстите си. — Но ако толкова искаш да се махнем…

— Искам — каза пламенно Клеъри.

— Добре. — Той изглежда напълно спокоен, помисли си тя, не заплашително спокоен като преди, но много по-сдържан от нормалното. Тя се запита колко ли често може да се надзърне зад фасадата на безупречния му блясък, който напомняше за лаковото покритие на някоя от японските кутии на майка й.

— Къде отивате? — Саймън ги удостои с поглед чак когато бяха стигнали до вратата. Тъмният филиран бретон влизаше в очите му. Съвсем е оглупял, помисли си язвително Клеъри, сякаш някой го е цапардосал с греда по тила.

— Да намерим Ходж — каза тя. — Трябва да му разкажем какво се случи в дома на Люк.

Изабел вдигна поглед.

— Ще му кажеш ли, че си видял онези мъже, Джейс? Онези, които…

— Не знам. — Отсече той. — Засега и ти не казвай на никого.

Тя сви рамене.

— Добре. Ще се върнеш ли? Няма ли да ядеш супа?

— Не — каза Джейс.

— Мислиш ли, че Ходж би искал супа?

— Никой не иска супа.

— Аз искам супа — каза Саймън.

— Не, не искаш — рече Джейс. — Просто искаш да спиш с Изабел.

Саймън се ужаси.

— Това не е вярно.

— О, поласкана съм — промърмори Изабел, забила нос в супата, но се усмихваше самодоволно.

— О, напротив — каза Джейс. — Какво чакаш, пробвай се… току-виж ти отказала и докато ние си живеем живота, ти ще се гърчиш в унижения. — Той щракна с пръсти. — Хайде, хайде, мунди момченце, имаме работа да вършим.

Саймън отмести поглед, силно смутен. Клеъри, която само допреди миг изпитваше злорадство, внезапно се ядоса на Джейс.

— Остави го на мира — изсъска тя. — Не е нужно да бъдеш жесток само защото той не е един от вас.

— Един от нас — каза Джейс, но подигравателният поглед изчезна от очите му. — Отивам да намеря Ходж… ако искаш, ела с мен, ако не щеш — недей. — Вратата на кухнята се затръшна след него, а Клеъри остана сама със Саймън и Изабел.

Изабел сипа малко от супата в една купа и я бутна по плота към Саймън, без да го поглежда. Тя все още се усмихваше въпреки… присъствието на Клеъри. Супата беше тъмнозелена на цвят и в нея плуваха разни кафяви неща.

— Аз отивам с Джейс — каза Клеъри. — Саймън…?

— Нещастник — промърмори той, като гледаше в краката си.

— Какво?

— Аз ще остана тук. — Саймън се настани на една табуретка. — Гладен съм.

— Добре. — Гърлото на Клеъри се сви, сякаш беше погълнала нещо много горещо или много студено. Тя излезе от кухнята, Чърч се плъзна след нея като неясна сива сянка.

В коридора Джейс въртеше между пръстите си една от серафимските ками. При появата на Клеъри той я пъхна в джоба си.

— Много тактично от твоя страна да оставиш насаме влюбените гълъбчета.

Клеъри му хвърли сърдит поглед.

— Защо винаги се държиш като задник?

— Задник? — Джейс изглеждаше така, сякаш ей сега ще прихне.

— Това, което каза на Саймън…

— Просто се опитах да го предпазя. Изабел ще разбие сърцето му и ще го стъпче с високите си токчета. Обикновено така постъпва с момчета като него.

— И с теб ли постъпи така? — попита Клеъри, но Джейс само поклати глава и се обърна към Чърч.

— Ходж — каза той. — И този път наистина Ходж. Не ни води никъде другаде или ще те превърна в тенис ракета.

Чърч изсумтя и се плъзна по коридора пред тях. Клеъри, която вървеше малко след Джейс, съзря напрежение в раменете му. Запита се дали напрежението изобщо някога го напуска.

— Джейс.

Той я погледна.

— Какво?

— Извинявай. Задето ти се сопнах.

Той се изкикоти.

— За кое от всички сопвания?

— Ти също не си самата деликатност.

— Знам — каза той за нейна най-голяма изненада. — В теб има нещо толкова…

— Изнервящо?

Той отново се засмя.

— Объркващо.

Искаше й се да го попита дали казва това в добрия, или в лошия смисъл, но не го направи. Боеше се, че ще изклинчи от отговора и ще обърне всичко на шега. Ето защо предпочете да заговори за друго.

— Изабел винаги ли ви приготвя вечеря? — попита тя.

— Слава Богу, не. През повечето време семейство Лайтууд са тук и Мерис, майката на Изабел, ни готви. — Той гледаше замечтано, точно както Саймън бе гледал Изабел над супата.

