Касандра Клеър
Град от кости (6)

6
Бездушният

Оръжейната приличаше точно на това, което се разбира под думата оръжейна. По излъсканите метални стени висяха мечове, ками, копия, колчани със стрели, байонети, камшици, боздугани, криви ножове и лъкове от всякакъв вид. Меки кожени чанти, пълни със стрели, закачени на куки, както и купища ботуши, наколенки и рицарски ръкавици. Помещението миришеше на метал и кожа, навред лъщеше стомана. Алек и Джейс, вече обути, седяха на дълга маса в средата на стаята, а главите им бяха сведени над нещо между тях. Джейс вдигна поглед, когато вратата се затръшна зад Клеъри.

— Къде е Ходж? — попита той.

— Пише на Мълчаливите братя.

Алек изпъна рамене.

— Ох.

Тя бавно пристъпи към масата, като усещаше втренчения поглед на Алек.

— Какво правите?

— Довършваме тези. — Джейс се отдръпна встрани, за да може тя да види какво има на масата: три дълги тънки тръбички от матово сребро. Те не изглеждаха остри, нито особено опасни. — Санви, Сансави и Семангилеф. Това са серафимски ками.

— Не приличат на ками. Как ги направихте? С магия?

Алек изглеждаше така възмутен, сякаш го бе помолила да облече балеринска рокля и да се завърти на палци.

— Странното при мундитата е, че са обсебени на тема магии — каза Джейс, без да се обърне към никого конкретно, — като се има предвид, че дори не знаят какво означава тази дума.

— Знам какво означава — сопна се Клеъри.

— Не, не знаеш, само си мислиш, че знаеш. Магията е тъмна и първична сила, а не само някакви блестящи пръчици, кристални топки или говорещи златни рибки.

— Не съм казала, че е говорещи златни рибки, ти…

Джейс махна с ръка и я прекъсна.

— Като наречеш електрическата змиорка гумено пате, това не я прави гумено пате, нали? И нека Бог да е на помощ на жалкото копеле, което е решило да се изкъпе с това пате.

— Говориш глупости — отбеляза Клеъри.

— Напротив — каза Джейс с цялото си достойнство.

— Така е, глупости говориш — каза съвсем неочаквано Алек. — Виж, ние не се занимаваме с магии, разбра ли? — добави той, без да поглежда към Клеъри. — Това е всичко, което трябва да знаеш по въпроса.

Клеъри искаше да му отвърне нещо грубо, но се въздържа. Алек просто не я харесваше, нямаше нужда да подхранва неговата враждебност. Тя се обърна към Джейс.

— Ходж каза, че мога да си отида вкъщи.

Джейс без малко да изпусне серафимската кама, която държеше.

— Какво е казал?

— За да огледам нещата на майка си — поясни тя. — Ако ти дойдеш с мен.

— Джейс — отрони Алек, но Джейс не му обърна внимание.

— Ако наистина искаш да разбереш дали мама или татко са били ловци на сенки, трябва да огледаме нещата на мама. Или поне каквото е останало от тях.

— Право в заешката дупка — криво се усмихна Джейс. — Добра идея. Ако отидем още сега, тъкмо ще имаме три-четири часа преди да се мръкне.

— Искате ли да дойда с вас? — попита Алек, когато Клеъри и Джейс се отправиха към вратата. Клеъри се обърна и го погледна втренчено. Той се беше понадигнал от стола и гледаше очакващо.

— Не — каза Джейс, без да се обръща. — Не се тревожи. Ние с Клеъри ще се оправим сами.

Погледът, който Алек хвърли на Клеъри, беше сърдит и жлъчен едновременно. Тя си отдъхна едва когато вратата се затвори зад нея.

Джейс тръгна надолу по коридора, като Клеъри бе принудена почти да тича, за да следва широките му крачки.

— Имаш ли ключ за у вас?

Клеъри погледна към обувките си.

— Да.

— Добре. Не че не можем да влезем с взлом, но така ще привлечем вниманието на евентуални съгледвачи.

