Касандра Клеър
Град от кости (5)

5
Клейвът и Заветът

— Мислиш ли, че тя изобщо ще се събуди? Вече минаха три дни.

— Трябва й време. Отровата на демона е много силна, а тя е само една мунди. Няма руни като нас, които да я пазят.

— Мундитата умират страшно лесно, нали?

— Изабел, знаеш, че носи нещастие да се говори за смърт в стаята на болен.

Три дни, бавно достигна до съзнанието на Клеъри. Всичките й мисли се носеха тежко и провлачено. Трябва да се събудя.

Но не можеше.

Сънищата я унасяха, един след друг, река от образи, която я носеше като лист, подхвърлен на течението. Тя видя как майка й лежи в болнично легло, очите й приличаха на синини върху бялото лице. Видя Люк, който стоеше на върха на купчина от кости. Джейс се подаваше зад гърба му с бели ангелски криле. Изабел седеше гола със своя камшик, който я обгръщаше като мрежа от златни халки. Саймън с кръстове, прогорени върху дланите на ръцете му. Ангели, които падат и горят. Падат от небето.

— Казах ти, че това е същото момиче.

— Знам. Дребосък е, нали? Джейс каза, че била убила Ненаситен.

— Да. Аз я помислих за фея, когато я видяхме за първи път. А тя дори не е достатъчно красива за фея.

— Е, няма как да изглежда добре с отровата на демона във вените си. Дали Ходж ще се обади на Братята?

— Надявам се. Тръпки ме полазват, като си помисля за тях. Така да се осакатяват…

— Ние също се осакатяваме.

— Знам, Алек, но когато го правим, не е за постоянно. И невинаги си причиняваме болка…

— Ако си достатъчно опитен. Като говорим за това, къде е Джейс? Нали той я спаси? Мислех, че ще прояви повече заинтересованост към оздравяването й.

— Ходж каза, че той не я е виждал, откакто я е донесъл тук. Мисля, че не го е грижа.

— Понякога се чудя дали той… Виж! Тя помръдна!

— Значи все пак ще оживее. — Въздишка. — Ще кажа на Ходж.

Тя чувстваше клепачите си като зашити. Клеъри си представяше, че усеща как кожата й се къса, докато бавно ги отваряше и погледна за първи път от три дни насам.

Видя над себе си чисто синьо небе, бели кълбести облаци и пухкави ангелчета с позлатени панделки, които се вееха на китките им. Мъртва ли съм?, запита се тя. Наистина ли раят изглежда така? Тя стисна очи и отново ги отвори, и тогава установи, че това, което бе видяла, всъщност беше дървена арка, по която в стил рококо бяха изрисувани облаци и херувими.

Скована от болки, тя се опита да се изправи в седнало положение. Всяка част на тялото й я болеше, особено тилът. Клеъри се огледа наоколо — бе положена в легло с ленени чаршафи, едно от дългата редица подобни легла с метални табли откъм главата. До нейното имаше малко нощно шкафче, върху което бе поставена бяла кана и чаша. На прозореца имаше дантелени пердета, които спираха светлината, но не и постоянния приглушен нюйоркски шум, който се чуваше отвън.

— Е, събуди се най-после — каза един дрезгав глас. — Ходж ще бъде доволен. Всички вече си мислехме, че ще умреш, докато спиш.

Клеъри се обърна към гласа, Изабел се беше настанила на съседното легло, нейната дълга, все така черна коса бе сплетена в две дебели плитки, които падаха до под кръста й. Вместо с бялата си рокля тя беше облечена с джинси и прилепнал по нея син потник, ала червеният медальон все така висеше на шията й. Тъмните й спираловидни татуировки бяха изчезнали, кожата й беше чиста като сметана.

— Съжалявам, че ви разочаровах. — Гласът на Клеъри стържеше като шкурка. — Това ли е Институтът?

Изабел завъртя очи.

— Има ли нещо, което Джейс да не ти е казал?

Клеъри се изкашля.

— Значи, това е Институтът, така ли?

— Да. Ти си в болницата, както може би вече си разбрала.

Изведнъж внезапна остра болка я накара да се хване за корема. Тя простена.

Изабел я погледна тревожно.

— Добре ли си?

Болката утихна, но Клеъри все още усещаше киселини в гърлото си и някакво странно замайване.

— Коремът ми…

— О, Боже. Съвсем забравих. Ходж каза да ти дам от това, когато се събудиш — Изабел посегна към керамичната кана и наля малко от съдържанието й в чашата до нея, която подаде на Клеъри. Тя беше пълна с някаква мътна течност, от която се издигаха струйки пара. Миришеше на подправки и на още нещо, нещо остро и непознато. — Не си яла нищо през последните три-четири дни — отбеляза Изабел. — Сигурно затова ти е зле.

Клеъри отпи предпазливо. Беше вкусно, засищаше и оставяше някак си млечен вкус.

— Какво е това?

Изабел сви рамене.

— Някой от бъркочите на Ходж. Много са ефикасни. — Тя се плъзна от леглото, като стъпи на пода, извивайки гръбнака си като котка. — Между другото, аз съм Изабел Лайтууд. Живея тук.

— Знам коя си. Аз съм Клеъри. Клеъри Фрей. Джейс ли ме пренесе тук?

Изабел кимна.

