Касандра Клеър
Град от кости (4)

4
Ненаситният

Нощта ставаше все по-гореща, а тя тичаше с всичка сила към вкъщи и й се струваше, че плува във вряла супа. На ъгъла на тяхната улица Клеъри налетя на светофар, светещ червено, и започна нетърпеливо да снове нагоре-надолу с уморените си крака, докато изчакваше профучаващите покрай нея коли с включени фарове. Тя се опита да се обади още веднъж вкъщи, но Джейс не беше излъгал — неговият телефон не беше телефон. Поне не приличаше на телефоните, които Клеъри беше виждала преди. Върху бутоните на сензора нямаше изписани цифри, а само някакви странни символи, липсваше и дисплей.

Докато тичаше нагоре по улицата към дома си, тя видя, че прозорците на втория етаж светят, което беше знак, че майка й си е вкъщи. Добре, каза си тя. Всичко е наред. Но когато влезе в сградата, стомахът й се сви. Осветлението беше угасено и стълбището бе потънало в мрак. Сякаш в сенките се движеше някой. Разтреперана, тя се заизкачва по стълбите.

— Къде си мислиш, че отиваш? — каза един глас.

Клеъри подскочи.

— Какво…

Тя замръзна на мястото си. Започна да се взира в мрака и успя да различи силуета на широк фотьойл, изнесен пред затворената врата на Мадам Доротея. Старицата се беше настанила в него като натъпкана възглавница. Това, което Клеъри успяваше да види от нея в тази тъмнина, бяха само облите очертания на напудрено й лице, бялото дантелено ветрило в ръката й и зейналата й уста, докато говореше.

— Майка ти — каза Доротея — вдигна ужасна врява. Какво прави тази жена? Мебелите ли мести?

— Не мисля…

— И стълбищното осветление изгоря, както сигурно забелязваш. — Доротея почука с ветрилото си по страничната облегалка на фотьойла. — Може ли майка ти да помоли приятеля си да смени крушката?

— Люк не е…

— И да измие прозореца на стълбището. Мръсен е. Не е чудно, че и през деня нищо не се вижда.

Люк не е иконом, понечи да каже Клеъри, но се въздържа. Това си беше типично за старата съседка. Веднъж тя бе повикала Люк да й смени крушката, беше го карала да прави и стотици други неща — да й качи пазарските чанти, да почисти душа й от варовика. Веднъж го беше накарала да насече стария й диван на парчета, за да може да го изнесе, без да откача вратата от пантите.

Клеъри въздъхна.

— Аз ще го помоля.

— Да, би било по-добре. — Доротея затвори ветрилото си с леко движение на китката.

Клеъри усети, че има нещо нередно, като усещането се засили, щом стигна до вратата на апартамента. Тя бе отключена и леко открехната, през процепа й се процеждаше сноп светлина към стълбищната площадка. С чувство на нарастващо безпокойство тя леко побутна вратата.

В апартамента светеха всички лампи. Блясъкът причиняваше болка в очите й.

Ключовете и розовата дамска чанта на майка й си бяха върху малката полица от ковано желязо до вратата, където имаше навика да ги оставя.

— Мамо? — извика Клеъри. — Мамо, прибрах се.

Никой не отговори.

— Мамо? — Тя влезе във всекидневната. Двата прозореца бяха отворени, тънките прозрачнобели завеси се вееха от вятъра като неспокойни духове. Едва когато вятърът утихна, Клеъри видя, че възглавничките са съборени от дивана и са разхвърляни из цялата стая. Някои от тях бяха разкъсани, а пълнежът — изваден и пръснат навсякъде. Етажерките с книги бяха изтръгнати, а съдържанието им — разпиляно. Пейката пред пианото беше бутната на една страна и зееше като отворена рана, любимите школи на Джослин се бяха разпръснали.