— Както кажеш. — Те спряха пред черна метална порта в края на коридора. Едва когато Джейс натисна един бутон до вратата и той светна, Клеъри разбра, че това е асансьор. Те чуваха скърцането му, докато чакаха да се изкачи при тях. — Джейс?

— Да?

— Как разбра, че в жилите ми тече кръвта на ловците на сенки? Кое ти подсказа това?

Асансьорът пристигна с последно изскърцване. Джейс отвори вратата и влезе. Отвътре кабината напомняше на Клеъри за клетка, цялата в черен метал и декоративна позлата.

— Предположих — каза той, като затвори вратата след тях — Нямам по-точно обяснение.

— Предположил си? Трябва да си бил напълно сигурен, като се има предвид, че иначе можеше да ме убиеш.

Той натисна един бутон в стената и асансьорът потегли с вибриращо скърцане, което я прониза до мозъка на костите.

— Бях деветдесет процента сигурен.

— Ясно — каза Клеъри.

Сигурно бе усетил нещо в гласа й, защото се обърна към нея. Ръката и изплющя върху лицето му и шамарът го накара да залитне назад. Той сложи ръка на бузата си — повече от изненада, отколкото от болка.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Останалите десет процента — каза тя и те прекараха остатъка от пътя си в мълчание.

* * *

Докато пътуваха във влака за Бруклин, Джейс беше потънал в мрачно мълчание. Клеъри не смееше да го приближи, чувстваше се малко виновно, особено при вида на червения отпечатък, който шамарът й бе оставил върху бузата му.

Иначе тишината не я притесняваше, даваше й възможност да помисли. Тя непрекъснато се връщаше към разговора си с Люк. Въпреки че мисълта за него й причиняваше болка, като да отхапеш със счупен зъб, тя не можеше да се откъсне от нея.

По-нататък във влака две тийнейджърки, седнали на оранжева седалка, се кикотеха. Този тип момичета, каквито ги имаше и в „Св. Ксавиер“, Клеъри никога не ги беше харесвала, с техните спортни розови гуменки и изкуствен тен. За миг Клеъри се почуди дали не се смеят на нея, но после с изненада установи, че всъщност гледаха към Джейс.

Тя се сети за момичето от кафенето, което се беше втренчило в Саймън. Момичетата винаги придобиваха това изражение, когато си харесат някого. След всичко, което се беше случило, тя почти бе забравила, че Джейс е сладък. Лицето му не беше така изписано като това на Алек, но беше много интересно. На дневна светлина очите му бяха с цвят на златист карамел и… гледаха точно към нея. Той й намигна.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Клеъри веднага издаде момичетата.

— Онези момичета, от другата страна на вагона, те зяпат.

Джейс въздъхна от задоволство.

— Как няма да ме зяпат — каза той. — Аз съм рядко привлекателен.

— Някога чувал ли си, че скромността краси човека?

— Само от грозни хора — сподели Джейс. — Един ден скромните може да властват над Земята, но сега тя принадлежи на хората със самочувствие.

Той намигна на момичетата, които се изкискаха и скриха лица зад косите си. Клеъри въздъхна.

— Те как така те виждат?

— Използването на магически прах е доста уморително. Понякога просто не си правим труда.

Случката с момичетата във влака, изглежда, подобри настроението му. Когато слязоха на гарата и тръгнаха към апартамента на Клеъри, той извади една серафимска кама и започна да я премята между пръстите си и си тананикаше.

— Ще престанеш ли? — попита Клеъри. — Дразниш ме. — Джейс затананика по-силно. Това беше висока и звучна мелодия, нещо средно между Честит рожден ден и Бойния химн на републиката.

— Извинявай, че те ударих — каза тя. Той спря да тананика.

— Имаш късмет, че удари мен, а не Алек. Той би ти отвърнал със същото.

— Мисля, че само чака удобен момент — каза Клеъри, като ритна една празна бутилка от сода, изпречила се на пътя й. — Как те нарече Алек? Пара-какво?