— Ходж е бесен, че кървиш и си изцапала целия килим в антрето. Ако бяха тук родителите ми, нямаше да му се размине без наказание — Тя се втренчи в Клеъри. — Джейс каза, че си убила един от Ненаситните съвсем сама.

За миг в съзнанието на Клеъри изплува споменът за скорпионоподобното същество с отблъскващото, зло лице. Тя се разтрепери и хвана чашата по-здраво.

— Мисля, че го направих.

— Но ти си мунди.

— Впечатляващо, нали? — каза Клеъри, като се наслаждаваше на едва прикритото смайване, изписано на лицето на Изабел — Къде е Джейс? Някъде тук ли е?

Изабел сви рамене.

— Откъде да знам — каза тя. — Трябва да кажа на всички, че си се събудила. Ходж ще иска да говори с теб.

— Ходж е наставник на Джейс, така ли?

— Ходж е наставник на всички ни. — Тя посочи с пръст. — Банята е ей там. Закачила съм някои мои стари дрехи на закачалката за кърпи, в случай че искаш да се преоблечеш.

Клеъри понечи да отпие още една глътка от чашата, но установи, че е празна. Усети, че вече не чувства глад или замаяност, което я изпълни с облекчение. Тя остави чашата и се уви плътно в чаршафа.

— Какво е станало с моите дрехи?

— Те бяха целите в кръв и отрова. Джейс ги изгори.

— Наистина ли? — попита Клеъри. — Я ми кажи, той винаги ли е толкова груб, или така се отнася само с мунданите?

— О, той е груб с всички — каза безгрижно Изабел. — Точно това го прави страшно секси. Както и това, че е убил повече демони, от когото и да е на неговата възраст.

Клеъри я погледна озадачено.

— Той не ти ли е брат?

На свой ред Изабел също се учуди. Тя избухна в гръмогласен смях.

— Джейс? Мой брат? Не, откъде ти хрумна това?

— Ами, понеже живее тук с теб — махна с ръка Клеъри. — Нали?

Изабел кимна.

— Е, да, но…

— Защо не живее при родителите си?

За един кратък миг Изабел изглеждаше смутена.

— Защото те са мъртви.

Клеъри зяпна от почуда.

— При катастрофа ли са загинали?

— Не — Изабел започна да се върти неспокойно и отметна една тъмна къдрица зад лявото си ухо. — Майка му е умряла при раждането му. Баща му са го убили, когато е бил на единайсет. Джейс е видял всичко.

— О — каза Клеъри и гласът й секна. — Демони… ли са го убили?

— Виж, по-добре да кажа на другите, че си се събудила. Три дни вече те чакат да отвориш очи. А в банята има и сапун — добави тя. — Добре е да се поизмиеш. Понамирисваш.

Като притискаше чаршафа към себе си, Клеъри я изгледа гневно.

— Много ти благодаря.

— Пак заповядай.

* * *

Дрехите на Изабел изглеждаха направо смешно върху фигурата на Клеъри. Тя нави няколко пъти крачолите на джинсите, докато спре да се препъва в тях, а широкото деколте на червената риза само подчертаваше оскъдните форми на това, което Ерик би нарекъл „закачалка“.

Клеъри се изкъпа в малката баня, като използва сапуна с остър мирис на лавандула. Тя се подсуши с бялата кърпа и остави влажната си коса да пада край лицето й на уханни кичури. Тя хвърли поглед на отражението си в огледалото. В горната част на лявата й буза имаше лилава синина, а устните й бяха пресъхнали и подути.

Трябва да се обадя на Люк, помисли си Клеъри. Сигурно тук някъде имаше телефон, кой знае. Може би ще й позволят да го използва, след като говори с Ходж.

Тя намери кецовете си, прилежно подредени под болничното й легло, а ключовете от дома й бяха вързани за връзките им. Когато ги обу, въздъхна дълбоко и се зае да търси Изабел.

Коридорът извън болничната стая беше пуст. Клеъри погледна озадачено надолу по него. Приличаше на онези коридори, в които попадаше в кошмарите си, призрачни и безкрайни. Стъклени лампи във формата на рози бяха закачени на равно разстояние по облицованите с дървена ламперия стени, а във въздуха се носеше мирис на прах и восъчни свещи.

До слуха й достигна някакъв едва доловим и далечен шум, подобен на този, който издава вятърът по време на буря. Тя бавно тръгна надолу по коридора, като се подпираше с ръка на стената. Тапетите във викториански стил бяха стари и захабени, с преливащи се червено и бледосиво цветове. От двете страни на коридора се редяха затворени врати.

Звукът постепенно се усилваше. Едва сега тя установи, че идваше от пиано, а свиренето говореше за хаотични, но неоспорими умения, макар и да не се долавяше някаква определена мелодия.

Тя зави зад ъгъла и влезе в антре, чиято врата беше широко отворена. Когато надникна вътре, видя, че това е музикална зала. В ъгъла имаше голямо пиано, а на срещуположната стена бяха подредени в редици столовете. В средата на залата имаше покрита арфа.

Джейс седеше пред огромното пиано, деликатните му ръце се движеха бързо по клавишите. Той беше бос, облечен с джинси и сива тениска, златистокестенявата му коса беше цялата разрошена, сякаш току-що е станал от сън. Докато наблюдаваше бързите, уверени движения на ръцете му по клавишите, тя си спомни как се бе почувствала, когато същите тези ръце я бяха носили, как я вдигнаха и как звездите се спуснаха около главата й като дъжд от сребърни гирлянди.