Но най-ужасяващи бяха картините. Всяка една от тях бе изтръгната от рамката си и разрязана на ленти, пръснати по пода. Вероятно беше използван нож — канавата не можеше да бъде разкъсана с голи ръце. Празните рамки приличаха на оглозгани кости. Клеъри усети, че в гърдите й напира вик:

— Мамо! — изпищя тя. — Къде си? Маминко!

Не беше се обръщала към Джослин с „маминко“ от осемгодишна.

С разтуптяно сърце тя се втурна към кухнята. Там нямаше никой, кухненските шкафове бяха отворени, червената течност от една счупена бутилка табаско се беше разляла по линолеума. Клеъри почувства как коленете й омекват. Знаеше, че трябва да избяга от апартамента, да намери телефон и да се обади в полицията. Но всичко това щеше да направи по-късно — първо трябваше да намери майка си, трябваше да се увери, че тя е добре. Крадци ли бяха идвали, майка й да ги спре ли се беше опитала?…

Що за крадци са тези, които не са вземи портфейла или телевизора, или DVD плейъра, или скъпите лаптопи?

Тя застана на прага на спалнята на майка си. За момент й се стори, че поне тази стая е останала непокътната. Ръчно извезаната с цветя кувертюра си стоеше грижливо опъната върху леглото. Собственото лице на Клеъри й се усмихваше от нощното шкафче до леглото — петгодишна, с беззъба усмивка и рижава коса. В гърдите на Клеъри се надигна ридание. Мамо, извика мислено тя, къде си?

Отговори й тишина. Не, не тишина… шум, който изкънтя в апартамента и накара косъмчетата на тила й да настръхнат. Сякаш нещо тежко падна на пода с глух тътен. Тътенът беше последван от провлачен звук от плъзгане и се носеше към спалнята. С присвит от ужас стомах Клеъри се изправи треперейки, и бавно се обърна.

За миг й се стори, че коридорът е празен и изпита облекчение. После погледна надолу.

По пода се виеше дълго, покрито с люспи същество, с редица плоски тъмни очи, разположени в средата на куполообразния му череп. Нещо средно между алигатор и стоножка, с тъпа муцуна и опашка с шипове, която се мяташе заплашително ту на едната, ту на другата страна. Многобройните му крака бяха леко присвити и изглеждаше сякаш всеки миг ще нападне.

От гърлото на Клеъри се изтръгна вик на ужас. Тя залитна назад, спъна се и падна точно когато съществото скочи към нея. Тя се търкулна настрани и то я пропусна само на сантиметри, а после залази по дървения под, като ноктите му оставяха дълбоки следи в него. От гърлото му излезе глухо ръмжене.

Клеъри се изправи на крака и се втурна към коридора, но скоро нещото отново я настигна. То направи още един скок и се залепи над вратата, където увисна като гигантски, зловещ паяк, който я гледаше отгоре с редицата си очи. Челюстта му бавно се отвори, при което се показаха ред остри зъби, олигавени с някаква зеленикава течност. При всяко съскане и примлясване между челюстите му се подаваше дълъг черен език. За свой ужас Клеъри установи, че звукът, който то издаваше, всъщност бяха думи.

— Момиче — съскаше то. — Месо. Кръв. Ще ям, о, ще ям.

То започна бавно да се спуска по стената. Част от Клеъри беше надскочила ужаса и бе обхваната от нещо като ледено спокойствие. Сега то беше вече в краката й и пълзеше към нея. Като отстъпваше леко назад, тя се присегна и взе от бюрото до себе си снимката в тежка рамка, на която бяха тя, майка й и Люк на блъскащите се колички в Кони Айлънд, и я запрати към чудовището.