— Парабатаи — каза Джейс. — Това означава двойка бойци, които се сражават рамо до рамо… те са нещо повече и от братя. За мен Алек е много повече от просто най-добър приятел. Нашите бащи да били парабатаи, когато са били млади. Неговият баща е мой кръстник… затова живея с тях. Неговото семейство ме е осиновило.

— Но твоята фамилия не е Лайтууд.

— Не — каза Джейс и тя понечи да попита каква е, но в това време стигнаха до дома й и сърцето й така силно се разтуптя, че беше сигурна, че се чува на мили оттук. Ушите й заглъхнаха, а дланите на ръцете й се измокриха от пот. Тя се спря пред живия плет и бавно повдигна очи в очакване да види жълта полицейска лента пред вратата, изпочупени стъкла върху моравата, всичко изпотрошено.

Ала нямаше и следа от разрушение. Червеникавокафявите камъни блестяха, окъпани от меката следобедна светлина. Над розовите храсти под прозорците на Мадам Доротея се чуваше бръмченето на пчелите.

— Всичко изглежда непокътнато — каза Клеъри.

— Отвън. — Джейс бръкна в джоба на джинсите си и извади оттам едно от онези метално-пластмасови устройства, което тя беше помислила за мобилен телефон.

— Това сензор ли е? За какво служи? — попита тя.

— Улавя честотите като радио, но честоти от демоничен произход.

— Демонични къси вълни?

— Нещо такова. — Когато стигнаха къщата, Джейс видя пред себе си сензора. Докато се изкачваха по стъпалата, сензорът леко пиукаше, после спря. Джейс се намръщи. — Улови нещо, но може и да е останало от онази нощ. Твърде слабо е, за да показва присъствието на демон в момента.

Клеъри изпусна въздуха, който неволно бе задържала.

— Добре — каза тя и се наведе да си вземе ключовете. Когато се изправи, видя издълбани драскотини по вратата. Вероятно ги е имало и миналия път, но в тъмното не ги е видяла. Приличаха на следи от нокти, дълги и успоредни, дълбоко издълбани в дървото.

Джейс докосна ръката й.

— Аз ще вляза пръв — каза той. Клеъри искаше да му каже, че няма да се крие зад гърба му, но бе онемяла. Усети вкуса на ужаса, който бе изпитала, когато за първи път видя Ненаситния — резливия бакърен вкус на стара монета върху езика й.

Джейс бутна входната врата с ръка, като й махна с другата, в която държеше сензора, да го последва. Клеъри влезе във входа, като примигна, за да свикне с мрака. Крушката все още не светеше, люкът бе прекалено мръсен, за да пропусне дневната светлина, и плътни сенки покриваха пода. Вратата на Мадам Доротея беше плътно затворена. Никаква светлина не се промъкваше през процепа отдолу. Клеъри се разтревожи дали не се е случило нещо и с нея.

Джейс вдигна ръка и я плъзна по парапета. Усети нещо мокро, на приглушената светлина изглеждаше с черно-червен цвят.

— Кръв.

— Може да е моята. — Гласът й звучеше металически. — От онази нощ.

— Ако беше така, щеше да е вече засъхнала — каза Джейс. — Ела.

Той се заизкачва по стълбите, Клеъри го последва. Стълбищната площадка беше тъмна и тя три пъти хвана погрешния ключ, преди да мушне правилния в ключалката. Джейс се беше надвесил над нея и я наблюдаваше нетърпеливо.

— Не ми дишай във врата — изсъска тя, ръката й трепереше. Най-после резето щракна и вратата се отвори.

Джейс мина пред нея.

— Аз ще вляза първи.

Тя въздъхна, после отстъпи встрани и го пропусна да влезе. Дланите й лепнеха, но не от горещина. Всъщност в апартамента беше хладно, дори студено… от входа проникваше мразовит въздух, който щипеше кожата й. Усети как кожата й настръхна, когато тръгна след Джейс по късия коридор и влезе във всекидневната.