Сигурно беше издала някакъв звук, защото той се завъртя на табуретката и се вгледа в сенките.

— Алек? — каза той. — Ти ли си?

— Не е Алек. Аз съм. — Тя пристъпи навътре в стаята. — Клеъри.

Клавишите на пианото издрънчаха и той се изправи.

— Нашата спяща красавица. И кой те събуди с целувка?

— Никой. Събудих се сама.

— Имаше ли някой при теб?

— Изабел, но тя отиде да търси някого… Ходж, предполагам. Каза ми да изчакам, но…

— Трябваше да я предупредя за навика ти никога да не правиш това, което ти се казва. — Джейс й хвърли изучаващ поглед. — Тези дрехи на Изабел ли са? Стоят ти ужасно.

— Бих искала да ти напомня, че ти си изгорил моите дрехи.

— Беше просто от съображения за безопасност. — Той леко затвори капака на лъскавото черно пиано. — Хайде, ще те заведа при Ходж.

* * *

Институтът беше огромен — широко, подобно на пещера пространство, което изглеждаше така, сякаш не беше строено според някакъв план, а по-скоро естествено издълбано в камъка от водата и годините. През полуотворените врати Клеъри мярваше многобройни отделни малки стаички, всяка от които с легло, нощно шкафче и широк дървен гардероб, който стоеше отворен. Върху бели каменни сводове се крепяха високите тавани, много от които бяха умело декорирани с малки фигури. Тя забеляза един постоянно повтарящ се мотив: ангели и мечове, слънца и рози.

— Защо тук има толкова много легла? — попита Клеъри. — Мислех, че това е изследователски институт.

— Това е жилищното крило. Ние държим да предложим защита и подслон на всеки ловец на сенки, който пожелае. Тук можем да настаним до двеста души.

— Но повечето от тези стаи са празни.

— Хората идват и си отиват. Никой не се задържа за по-дълго. Обикновено сме си само ние — Алек, Изабел, Макс, родителите им и ние с Ходж.

— Макс…?

— Нали познаваш красивата Изабел? Алек е нейният по-голям брат. Макс е по-малкият, но е в чужбина с родителите си.

— На почивка ли?

— Не точно. — Джейс се поколеба. — Представи си, че те са нещо като… като дипломати, а това тук е един вид посолството. Точно сега те са в родината на ловците на сенки и водят някакви много деликатни преговори. Взеха със себе си Макс, защото е още твърде малък.

— Родината на ловците на сенки ли? — Главата на Клеъри се замая. — Как се нарича?

— Идрис.

— Никога не съм чувала за нея.

— Няма и да чуеш. — В гласа му отново се върна онова дразнещо чувство за превъзходство. — Мунданите не знаят за нея. Има стена от защитни заклинания по всички нейни граници. Ако направиш опит да влезеш в Идрис, просто ще се окажеш директно пренесена от едната граница до другата, без изобщо да разбереш какво се е случило.

— А няма ли я на някоя карта?

— Не и на картите на мунданите. Можеш да си я представиш като една мъничка държава между Германия и Франция.

— Но между Германия и Франция няма нищо. Освен Швейцария.

— Именно — каза Джейс. — Тя е на север от Швейцария.

— Предполагам, че ти си ходил там. Имам предвид в Идрис.

— Там израснах. — Гласът на Джейс беше равен, но нещо в тона му подсказа на Клеъри, че не е желателно да задава повече въпроси по темата. — Повечето от нас израснаха там. Разбира се, ловци на сенки има по целия свят. Ние трябва да бъдем навсякъде, защото демоните вилнеят навсякъде. Но за ловците на сенки Идрис винаги ще си остане техен „дом“.

— Като Мека или Йерусалим — каза замислено Клеъри. — Значи повечето от вас са израснали там и когато пораснете…

— Ни изпращат там, където има нужда от нас — каза кратко Джейс. — Но има и такива, като Изабел и Алек, които са израснали далече от родината, защото родителите им живеят другаде. Но с всички ресурси на Института, под наставничеството на Ходж… — Той спря. — Това е библиотеката.

Бяха стигнали до двойна сводеста дървена врата. Пред нея лежеше свита на кълбо синя персийска котка с жълти очи. Когато се приближиха, тя повдигна глава и измяука.

— Ей, Чърч — каза Джейс и погали с босия си крак котката по гърба.

Котката притвори очи от удоволствие.

— Чакай — каза Клеъри. — Алек, Изабел и Макс… те са единствените ловци на сенки на твоята възраст, които познаваш и с които общуваш, така ли?

Джейс спря да гали котката.

— Да.

— Не се ли чувстваш самотен?

— Имам всичко, от което се нуждая. — Той бутна едното крило на вратата. След миг на колебание тя го последва вътре.

* * *

Библиотеката беше обла, с таван, който бе така заострен, че отвътре залата приличаше на кула. По стените бяха наредени книги, рафтовете бяха толкова високи, че покрай тях на равно разстояние бяха поставени стълби на колелца. Това не бяха обикновени книги — тези бяха подвързани с кожа и кадифе, заключени с ключалки, които изглеждаха здрави, а пантите — направени от месинг и сребро. Кориците им бяха обковани със скъпоценни камъни с матов блясък и изографисани със златен шрифт. Изглеждаха като книги, които са не само стари, но и добре поддържани, а също и обичани.

