Касандра Клеър
Град от кости (3)

3
Ловец на сенки

Когато пристигнаха в „Хайър Граундс“, Ерик беше вече на сцената и сновеше нагоре-надолу пред микрофона с притворени очи. Специално за случая бе боядисал върховете на косата си в розово. Зад него Мат, който изглеждаше леко замаян, удряше разсеяно джембето.

— Ще бъде голяма тъпотия — предрече Клеъри. Тя хвана Саймън за ръкава и го задърпа към изхода. — Ако искаме да избягаме, не е късно да го направим сега.

Той поклати решително глава.

— И на мен ми се иска, но съм човек, който държи на думата си. — Той изправи рамене. — Аз ще взема кафе, а ти през това време намери къде да седнем. За теб какво да взема?

— Само кафе. Черно — като душата ми.

Саймън тръгна към бара, като мърмореше под носа си нещо за това, как сега Ерик е станал много, много по-добър. Клеъри се зае да търси места.

Кафенето беше доста препълнено като за четвъртък. Повечето от овехтелите дивани и фотьойли бяха заети от тийнейджъри, които се наслаждаваха на свободната вечер през седмицата. Мирисът на кафе и цигари бе проникнал навсякъде. Най-после Клеъри намери свободно място, идеално за влюбени двойки, в един закътан тъмен ъгъл. Единственият човек наоколо беше едно русо момиче със сигнално оранжев потник, което съсредоточено се занимаваше със своя iPod. Добре, помисли си Клеъри, Ерик няма да може да ни намери тук след представлението, за да ни пита как е минал рециталът.

Русото момиче се присегна от стола си и потупа Клеъри по рамото.

— Извинявай. — Клеъри погледна изненадано. — Това гаджето ти ли е? — попита момичето.

Клеъри проследи жеста на момичето, като се приготви каже Не, не го познавам, но в този миг разбра, че всъщност ставаше въпрос за Саймън. Той идваше към тях, лицето му беше съсредоточено в усилието да не разлее някоя от чашите с напитки.

— О, не — каза Клеъри. — Той ми е само приятел.

Момичето засия.

— Сладък е. Има ли си приятелка?

Клеъри се поколеба секунда, преди да отговори.

— Не.

Момичето погледна подозрително.

— Да не би да е гей?

Клеъри не успя да отговори, защото Саймън вече бе стигнал до тях. Русото момиче бързо си седна на мястото, а той постави чашите на масата и седна до Клеъри.

— Защо ги препълват тези чаши? Не виждат ли, че пари! — Той духна на пръстите си и се намръщи. Клеъри се помъчи да не се усмихва, докато го гледаше. Никога не се беше замисляла дали Саймън изглежда добре, или не. Той имаше прекрасни тъмни очи. Стори й се понапълнял от миналата година насам. И с тази прическа…

— Какво има? — рече Саймън. — Защо ме гледаш така? Имам нещо на лицето ли?

Ще му кажа, помисли си тя макар че част от нея се противеше. Няма да съм истинска приятелка ако си замълча.

— Не се обръщай сега, но онова русо момиче там те намира за сладък — прошепна тя.

Саймън извърна поглед, за да види момичето, което се бе съсредоточило в разглеждането на брой на Светкавичен скок.

— Момичето с оранжевия потник ли? — Клеъри кимна. Саймън погледна недоверчиво. — Кое те кара да мислиш така?

Кажи му, хайде, кажи му. Клеъри отвори уста, за да отговори, но бе прекъсната от мощна микрофония. Тя трепна и запуши ушите си, докато Ерик, застанал на сцената, се бореше с микрофона.

— Съжалявам за това, хора! — извика той. — Добре, значи аз съм Ерик Чърчил, а този на барабаните е приятелят ми Пат. Моето първо стихотворение се казва „Без заглавие“. — Той смръщи вежди като от болка и зарида в микрофона. — О, моя орис жестока, мои нечестиви слабини! Редовно мажа си отока, но без особен смисъл, уви!

Саймън се сниши на стола си.

— Моля те, на никого не казвай, че го познавам.

Клеъри прихна.

— Кой използва думата „слабини“?

— Ерик — каза злъчно Саймън. — Във всички негови стихотворения се споменава „слабини“.

— Подут съм аз и туй ме мъчи! — ридаеше Ерик. — Агония обхваща ме отвътре!