Фотографията го удари по главата, отскочи и падна на пода, след което се чу звук на разбито стъкло. На съществото сякаш не му направи впечатление. То се приближаваше към нея, като тъпчеше под краката си разбитите стъкла. Кости, ще хрупам, ще изсмуквам костния мозък, ще пия от кръвта…

Клеъри удари гърба си в стената. Нямаше накъде повече да отстъпва. Тя усети нещо да вибрира до бедрото й и подскочи. В джоба й. Бръкна и извади пластмасовото нещо, което беше взела от Джейс. Сензорът, както го беше нарекъл, вибрираше като мобилен телефон. Твърдият материал направо изгаряше дланта й. Тя стисна здраво сензора тъкмо когато съществото скочи.

То се нахвърли върху нея, повали я, главата и раменете й се блъснаха в пода. Тя се опита да се измъкне, но то бе твърде тежко. Беше върху нея — тежко, лигаво туловище, от което започна да й се повръща. Ще ям, ще ям, съскаше то. Но не е разрешено да вкусвам, да преглъщам…

Тежкият дъх в лицето й вонеше на кръв. Тя не можеше да диша. Чувстваше ребрата си като натрошени. Ръката й беше приклещена между тялото й и това на чудовището, сензорът се впиваше в дланта й. Тя помръдна в опит да освободи ръката си. Валънтайн никога няма да разбере, той нищо не спомена за момиче. Валънтайн няма да се сърди. Съществото бавно разтвори челюсти, вълна от смърдящ дъх опари лицето й.

Клеъри освободи ръката си. Надавайки вик, замахна към нещото, като й идеше да го удря, да му издраска очите. Съвсем беше забравила за сензора. Когато с широко отворена паст съществото се нахвърли върху нея, тя запрати сензора между зъбите му, усещайки горещата кисела лига да се стича по китката й и в огнени капки да се разлива направо по кожата на лицето и шията й. Някак отстрани тя чу собствения си писък.

Очевидно стъписано, съществото се отдръпна назад. Сензорът се беше заклещил между зъбите му. То ръмжеше, гневно дрезгаво жужене, и отмяташе главата си назад. Клеъри го видя как преглъща, видя движението на гърлото му. Аз съм следващата, помисли си панически тя. Аз съм…

Внезапно съществото започна да се гърчи. С неконтролируеми спазми, то се претърколи по гръб, като махаше във въздуха с многобройните си крака. От устата му рукна черна течност.

Като се опитваше да си поеме дъх, Клеъри бавно започна да се отдалечава от него. Тя почти стигна до вратата, когато чу как нещо изсвистя във въздуха зад главата й. Понечи да се наведе, но беше твърде късно. Обектът тежко се приземи в тила й и тя усети, че я обгръща тъмнина.

* * *

Светлината се процеждаше през клепачите й — синя, бяла и червена. Чуваше се висок пронизителен шум, който ставаше оглушителен като писъка на изплашено дете. Клеъри повърна и отвори очи.

Тя лежеше върху студена, влажна трева. Над нея беше нощното небе, сводът блестеше от звезди, които се смесваха със светлините на града. Джейс бе коленичил до нея, сребърните маншети на китките му проблясваха, докато раздираше на ленти част от дрехата си.

— Не мърдай.

Сирените заплашваха да спукат тъпанчетата й. Клеъри обърна непокорно глава встрани, но бе наказана с режеща болка, която проникна чак до гръбначния стълб. Тя лежеше на затревеното място зад грижливо отглежданите розови храсти на Джослин. Растенията частично закриваха гледката към улицата, където до бордюра бе спряла полицейска кола, виждаше се святкането на синьо-бялата светлина на лампата, сирените виеха. Вече се беше събрала малка групичка съседи, които гледаха втренчено как вратата на колата се отваря и от нея излизат двама полицаи в сини униформи.

Полиция. Тя се опита да се изправи до седнало положение и отново повърна, пръстите й се впиха във влажната земя.

— Казах ти да не мърдаш — изсъска Джейс. — Демонът от Ненаситните те е уцелил в тила. Бил е полумъртъв, така че не те е ужилил силно, но трябва да те заведем в Института. Стой мирно.