Подът беше от полирано дърво, инкрустирано с парчета стъкло и мрамор и малки полускъпоценни камъни. Инкрустацията представляваше фигури, които Клеъри не можеше добре да разчете — трябва да бяха съзвездия или дори карта на света. Струваше й се, че ако се качи нависоко и ги погледне отгоре, ще ги види по-добре.

В средата на залата имаше огромно бюро. То беше изработено от монолитно парче дърво, масивен тежък дъб, потъмнял от годините. Плотът бе поставен върху гърбовете на два ангела, издялани от същото дърво, с позлатени крила и изписано страдание на лицата, сякаш тежестта на плота ще счупи гърбовете им. Зад бюрото седеше слабичък мъж с прошарена коса и дълъг остър нос.

— Виждам, че обичаш книгите — каза той, като се усмихна на Клеъри. — Не си ми споменал това, Джейс.

Джейс се изкиска. Клеъри предположи, че е застанал зад нея с ръце в джобовете със своята вбесяващо иронична усмивка.

— За краткото време на познанството ни не сме имали възможност да си говорим много — каза той. — Боя се, че темата за нашите читателски предпочитания не беше засегната.

Клеъри се обърна и му хвърли убийствен поглед.

— Как разбрахте? — попита тя мъжа зад бюрото. — Имам предвид, как познахте, че обичам книгите.

— По изражението на лицето ти, когато влезе тук — каза той, стана и заобиколи бюрото. — Някак не ми се вярва аз да съм причината за това изражение.

Докато мъжът се изправяше, Клеъри забрави да диша. За миг той й се стори някак странно деформиран, лявото му рамо беше прегърбено и по-високо от другото. Когато той се приближи, тя видя, че това, което беше взела за гърбица, е всъщност птица, кацнала удобно върху рамото му — лъскаво пернато същество с блестящи черни очи.

— Това е Хюго — каза мъжът, като докосна птицата на рамото си. — Хюго е гарван и като такъв знае много неща. Аз пък съм Ходж Старкуедър, професор по история, и като такъв далеч не знам достатъчно.

Клеъри се насили да се усмихне и пое протегнатата му ръка.

— Клеъри Фрей.

— За мен е чест да се запозная с теб — каза той. — Както би било чест да се запозная с всеки, който е успял да убие Ненаситен с голи ръце.

— Не бях с голи ръце — запелтечи Клеъри. Струваше й се нелепо да я поздравяват за това, че е убила нещо. — У мен беше уредът на Джейс… е, не знам как точно се нарича, но…

— Тя говори за сензора — каза Джейс. — Напъхала го е в устата му. Сигурно руните са го задавили. Затова ще ми трябва нов — добави той замислено. — Май споменах за това.

— В оръжейната има няколко резервни — каза Ходж. Когато се усмихна на Клеъри, хиляди бръчици обрамчиха очите му като пукнатини в стара картина. — Това се казва съобразителност. Как ти хрумна идеята да използваш сензора като оръжие?

Преди тя да успее да отговори, в стаята се разнесе пронизителен смях. Клеъри бе така очарована от книгите и разсеяна от Ходж, че не беше забелязала Алек, който се бе отпуснал във висок червен фотьойл до празната камина.

— Не мога да повярвам, че се връзваш на тази история, Ходж — каза той.

В първия момент Клеъри не разбра за какво говори той. Вниманието й бе изцяло погълнато от вида му. Като повечето деца без братя и сестри, тя силно се впечатляваше от приликата, която съществуваше между тях, и сега, на дневна светлина, бе поразена от това, колко много Алек прилича на сестра си. Същата лъскавочерна коса, същите тънки, извити нагоре вежди, същото бледо, изваяно лице. Но за разлика от Изабел, чието държание беше арогантно, Алек се бе снишил във фотьойла си, сякаш се надяваше никой да не го забележи. Миглите му бяха дълги и тъмни като на Изабел, но нейните очи бяха черни, а неговите — тъмносини като дъното на океана. Тези очи пронизваха Клеъри с такава неподправена и дълбока неприязън, че чак я разяждаха.

— Не съм съвсем сигурен, че те разбрах, Алек — вдигна Ходж посивелите си вежди.

Клеъри се питаше на колко ли години може да е той. Изглеждаше така, сякаш няма възраст, въпреки прошарената си коса и посърналите сини очи. Беше облечен в спретнат, идеално изгладен, пепитен костюм, от горния джоб на сакото му се подаваше сгъната на триъгълник носна кърпичка. Той спокойно можеше да мине за колежански професор, ако не беше огромният белег, който прорязваше дясната страна на лицето му. Тя се почуди къде ли се е сдобил с него. — Нима още се съмняваш, че тя е убила онзи демон?

— Разбира се, че не го е убила. Погледни я — тя е мунди, Ходж. Че и дете на всичкото отгоре. Няма начин да се е справила с Ненаситен.

— Не съм дете — прекъсна го Клеъри. — Вече съм на шестнайсет… добре де, ще ги навърша в неделя.

— На годините на Изабел — каза Ходж. — И нея ли би нарекъл дете?

— Изабел произхожда от една от най-великите династии ловци на сенки в историята — каза сухо Алек. — Докато това момиче идва от Ню Джърси.

— Аз съм от Бруклин — поправи го ядосано Клеъри. — И какво от това? Та аз убих демона в собствения си дом, а ти не искаш да го признаеш само, защото не съм някоя богата глезла като теб и сестра ти?