Тя беше празна. Поразително празна, каквато беше преди да се нанесат. По стените и пода нямаше нищо, никакви мебели, дори пердетата бяха свалени от прозорците. Само по-светлите квадратни петна по стените показваха къде са висели картините на майка й. Като на сън Клеъри се отправи към кухнята, последвана от Джейс, който бе присвил светлите си очи.

Кухнята също беше празна, столовете, масата, дори хладилника го нямаше. Кухненските шкафове бяха отворени и разкриваха голите рафтове. Тя се покашля.

— За какво им е на демоните нашата микровълнова печка? — попита Клеъри.

Джейс поклати глава, устните му се свиха.

— Не знам, но точно сега сензорът не улавя никакво присъствие на демони. Бих казал, че отдавна са си отишли.

Тя продължаваше да оглежда наоколо. Някой бе почистил и разлетия сос „Табаско“, забеляза тя със странно хладнокръвие.

— Успокои ли се? — попита Джейс. — Тук няма нищо.

Тя поклати глава.

— Искам да видя стаята си.

Той сякаш щеше да каже нещо, но се въздържа.

— Щом искаш — каза той, като прибра серафимската кама в джоба си.

В антрето нямаше осветление, но на Клеъри не й трябваше светлина, за да се ориентира в собствения си дом. С Джейс, вървящ точно зад нея, тя намери вратата на стаята си и посегна към дръжката. Усети я студена в ръката си — толкова студена, та чак й причини болка, като докосването на ледена висулка до кожата. Тя почувства погледа на Джейс, но вече беше хванала бравата и се опитваше да я натисне. Вратата поддаде, макар и едва-едва, сякаш от другата страна беше залепнала с нещо гъсто и сиропообразно…

Изведнъж вратата се отвори със замах навън, удари я и тя загуби равновесие. Плъзна се по пода в антрето и се блъсна в отсрещната стена, като се търколи по корем. Докато се изправяше на колене, усещаше глухо бучене в ушите си.

Джейс, притиснат до стената, потърси опипом джоба си, по лицето му бе изписана изненада. Над него се беше издигнал, като великан от приказка, огромен човек, широк като гардероб, стиснал остра секира в гигантската си, мъртвешки бяла ръка. На мръсната му плът висяха дрипи, а косата му бе сплъстена и разчорлена. Той вонеше противно на пот и разлагаща се плът. За Клеъри беше добре, че не можеше да види лицето му — дори в гръб той бе достатъчно противен.

Джейс държеше серафимската кама в ръка. Той я размаха и извика:

— Сансави!

Изведнъж от тръбичката изскочи острие. Клеъри се сети за старите филми, в които байонетите се криеха в бастуни и изскачаха от тях при леко почукване на пръчката. Но никога преди не беше виждала такава кама: прозрачна като стъкло, с излъчваща светлина дръжка, коварно остра и дълга почти колкото ръката на Джейс от лакътя до китката. Той замахна с нея, като я стовари върху гиганта, който от своя страна с рев се олюля назад.

Джейс се завъртя и се втурна към Клеъри. Хвана я за ръката, помогна й да се изправи и я задърпа надолу по коридора. Тя чуваше, че нещото зад тях е по петите им, стъпките му бързо се приближаваха и отекваха като падане на оловни тежести.

Те прекосиха коридора и излязоха на стълбищната площадка, където Джейс се обърна, за да затвори вратата. Тя чу щракването на автоматичната ключалка и затаи дъх. Вратата скърцаше на пантите си, сякаш някакъв ураган я блъскаше от вътрешната страна на апартамента. Клеъри тръгна към стълбите. Джейс се втренчи в нея. Очите му горяха в маниакално въодушевление.

— Слез долу! Излез от…

Още един удар, по-силен от първия, и този път пантите поддадоха и вратата изскочи от тях. Тя щеше да се стовари с все сила върху Джейс, ако той не се беше отдръпнал толкова бързо, че Клеъри дори не успя да види движението. Изведнъж той се оказа на най-горното стъпало, камата гореше в ръката му като комета. Тя осъзна, че се е свила в ъгъла на площадката, без да може да помръдне. Видя, че Джейс гледа към нея и нещо й вика, но не можеше да го чуе от шума, който издаваше гигантското същество, което изскочи от разбитата врата и се втурна към него. Тя се залепи към стената, сякаш притисната от вълна горещ въздух и смрад… и тогава секирата на съществото полетя, изсвистя във въздуха, носейки се към главата на Джейс. Той бързо се наведе и секирата се заби в парапета.