— И как тогава не е научила Изабел? — Те минаха през музикалната стая, където тази сутрин беше видяла Джейс на пианото. Сенките по ъглите се бяха сгъстили.

— Ами — каза бавно Джейс — напоследък битува схващането, че жените са ловци на сенки наравно с мъжете. Тоест винаги е имало жени в Клейва — познавали са руните, произвеждали са оръжия, изучавали са бойни изкуства, — но само някои от тях са били бойци с изключителни способности. Подготовката за това е трябвало да се заслужи. Мерис е била сред първите поколения жени в Клейва, които са били обучавани задължително и досега не е научила Изабел да готви, защото се е бояла, че така дъщеря й ще остане завинаги заточена в кухнята.

— Така ли е щяло да стане? — полюбопитства Клеъри. Тя си представи колко самоуверена беше Изабел в „Пандемониум“ и как умело въртеше пръскащия кръв камшик.

Джейс кротко се засмя.

— Не и с Изабел. Тя е един от най-добрите ловци на сенки, които някога съм виждал.

— По-добра и от Алек?

Чърч, който безшумно ги водеше през мрака, внезапно се обърна и измяука. Той се беше свил в подножието на една метална вита стълба, която се губеше в сумрака на полуосветения горен етаж.

— А, значи е в оранжерията — каза Джейс. Клеъри за миг се почуди, докато разбере, че той говори на котката. — Не съм изненадан.

— Оранжерията? — попита Клеъри.

Джейс, който бе стъпил на първото стъпало, се обърна.

— Ходж обича да се качва тук. Отглежда билки, които са ни от полза. Повечето от тях растат само в Идрис. Предполагам, че му напомнят за дома.

Клеъри тръгна след него. Обувките й тракаха по металните стъпала, но тези на Джейс бяха безшумни.

— Той по-добър ли е от Изабел? — попита отново тя. — Алек, имам предвид.

Джейс спря и погледна надолу към нея, като леко се наведе, сякаш за да запази равновесие. Тя си спомни съня си: ангели, падащи и горящи.

— По-добър? — учуди се той. — В убиването на демони? Не точно. Той никога не е убивал демон.

— Сериозно?

— И аз не знам защо. Може би защото винаги е пазил нас с Изи. — Те се изкачиха до края на стълбата. Озоваха се пред двукрила порта, на която бяха резбовани увивни растения и лози. Джейс я отвори с рамо.

Още щом прекрачи прага, я удари силна миризма: ухание на зелено и пикантно, на живи и растящи неща, на пръст и корени, които растат в нея. Тя си бе представяла нещо доста по-малко, нещо от порядъка на малката оранжерия зад „Свети Ксавиер“, където в часовете по биология учениците разсаждаха грах и други растения. Това беше огромно заграждение със стъклени стени, засадено с дървета, чиито гъсто разлистени клони излъчваха хладен, напоен с мирис на зелено въздух. Имаше храсти, натежали от лъскави плодове, червени, лилави и черни, както и малки дървета, чиито плодове имаха странна форма, каквато тя никога досега не беше виждала.

Клеъри вдиша дълбоко.

— Мирише на… — Пролет, помисли си тя, преди още да се е затоплило и пъпките на дървета да са се разпукали и освободили цветовете.

— На у дома — каза Джейс, — на това ми мирише на мен. — Той отмести встрани един висящ клон, за да може да мине. Клеъри го последва.

Оранжерията бе изпълнена с растения, които несвикналото око на Клеъри не можеше да определи по-точно, освен като пъстра картина от цветове: синьо-лилави цветчета се спускаха отстрани на искрящо зелените живи плетове, дълги лиани бяха закрепени на скъпоценни гвоздеи с цвят на старо злато. Или падаха свободно върху някоя ниска гранитна пейка, опряна на дънера на дърво, със сведени над нея сребристозелени клони. В обрамчено с камъчета каменно корито блещукаше вода. Ходж седеше на пейката с черната си птица, кацнала на рамото му. Гледаше замислено водата, но когато те се приближиха, вдигна поглед към тях. Клеъри погледна нагоре и съгледа стъкления покрив на оранжерията, грейнал над тях като обърнато надолу езеро.

— Изглежда чакаш някого — отбеляза Джейс, като откъсна листо от близкото клонче и започна разсеяно да си играе с него. За сдържан човек като него имаше доста дразнещи навици. А може би просто не можеше да стои, без да прави нищо.

— Бях се замислил. — Ходж стана от пейката, като посегна към Хюго. Усмивката изчезна от лицето му и той погледна към тях. — Какво има? Изглеждате така, сякаш…

— Бяхме нападнати — каза кратко Джейс. — От Бездушен.

— Бездушни воини? Тук?