Алек се стъписа.

— Как ме нарече?

Джейс се засмя.

— Точка за нея, Алек — каза той. — Трябва много да се внимава, особено с тези дребни демони от предградията…

— Не е смешно, Джейс — прекъсна го вбесено Алек, като скочи на крака. — Наистина ще допуснеш тя да стои тук и да ме обижда?

— Да — каза меко Джейс. — Ако искаш, гледай на това като на каляване на търпението ти.

— Може и да сме парабатаи — каза горчиво Алек. — Но твоето лекомислие ме побърква.

Гласът на Джейс беше студен.

— А твоето твърдоглавие побърква мен. Когато я намерих, тя лежеше на пода в локва кръв, а мъртвият демон практически бе легнал върху нея. Ако не го е убила тя, то кой тогава?

— Ненаситните са глупави. Може да се е пробол със собственото си жило… случвало се е и преди…

— Значи предполагаш, че се е самоубил?

Алек стисна устни.

— Не е редно тя да е тук. Мундитата не са добре дошли в Института, Джейс, и за това си има причина. Ако някой разбере, ще ни издаде на Клейва. Единствената причина Ходж да ти позволи да я доведеш, е твоето твърдение, че тя е убила демона.

— Това не е съвсем така — каза Ходж. — Законът ни позволява да предлагаме убежище на мунданите при определени обстоятелства. Ненаситният вече е бил нападнал майката на Клеъри… тя е щяла да бъде следващата.

Нападнал. Клеъри се запита дали това не беше смекчено описание на думата убил. Гарванът на рамото на Ходж леко изграчи.

— Ненаситните са машини за преследване и убиване — каза Алек. — Те действат по заповеди на магьосници или на могъщи господари на демоните. По каква причина някой магьосник или господар на демоните ще прояви интерес към дома на една мунди? — Докато гледаше Клеъри, очите му бяха изпълнени с неприязън. — Предположения?

Клеъри каза:

— Може да е станала грешка.

— Демоните не правят такива грешки. Щом преследват майка ти, явно има причина. Ако тя беше невинна…

— Какво имаш предвид под „невинна“? — Гласът на Клеъри се сниши.

Алек изглеждаше объркан.

— Аз…

— Това, което иска да каже — рече Ходж, — е, че е крайно необичайно за един могъщ демон, от тези, които командват група от по-нисшестоящи демони, да проявява интерес към човешките дела. Нито един мундан не може да призове демон — няма тази сила, — но има такива, които в отчаянието и глупостта си намират врачка или магьосник за тази работа.

— Майка ми не познава магьосници. Тя не вярва в магии. — У Клеъри се прокрадна една мисъл. — Мадам Доротея, тя живее под нас и е врачка. Сигурно демоните са преследвали нея, но са налетели на мама по погрешка.

Веждите на Ходж хвръкнаха нагоре.

— Под вас живее врачка?

— Тя е шарлатанка… измамница — каза Джейс. — Проверих я. Никой магьосник няма да се заинтересува от нея, освен ако не иска да си купи непотребна кристална топка.

— Значи пак се връщаме в изходна позиция. — Ходж посегна да погали птицата на рамото си. — Мисля, че е време да уведомим Клейва.

— Не — каза Джейс. — Не можем…

— Досега нямаше смисъл да казваме за присъствието на Клеъри тук, защото не се знаеше дали тя изобщо ще оживее — каза Ходж. — Но тя се оправи и сега е първият мундан, пристъпил прага на Института от сто години насам. Знаеш какви са правилата, ако мундан разбере за ловците на сенки, нали, Джейс? Трябва да уведомим Клейва.

— Безспорно — съгласи се Алек. — Мога да изпратя съобщение на баща ми…

— Тя не е мундан — каза спокойно Джейс.

Веждите на Ходж отново отскочиха нагоре и замръзнаха там. Алек се спря насред изречението си и погледна смаяно. Във внезапно настъпилата тишина Клеъри долавяше шумоленето на крилата на Хюго.

— Такава съм — каза тя.

— Не, не си — рече Джейс. Той се обърна към Ходж и Клеъри забеляза лекото движение на гърлото му, сякаш преглъщаше. Неговата нервност й подейства странно успокояващо. — Онази нощ имаше демони, облечени като полицаи. Трябваше да минем покрай тях. Клеъри беше твърде слаба, за да тича, а нямаше време да се скрием… тя можеше да умре. И аз използвах моето стили… поставих предпазна руна от вътрешната страна на ръката й. Мислех…

— Ти да не си се побъркал? — Ходж удари с ръка бюрото си толкова силно, че на Клеъри й се стори, че дървото се пукна. — Знаеш какво гласи Законът за поставянето на знаци на мундани! Ти… ти трябва да го знаеш по-добре от всички!

— Но подейства — каза Джейс. — Клеъри… покажи им ръката си.

Гледайки объркано Джейс, тя оголи ръката си. Когато я погледна, си спомни за онази нощ на пътеката и си помисли колко беззащитна е изглеждала. Сега, точно под свивката на лакътя, можа да види три тънки припокриващи се кръга: линиите бяха бледи и приличаха на белег, получен преди години.

— Вижте, почти е изчезнал — каза Джейс. — Изобщо не я заболя.

— Не е там работата. — Ходж едва сдържаше гнева си. — Можеше да я превърнеш в Бездушна.