Джейс избухна в смях. Смехът изглежда ядоса съществото. Лишено от секирата си, то се нахвърли с юмруци срещу Джейс, който размаха серафимската си кама и я заби до дръжката в рамото на великана. За миг гигантът се олюля. После се хвърли напред, с протегнати към Джейс ръце. Джейс бързо се дръпна встрани, но явно не достатъчно бързо. Огромните ръце го сграбчиха, докато гигантът залиташе и падаше, повличайки и него. Джейс извика веднъж, последва серия от тежки, разбиващи удари, и после настъпи тишина.

Клеъри се изправи на крака и хукна надолу по стълбите. Джейс лежеше проснат в подножието на стъпалата, ръката му бе неестествено извита надолу. Върху краката му беше легнал гигантът, от гърдите на когото стърчеше дръжката на камата на Джейс. Гигантът още не беше мъртъв, но изглеждаше омаломощен, от устата му излизаше кървава пяна. Сега Клеъри можеше да разгледа лицето му — то бе мъртвешки бледо като лист хартия, покрито с черна мрежа от ужасни белези, които почти заличаваха чертите му. Очните му орбити бяха червени гнойни ями. Като се бореше с порива си да повърне, Клеъри се запрепъва надолу, прескочи потръпващия гигант и коленичи до Джейс.

Той беше неподвижен. Тя сложи ръка на рамото му, усети, че тениската му е прогизнала с кръв — дали неговата собствена, или на гиганта, не можеше да се каже.

— Джейс?

Той отвори очи.

— Мъртъв ли е?

— Почти — каза безстрастно Клеъри.

— По дяволите. — Той трепна. — Краката ми…

— Не мърдай. — Клеъри мина откъм главата му, пъхна ръце под мишниците му и го задърпа. Той застена от болка, когато краката му започнаха да се изплъзват изпод гърчещото се туловище на съществото. Клеъри го пусна и той с усилие се изправи на крака, но лявата му ръка остана изметната пред гърдите му. Тя също се изправи.

— Добре ли е ръката ти?

— Не. Счупена е — каза кратко той. — Можеш ли да бръкнеш в джоба ми?

Тя въздъхна и кимна.

— В кой?

— Вътрешния на якето, отдясно. Извади една от серафимските ками и ми я подай. — Той стоеше неподвижно, докато тя нервно зарови с пръсти в джоба му. Беше толкова близо до него, че усещаше миризмата му — на пот, сапун и момче. Дъхът му гъделичкаше тила й. Пръстите й хванаха тръбичката и тя я измъкна, без да го поглежда.

— Благодаря — каза той. Взе тръбичката и произнесе името й: — Санви. — Подобно на предишната, и тази прерасна в заплашително изглеждаща кама, чийто блясък освети лицето му. — Не гледай — каза той, докато заставаше над зловещото тяло на нещото. Той вдигна камата над главата си и я заби в него. От туловището на гиганта бликна кръв, която изпръска ботушите на Джейс. Клеъри гледаше втрещено, без да може да отклони погледа си.

Тя бе почти сигурна, че великанът ще изчезне, смалявайки се в себе си, както бе станало миналия път с момчето от клуба. Но не стана така. Въздухът се изпълни с мирис на кръв: тежък и металически. Джейс издаде нисък гърлен звук. Лицето му бе пребледняло, но не беше ясно дали от болка, или погнуса.

— Казах ти да не гледаш — каза той.

— Мислех, че ще изчезне — отвърна тя. — Че ще се върне в своето измерение, както ти беше казал.