— Воин — каза Джейс. — Видяхме само един.

— Но Доротея каза, че били повече — добави Клеъри.

— Доротея ли? — Ходж вдигна ръка. — Най-добре ще е да ми разкажете всичко подред.

— Добре. — Джейс хвърли на Клеъри предупредителен поглед, с което й попречи да заговори първа. После заразказва надълго и нашироко събитията от следобеда, като пропусна само една подробност — че мъжете, които видяха в апартамента на Люк, са същите, които са убили баща му преди седем години. — Приятелят на майката на Клеъри, или какъвто там се води, официално се казва Люк Гароуей — завърши разказа си Джейс. — Но докато двамата мъже, които се представяха за пратеници на Валънтайн, бяха в дома му, го наричаха Лушън Греймарк.

— А те самите как се казваха…

— Пангборн — каза Джейс. — И Блекуел.

Ходж силно пребледня. На фона на сивата кожа белегът на бузата му изпъкваше като усукан червен конец.

— Стана това, от което най-много се боях — каза той сякаш на себе си. — Кръгът отново се надига.

Клеъри погледна към Джейс, надявайки се да разбере за какво става въпрос, но той бе не по-малко озадачен от нея.

— Кръгът? — попита той.

Ходж поклати глава, сякаш се опитваше да избистри ума си.

— Елате с мен — рече той. — Време е да ви покажа нещо.

* * *

Газовите лампи в библиотеката светеха и придаваха на полираните повърхности на мебелите от тиково дърво загадъчния вид на тъмни скъпоценни камъни. С падащите сенки върху каменните си лица ангелите, които носеха огромния плот на бюрото, изглеждаха още по-измъчени. Клеъри седна на червения диван, опъна краката си, а Джейс неспокойно се наведе над дивана на една ръка разстояние от нея.

— Ходж, ако ти трябва помощ в търсенето…

— Няма нужда. — Ходж се появи иззад бюрото и изтупа праха от коленете на панталоните си. — Намерих го.

Той държеше голяма книга, подвързана с кафява кожа. Приличащ на бухал с очилата си, той започна да разлиства с трескави пръсти и да мърмори:

— Къде… къде… а, ето тук! — Той се покашля и зачете на глас: С настоящото заявявам безусловното си подчинение на Кръга и неговите принципи… Готов съм да рискувам живота си по всяко време за Кръга, за да се запази чистотата на рода на Идрис и за света на смъртните, грижата за сигурността на който ни е поверена.

Джейс направи физиономия.

— Това пък какво е?

— Това беше клетвата за вярност към Кръга на Разиел отпреди двайсет години — каза Ходж някак странно уморено.

— Звучи зловещо — рече Клеъри. — Нещо като фашистка организация.

Ходж остави книгата. Изглеждаше толкова измъчен и мрачен, колкото статуите на ангелите под бюрото.

— Това е група — каза бавно той — от ловци на сенки, водена от Валънтайн, заклела се да унищожи всички долноземци и така да превърне света в „чисто“ място. Те възнамеряваха да изчакат долноземците да пристигнат в Идрис за подписване на Съглашението. То се преподписва на всеки петнайсет години, за да се запази магическата му сила — поясни той на Клеъри. — Тогава смятаха да ги избият, невъоръжени и беззащитни. С този ужасяващ акт те си мислеха, че ще се сложи началото на война между хората и долноземците, която война те се надяваха да спечелят.

— Говориш за Въстанието, нали? — каза Джейс, който не виждаше нищо непознато в историята на Ходж. — Това ми е известно. Само не знаех, че Валънтайн и последователите му си имат име.

— В днешно време то не се споменава много — каза Ходж. — Тяхното съществуване напомня за разцеплението в Клейва. Повечето им документи вероятно са унищожени.

— Тогава защо имаш копие от тази клетва? — попита Джейс.

Ходж се поколеба — само за миг, но Клеъри го забеляза и усети леки и неприятни тръпки по гърба.

— Защото — каза той накрая — аз съдействах за написването й.

Джейс вдигна поглед.

— Принадлежал си към Кръга?

— Да. Както много от нас. — Ходж бе забил поглед пред себе си. — В това число и майката на Клеъри.

Клеъри залитна назад, сякаш някой я бе ударил.

— Какво?

— Казах, че…

— Знам какво казахте! Майка ми никога не би се забъркала в подобно нещо. Някаква… някаква група на хора, изпълнени с омраза.

— Не е било… — започна Джейс, но Ходж го прекъсна.

— Съмнявам се — каза той бавно, сякаш думите му причиняваха болка, — че е имала избор.

Клеъри погледна втренчено.

— За какво говорите? Защо да не е имала избор?

— Защото — каза Ходж — беше съпруга на Валънтайн.