По скулите на Алек избиха две големи петна.

— Не ти вярвам, Джейс. Само ловците на сенки могат да си поставят знаците на Завета… те убиват мунданите…

— Тя не е мунди… не чухте ли? Та тя може да ни вижда. Сигурно в жилите й тече кръвта на Клейва.

Клеъри прибра ръката си, внезапно усетила студ.

— Не е така. Не може да е така.

— Но е — каза Джейс, без да я поглежда. — В противен случай знакът, който направих на ръката ти…

— Достатъчно, Джейс — каза Ходж с явно недоволство в гласа. — Не е нужно да я плашим повече.

— Но съм прав, нали? — Джейс беше във възторг. — Това обяснява и случилото се с майка й. Ако тя е ловец на сенки в изгнание, нищо чудно да е имала врагове от Долния свят.

— Майка ми не е била ловец на сенки!

— Тогава баща ти — каза Джейс. — За него какво ще кажеш?

Клеъри го погледна с невиждащ поглед.

— Умрял е. Когато съм била бебе.

Джейс трепна едва забележимо. Вместо него отговори Алек:

— Възможно е — каза колебливо той. — Ако баща й е бил ловец на сенки, а майка й — мунди… е, всички знаем, че Законът не разрешава брак със смъртни. Може да са се оженили тайно.

— Майка ми щеше да ми каже — рече Клеъри, но се сети за липсата на каквато и да е снимка на баща й, освен онази върху камината. За начина, по който майка й избягваше да говори за него — и тогава й стана ясно, че не би й казала.

— Не мисля — каза Джейс. — Всички си имаме тайни.

— Люк — каза Клеъри. — Той е наш приятел, сигурно знае. — При мисълта за Люк я обхвана чувство за вина и ужас. — Минали са три дни… сигурно е откачил. Може ли да му се обадя? Има ли телефон? — Тя се обърна към Джейс. — Моля те.

Джейс се колебаеше. Той погледна към Ходж, който от своя страна кимна и се отдалечи от бюрото. Зад него имаше глобус, изкован от месинг, който не приличаше много на глобусите, които бе виждала. Имаше нещо странно във формата на държавите и континентите, изобразени на него. До глобуса имаше старомоден черен телефон със сребриста шайба. Клеъри вдигна слушалката и познатият сигнал „свободно“ й подейства успокояващо.

Люк вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

— Люк! — Тя се отпусна на бюрото. — Аз съм, Клеъри.

— Клеъри. — Стори й се, че долавя облекчение в гласа му, но заедно с това и нещо друго, което не можеше точно да определи. — Добре ли си?

— Добре съм — каза тя. — Съжалявам, че не ти се обадих по-рано. Люк, мама…

— Знам. Полицията беше тук.

— Значи не си се чувал с нея. — Последната надежда, че майка й може да е избягала от къщи и да се скрила някъде, се стопи. Иначе щеше да се свърже с Люк. — Какво казват от полицията?

— Че просто е изчезнала. — Клеъри се сети за полицайката с ръката-скелет и потрепери. — Ти къде си?

— В града съм — каза Клеъри. — Не знам точно къде. С едни приятели. Май си изгубих портмонето. Ако имаш пари да ми дадеш, мога да взема такси до вас…

— Не — каза кратко той.

Слушалката се плъзна в изпотената й ръка. Тя я стисна.

— Какво?

— Не — повтори той. — Твърде опасно е. Не бива да идваш тук.

— Можем да се обадим…

— Виж. — Гласът му беше твърд. — В каквото и да се е забъркала майка ти, то няма нищо общо с мен. По-добре си остани там, където си.

— Но аз не искам да стоя тук. — Тя долови плач в гласа си, също като на някое дете. — Не познавам тези хора. Ти…

— Аз не съм ти баща, Клеъри. И друг път съм ти го казвал.

В очите й напираха сълзи.

— Съжалявам. Аз само…

— И никога повече не ми се обаждай. Аз си имам собствени проблеми. Не желая да се занимавам и с вашите — каза той и затвори телефона.

Тя стоеше и гледаше втренчено слушалката, сигналът бръмчеше в ухото й като голяма, противна оса. Тя набра отново Люк, изчака. Този път се включи телефонен секретар. Тя затръшна слушалката, ръцете и трепереха.

Джейс се бе наклонил над облегалката на стола на Алек и я гледаше.

— Май не беше очарован от обаждането ти?

Сърцето на Клеъри се беше свило до размерите на орех — малко, твърдо камъче в гърдите й. Няма да плача, помисли си тя. Не и пред тези хора.

— Бих искал да поговоря с Клеъри — каза Ходж. — Насаме — добави категорично той, като видя изражението на Джейс.

Алек стана.

— Добре. Както кажеш.

— Това не е честно — възрази Джейс. — Аз съм този, който я намери. Аз съм този, който спаси живота й! Ти искаш да остана, нали? — обърна се той към Клеъри.

Клеъри извърна поглед, защото съзнаваше, че ако отвори уста, мигом ще се разплаче. Дочу далечния смях на Алек.

— Компанията ти невинаги е желана, Джейс — каза той.

— Говориш глупости — тя чу Джейс да отговаря, но гласът му звучеше разочаровано. — Добре тогава. Отиваме в оръжейната.

Вратата се затвори след тях с отчетливо щракане. Очите на Клеъри пареха от прекалено дълго сдържаните сълзи. Ходж изплува пред нея като размазано сиво петно.