— Казах, че това се случва с демоните, когато умрат. — Разтреперан, той смъкна якето от раменете си, като оголи горната част на лявата си ръка. — Това не беше демон. — С дясната той извади нещо от колана си. Това беше лъскавият, подобен на пръчка предмет, който той бе използвал, за да издълбае концентричните окръжности върху кожата на Клеъри. При вида му тя отново усети парене в ръката си.

Джейс видя втренчения й поглед и бегло се усмихна.

— Това — каза той — е стили. — Той го доближи до прогорения знак, намиращ се под рамото му и имащ странна форма, приличаща на звезда. Два от лъчите на звездата стърчаха извън очертанията на знака, несвързани. — А това — каза той — се прави, когато ловците на сенки са ранени.

С острието на стилито той прокара линия, свързваща двата лъча на звездата. Когато отпусна ръката си, знакът заблестя, сякаш беше гравиран в кожата с фосфоресциращо мастило. Клеъри го гледаше как потъва в кожата, подобно на тежък предмет във вода. Остана само едва забележим белег: бледа, тънка линия, почти невидима.

В съзнанието на Клеъри се стрелна картина. Гърбът на майка й, ненапълно покрит от горнището на банския, раменете и извивката на гръбначния й стълб, целите покрити с малки бели знаци. Сякаш бе сънувала това — знаеше, че гърбът на майка й не изглежда наистина така, но картината не излизаше от ума й.

Джейс въздъхна с облекчение, лицето му се отпусна от напрежението, предизвикано от болката. Той раздвижи ръката си, първо бавно, после малко по-свободно, размаха я нагоре и надолу, като я свиваше в юмрук. Очевидно вече не беше счупена.

— Това е невероятно — каза Клеъри. — Как го…?

— Това беше иратце, лекуваща руна — каза Джейс. — Активира се, когато руната се довърши със стилито. — Той пъхна пръчицата в колана си и отново облече якето си. После подритна с върха на ботуша си трупа на гиганта. — Трябва да докладваме на Ходж. Той ще се шашне — добави, сякаш мисълта за тревогата на Ходж го изпълваше със задоволство.

Джейс, мислеше си Клеъри, беше от онзи тип хора, които обичаха нещо да се случва, дори и това нещо да е лошо.

— Защо да се шашка? — попита Клеъри. — Пък и доколкото разбирам, това нещо не е демон… понеже сензорът не го регистрира като такъв, нали?

Джейс кимна.

— Виждаш ли белезите по лицето му?

— Да.

— Направени са със стили. Като моето. — Той потупа пръчката в колана си. — Попита ме какво би станало, ако прогориш знаци върху някого, в чиито жили не тече кръвта на ловците на сенки. Само един знак просто ще те изгори. Но много, при това все мощни знаци, издълбани в плътта на съвсем обикновен човек, който няма нищо общо с ловците на сенки — тогава се получава това. — Той посочи с брадичка към трупа. — Руните са адски болезнени. Белязаните се побъркват — страданието ги лишава от разум. Те стават свирепи, безмозъчни убийци. Нито спят, нито ядат, освен ако не ги принудиш, и обикновено умират бързо. Руните са много силни и могат да се използват за добро, но също и за зло. Бездушните са зли.

Клеъри се втренчи ужасено в него.

— Но защо ще си причиняват това?

— Никой не си го причинява сам. Някой друг им го причинява. Вероятно магьосник, някои долноземци са злосторни. Бездушните са верни на този, който ги е белязал, и стават свирепи убийци. Може да изпълняват и прости команди. То е нещо като да имаш… армия роби. — Той прескочи мъртвия Бездушен и я погледна през рамо. — Ще се върна горе.

— Но там няма нищо.

— Може да са били повече — каза той, сякаш се надяваше наистина да има и други. — Ти почакай тук. — Джейс се заизкачва по стълбите.

— На твое място не бих го направила — каза един писклив и познат глас. — Откъдето дойде този, има и други.

Джейс, който почти се бе изкачил до края на стъпалата, се сепна и зяпна учудено. Клеъри направи същото, макар че веднага разбра чий е гласът. Нямаше как да сбърка тази писклива интонация.