— Това нещо… чудовището… то говореше. — Клеъри затрепери неудържимо.

— И друг път си чувала демон да говори. — Деликатните ръце на Джейс внимателно поставиха превръзката от раздраните парчета плат на тила й. Те бяха намазани с нещо восъчно, подобно на натуралния мехлем на майка й, който тя използваше, за да запази мекотата на ръцете си, непрекъснато изложени на въздействието на бои и терпентин.

— Демонът в „Пандемониум“… той приличаше на човек.

— Онзи беше призрачен демон. Шейпшифтър. Докато Ненаситните си изглеждат такива, каквито са. Не са особено привлекателни, но пък са твърде глупави, за да забележат това.

— То каза, че ще ме изяде…

— Но не успя. Ти го уби. — Джейс затегна превръзката и се облегна назад.

За изненада на Клеъри болката в тила й утихна. Тя успя да се изправи в седнало положение.

— Полицията е тук. — Гласът й прозвуча като на настъпана жаба. — Ние ще…

— Те нищо не могат да направят. Сигурно някой е чул писъците ти и се е обадил. Много е вероятно тези да не са истински полицаи. Демоните си имат начин да прикрият следите си.

— Мама — каза Клеъри, като думите с мъка излизаха от израненото й гърло.

— Отровата на Ненаситния всеки момент ще се разнесе по вените ти. След час ще бъдеш мъртва, ако не дойдеш с мен. — Той се изправи на крака и й подаде ръка. Тя я пое и той я изправи. — Хайде.

Зави й се свят. Джейс я хвана през кръста, за да я подкрепи. Той миришеше на мръсотия, кръв и метал.

— Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да. — Тя погледна през гъсто нацъфтелите храсти. Успя да види как полицаите се приближават по пътеката. Един от тях, стройна руса жена, държеше запалено фенерче в ръка. Когато я вдигна, Клеъри видя, че това е ръката на скелет без плът, имаше кокали вместо пръсти. — Ръката й…

— Казах ти, че може да са демони. — Джейс погледна към гърба на къщата. — Трябва да се махнем от тук. Можем ли да минем през задния вход?

Клеъри поклати глава.

— Зазидан е. Не може да се мине… — Думите й бяха заглушени от пристъп на кашлица. Тя вдигна ръка, за да я сложи пред устата си. Когато я свали, беше станала червена. Клеъри изскимтя.

Джейс хвана китката й, обърна я така, че бялата уязвима плът на вътрешната страна на ръката й да се оголи директно под лунната светлина. Плетеници от сини вени се кръстосваха под кожата й, като носеха отровената кръв към сърцето й, към мозъка й. Клеъри усети как коленете й се огъват. Джейс държеше нещо — нещо остро и сребристо. Тя се опита да отдръпне ръката си, но неговата хватка беше твърде здрава: усети нещо като ужилване по кожата си. Когато той я пусна, тя видя мастиленочерен символ, подобен на онзи, който покриваше неговата кожа, само дето нейният беше под свивката на китката и приличаше на застъпващи се окръжности.

— Какво трябва да означава това?

— То ще те скрие — каза той. — За известно време. — Джейс затъкна отново в колана си нещото, което Клеъри бе помислила за нож. Това беше дълъг, светещ цилиндър, дебел колкото показалец и заострен в единия край. — Моето стили — каза той.

Клеъри не попита какво означава това. Тя бе съсредоточена върху опитите си да запази равновесие. Земята се люлееше под краката й.

— Джейс — каза тя и се наклони към него. Той я хвана, сякаш имаше богат опит в подхващането на немощни момичета и сякаш правеше това всеки ден. А може би наистина го правеше. Той я обгърна с ръце, като каза в ухото й нещо, което звучеше като Заветът. Клеъри обърна глава, за да го погледне, но видя само звездите, които се рееха горе в небето. После всичко се завъртя и дори ръцете на Джейс не успяха да я удържат да не падне.