— Седни — каза той. — Тук, на дивана.

Тя потъна блажено в меките възглавници. Бузите й бяха мокри. Посегна да избърше сълзите си, като не спираше да мига.

— Нямам навика да плача — чу се да казва тя. — Нищо ми няма. Ей сега ще ми мине.

— Много хора не плачат, когато са разстроени или изплашени, но го правят, когато са обезсърчени. Нормално е да се чувстваш обезсърчена. Доста ти се насъбра напоследък.

— Доста ли? — Клеъри избърса очите си с крайчеца на ризата на Изабел. — Да, може да се каже.

Ходж издърпа стола си иззад бюрото и го нагласи така, че да може да седне срещу нея. Очите му бяха сиви като косата и пепитеното му сако, но гледаха приветливо.

— Мога ли да ти предложа нещо? — попита той. — Нещо за пиене? Чай?

— Не искам чай — каза с усилие Клеъри. — Искам да намеря майка си. А после ще открия кой я е отвлякъл и ще го убия.

— За съжаление — рече той — в момента никой от нас не може да ти предложи отмъщение, така че избирай между чай и нищо.

Клеъри пусна крайчето на ризата си, което бе цялото в мокри петна, и каза:

— Тогава какво искате от мен?

— Като начало да ми разкажеш какво се случи — каза Ходж и бръкна в джоба си. Той извади оттам носна кърпичка, поръбена с къдрички, и й я подаде. Тя я взе с нямо изумление. За пръв път виждаше някой да си носи кърпичка. — Демона, който си видяла в апартамента ви… виждала ли си друг път такова същество? Допускала ли си някога, че съществуват такива създания?

Клеъри поклати глава, но се сети нещо.

— Вече бях виждала един, но не знаех, че е демон. Когато за първи път срещнах Джейс…

— О, разбира се, как можах да забравя — кимна Ходж. — В „Пандемониум“. Това ли беше първият път?

— Да.

— И майка ти никога не ти е споменавала за тях… нищо относно, да кажем, някакъв друг свят, който хората не могат да видят? Не проявяваше ли особен интерес към митове, вълшебни приказки, легенди…

— Не. Тя мразеше всичко това. Винаги е мразела филмите на „Дисни“. Не харесваше, че чета манга^[1]. Било детинско.

Ходж се почеса по главата. Косата му не помръдна.

— Много странно — промърмори той.

— Не бих казала — рече Клеъри. — Майка ми не беше странна. Беше си най-нормалният човек на света.

— Демоните обикновено не претърсват домовете на нормалните хора — каза Ходж, без да е груб.

— Възможно ли е да са се объркали?

— Ако са се объркали — каза Ходж, — а ти си най-обикновено момиче, нямаше да можеш да видиш как демонът те напада, пък и да го беше видяла, съзнанието ти щеше да го възприеме като нещо съвсем друго, например зло куче или дори като друго човешко същество. Но щом си го видяла, щом то ти е говорило…

— Откъде знаеш, че ми е говорило?

— Джейс спомена, че ти си казала: „То говореше“.

— Съскаше — уточни Клеъри, като потръпна при спомена. — Каза, че иска да ме изяде, но не му било позволено.

— По принцип Ненаситните се управляват от по-силен демон. Те самите не са особено умни — обясни Ходж. — Той каза ли ти какво иска господарят му?

Клеъри се замисли.

— Каза нещо за Валънтайн, но…

Ходж така рязко се изправи, че Хюго, който се беше отпуснал удобно на рамото му, подскочи във въздуха и гневно изграчи.

— Валънтайн?

— Да — каза Клеъри. — Чух и момчето, искам да кажа демона, в „Пандемониум“ да споменава това име…

— Всички знаем това име. — Гласът му беше спокоен, но тя успя да долови лекото треперене на ръцете му. На рамото му Хюго наежи тревожно перата си.

— Той демон ли е?

— Не. Валънтайн е… беше… ловец на сенки.

— Ловец на сенки ли? Защо казвате беше?

— Защото е мъртъв — каза твърдо Ходж. — Умря преди петнайсет години.

* * *

Клеъри отново се отпусна на възглавниците на дивана. Главата й пулсираше. Може би все пак трябваше да приеме предложението за чая.

— Не може ли да е бил някой друг? Някой със същото име?

Смехът на Ходж приличаше на кашлица.

— Не. Но може да е бил някой, който е използвал името му, за да изпрати съобщение. — Той стана и тръгна към бюрото си, ръцете му бяха сключени зад гърба. — И сега е настъпил удобният момент.

— Защо сега?

— Заради Съглашението.

— Мирните преговори? Джейс спомена за тях. Мир с кого?

— С долноземците — промърмори Ходж. Той вдигна поглед към Клеъри, стиснал устни. — Прощавай, сигурно ти звучи доста объркано.

Тя кимна.

Ходж се наведе над бюрото, като разсеяно погали перата на Хюго.

— Долноземците обитават света на сенките заедно с нас. Винаги ни е било трудно да живеем в мир.

— Имаш предвид вампири, върколаци и…

— Митични създания — каза Ходж. — Феи. И децата на Лилит, които са магьосници и наполовина демони.

— А вие, ловците на сенки, какви сте?