— Мадам Доротея? — прошепна Клеъри.

Старицата царствено склони глава. Тя стоеше на вратата на своя апартамент, облечена в нещо като пелерина от сурова лилава коприна. По китките и шията й блестяха златни верижки. Дългата й, разчорлена коса стърчеше от кока, свит на темето й.

Джейс я гледаше, без да помръдне.

— Но…

— Какви други? — попита Клеъри.

— Други Бездушни — отвърна Доротея с жизнерадост, която, според Клеъри, никак не се вписваше в обстоятелствата. Старата жена огледа входната площадка. — Вие ли направихте тази кочина? Предполагам, че и нямате намерение да почистите. Типично.

— Но вие сте мундан — завърши най-накрая Джейс изречението си.

— Колко си наблюдателен — каза Доротея, очите й блестяха. — С теб Клейвът е извадил истински късмет.

Изумлението по лицето на Джейс постепенно се смени с нарастващ гняв.

— Вие знаете за Клейва? — попита Джейс. — Знаели сте за тях, знаели сте за Бездушните в тази къща и не сте предупредили? Самото съществуване на Бездушни е престъпление според Завета…

— Нито Клейвът, нито Заветът са направили нещо за мен — каза Мадам Доротея, очите й проблясваха ядно. — Нищо не им дължа. — За миг нейният писклив нюйоркски акцент изчезна и се замени с друг, по-плътен, по-дълбок, който Клеъри не познаваше.

— Стига, Джейс — каза Клеъри. Тя се обърна към Мадам Доротея. — Щом знаете за Клейва и за Завета, тогава сигурно знаете и какво се е случило с майка ми?

Доротея поклати глава, при което обеците й се разлюляха. На лицето й се появи нещо като състрадание.

— Бих те посъветвала да забравиш за майка си. Нея вече я няма — рече тя.

Земята сякаш се залюля под краката на Клеъри.

— Искате да кажете, че е мъртва?

— Не. — Доротея сякаш вадеше думите си с ченгел. — Сигурна съм, че още е жива. Засега.

— Тогава трябва да я намеря — каза Клеъри. Светът спря да се люлее. Джейс бе застанал зад нея, бе я хванал за лакътя, сякаш за да я подкрепи, но тя почти не забеляза това. — Разбрахте ли? Трябва да я намеря, преди…

Мадам Доротея вдигна ръка.

— Не искам да се забърквам в работите на ловците на сенки. — Клеъри не се отказваше.

— Но вие познавахте майка ми. Тя беше ваша съседка…

— Клейвът ще се заеме със случая — прекъсна я Джейс. — Винаги мога да се върна с Мълчаливите братя.

— О, за… — Доротея погледна към вратата на жилището си, после към Джейс и Клеъри. — Мисля, че е по-добре да влезем вътре — рече накрая тя. — Ще ви кажа, каквото знам. — Тя направи няколко крачки, после спря на прага и погледна заплашително. — Но ако кажете на някого, че съм помогнала на вас, ловците на сенки, утре ще се събудите със змии вместо коси и с по още един чифт ръце.

— Още един чифт ръце не звучи никак лошо — каза замислено Джейс. — Ще сме по-сръчни в битките.

— Не и ако израснат от… — Доротея спря и му се усмихна ехидно — вратовете ви.

— Гадост — отвърна нехайно Джейс.

— Точно така, гадост, Джейс Уейланд — каза Доротея и с маршова стъпка влезе в апартамента, лилавата й пелерина се виеше около нея като крещящ флаг.

Клеъри погледна Джейс.

— Уейланд?

— Така се казвам. — Джейс изглеждаше поразен. — И не съм очарован, че тя го знае.

Клеъри погледна след Доротея. В апартамента светеше. Тежкият мирис на тамян изпълваше коридора и се смесваше противно с вонята на кръв.

— Все пак защо да не опитаме да поговорим с нея. Нищо не губим, нали?

— Поживей известно време в нашия свят — каза Джейс — и вече няма да ме питаш такива неща.