— Понякога ни наричат нефилими — обясни Ходж. — Според Библията нефилимите са децата, родени от връзката между ангел и човек. А според легендата ловците на сенки са създадени преди повече от хиляда години, когато сред хората са сновели демони от други светове. Един магьосник призовал ангела Разиел, който смесил в чаша своя кръв с човешка и дал на хората да пият от нея. Тези, които пили от кръвта на ангела, станали ловци на сенки, както и техните деца, и децата на децата им. По-късно чашата станала известна като Бокала на смъртните. Дори и нещата да не са се случили точно така, факт е, че през вековете, когато редиците на ловците на сенки оредявали, винаги можело да бъдат създадени още ловци на сенки чрез Бокала.

— Винаги е можело?

— Бокала вече го няма — каза Ходж. — Валънтайн го е унищожил, преди да умре. Той запалил голям огън и изгорил себе си заедно с родителите си, жена си и детето си. На това място земята почерняла. Там никой не строи. Казват, че мястото е прокълнато.

— А така ли е?

— Възможно е. Клейвът наказва с проклятие тези, които нарушават Закона. Валънтайн наруши най-важния от всички закони — той вдигна ръка срещу свои братя — ловци на сенки, и ги погуби. Той и неговите съмишленици, Кръгът, убиха десетки свои събратя заедно със стотици долноземци по време на последното Съглашение. Много трудно беше да бъдат спрени.

— Но защо е нападнал другите ловци на сенки?

— Той не одобряваше Съглашението. Ненавиждаше долноземците и смяташе, че трябва да бъдат изтребени до крак, за да се изчисти светът на хората. Въпреки че не са нито демони, нито нашественици, за него те бяха демонични по своята същност и това беше достатъчно. Клейвът не беше на това мнение — според тях помощта на долноземците е необходима, ако искаме да се отървем завинаги от демонския род. И наистина, кой би могъл да твърди, че митичните създания не са част от този свят, след като са били тук много преди нас?

— Съглашението беше ли подписано?

— Да. Когато долноземците видяха, че Клейвът се обявява в тяхна защита срещу Валънтайн и неговия Кръг, престанаха да считат ловците на сенки за свои врагове. По ирония на съдбата именно въстанието на Валънтайн направи възможно подписването на Съглашението. — Той отново седна на стола. — Извинявай, ако съм те отегчил с това историческо отклонение. Такъв си беше Валънтайн. Подстрекател, фантазьор, човек с голяма харизма и много убедителен. И убиец. А сега някой си служи с името му…

— Но кой? — попита Клеъри. — И какво общо има майка ми с това?

Ходж отново се изправи.

— Не знам. Но ще направя всичко възможно, за да разбера. Ще изпратя съобщение до Клейва, а също и до Мълчаливите братя. Те може да поискат да говорят с теб.

Клеъри не попита кои са Мълчаливите братя. Въздържаше се да задава въпроси, чиито отговори биха я объркали още повече. Тя се изправи.

— Има ли някакъв начин да се прибера вкъщи?

Ходж изглеждаше притеснен.

— Но аз… аз не мисля, че това ще бъде разумно.

— Дори и да остана тук, ще са ми необходими някои неща. Дрехи…

— Можем да ти дадем пари, за да си набавиш нови дрехи.

— Моля ви — каза Клеъри. — Трябва да видя дали… трябва да видя какво е станало.

Ходж въздъхна, после предложи с кратко, отривисто кимване:

— Ако Джейс се съгласи, може да отидете двамата. — Той се обърна към бюрото и започна да рови в някакви книжа. Хвърли поглед през рамо, сякаш за да се увери, че тя още е в стаята. — Той е в оръжейната.

— Не знам къде се намира тя. — Ходж се усмихна насила.

— Чърч ще те заведе.

Тя погледна към вратата, където дебелият син персийски котарак се беше свил на кълбо. Когато тя тръгна към него, той се надигна, а козината му се раздвижи сякаш бе течна. С презрително мяукане той я поведе към коридора. Когато хвърли поглед през рамо, Клеъри видя, че Ходж вече пишеше нещо на лист хартия. Сигурно изпраща съобщение до тайнствения Клейв, предположи тя. От това, което беше чула, не й се струваха мили хора. Чудно й беше как ще реагират.

* * *

Червеното мастило приличаше на кръв върху белия лист. Със свъсени вежди и педантично старание Ходж Старкуедър сви писмото на руло и подсвирна на Хюго. Птицата кацна на китката му с леко изграчване. Ходж трепна. Преди години, по време на въстанието, той бе ранен в това рамо и дори толкова лек товар, като Хюго, или смяната на сезоните, промяната на температурата или влажността, някое рязко движение на ръката събуждаше старите болки и дълбоко заровените спомени за преживените страдания.

Имаше някои спомени, които никога не избледняваха. Когато затвореше очи, в съзнанието му като светкавица изникваха картини. Кръв и тела, отъпкана земя, бял подиум, изцапан с червено. Виковете на умиращите. Зелените и хълмисти полета на Идрис и нейното безкрайно синьо небе, прободено от кулите на Града от стъкло. Мъката по изгубеното се надигна в него като вълна. Той сви юмрук, а Хюго, като пляскаше с крила, започна яростно да кълве пръстите му, докато не ги разкървави. Ходж разтвори ръката си и пусна птицата, която закръжа над главата му, докато намери люка и изчезна.

Разтърсван от лошо предчувствие, той посегна за нов лист и без да забелязва червените капки, които цапаха хартията, започна да пише.