— Да те беше и довършила — каза Клеъри. На свой ред и тя се сниши до Саймън. — Както и да е, та онова момиче, което мисли, че си сладък…

— Забрави я за момент — каза Саймън. Клеъри го погледна изненадана. — Има нещо за което трябва да говоря с теб.

— Не, Необуздан слепец не е подходящо име за група — каза внезапно Клеъри.

— Не, не това — рече Саймън. — Става въпрос за разговора отпреди малко. За това, че нямам приятелка.

— Ооо. — Клеъри повдигна рамене. — О, не знам. Покани Джейда Джоунс — предложи тя, като имаше предвид едно от момичетата от „Св. Ксавиер“, което наистина й харесваше. — Тя е хубава и те харесва.

— Не искам да каня Джейда Джоунс.

— Но защо? — Клеъри усети, че я обхваща внезапно, необичайно негодувание — Не харесваш ли умни момичета? Готино тяло ли търсиш?

— Не — каза Саймън, който изглеждаше развълнуван. — Не искам да я поканя, защото не би било честно спрямо нея, ако го направя.

Той се отдръпна малко. Клеъри се наведе напред. С ъгълчето на окото си тя успя да види русото момиче, което също се бе навело напред и най-безсрамно подслушваше.

— Но защо?

— Защото харесвам някой друг — каза Саймън.

— Добре. — Саймън сякаш позеленя, както когато си беше навехнал глезена, докато играеше футбол в парка и се беше прибрал с куцукане вкъщи. Тя се запита как така споделянето на факта, че си е харесал някого, предизвика у него такава тревожност. — Ти да не би да си гей?

Саймън още повече позеленя.

— Ако бях, щях да се обличам по-добре.

— Е, коя е тя тогава? — попита Клеъри и тъкмо се канеше да допълни, че ако това е Шийла Барбарино, Ерик ще го срита в задника, когато чу зад себе си някой шумно да се изкашля. Беше нещо като подигравателно покашляне, звук, издаван от човек, който се опитва да не избухне в гръмогласен смях.

Тя се обърна.

На овехтелия зелен диван, на няколко стъпки от нея, седеше Джейс. Той бе облечен в същите тъмни дрехи, които носеше и онази нощ в клуба. Ръцете му бяха голи и покрити с тънки бели линии, които наподобяваха стари белези. Китките му бяха стегнати в метални маншети. Тя забеляза костената дръжка на нож, който се подаваше отляво. Той гледаше право към нея, ъгълчетата на тънките му устни бяха извити в присмехулна усмивка. По-лошо от усещането да бъде обект на присмех беше убеждението на Клеъри, че само преди пет минути него го нямаше там.

— Какво има? — Саймън проследи погледа й, но от безстрастното изражение на лицето му беше ясно, че той не вижда Джейс.

Но аз го виждам. Тя се втренчи в Джейс, а той вдигна лявата си ръка и й помаха. На тънките му пръсти проблесна пръстен. Той се изправи на крака и бавно се запъти към вратата. Клеъри зяпна от почуда. Той си тръгваше, просто ей така.

Усети дланта на Саймън върху ръката си. Той беше произнесъл името й и я питаше какво има. Тя едва го чуваше. — Ей сега се връщам — чу тя себе си да казва, докато скачаше от дивана, съвсем забравила да остави чашата с кафе. После се втурна към вратата, като остави Саймън да гледа в недоумение след нея.

* * *

Клеъри мина на бегом през вратата, ужасена, че Джейс ще се изгуби в царството на сенките като дух. Но той не бе изчезнал, а стоеше облегнат на стената. Тъкмо вадеше нещо от джоба си и натискаше някакъв бутон, когато вдигна поглед, сепнат от затръшването на вратата на кафенето след нея.

В бързо спускащия се здрач косата му изглеждаше бакърено златна.

— Поезията на твоя приятел е ужасна — каза той.

Клеъри се ококори, понеже точно това не бе очаквала да чуе.

— Какво?

— Казах, че поезията му е ужасна. Звучи, сякаш е изял речника и сега повръща думите както му падне.

— Не ме интересува поезията на Ерик — вбеси се Клеъри. — Искам да знам защо ме преследваш.

— Кой казва, че те преследвам?

— Добър опит. Че и подслушваше на всичкото отгоре. Ще ми кажеш ли какво означава това, или да повикам полиция?

— И какво ще им кажеш? — каза презрително Джейс. — Че някакви невидими хора те безпокоят? Повярвай ми, малката, полицаите няма да арестуват човек, когото не могат да видят.

— Не се казвам малката — процеди през зъби тя. — Името ми е Клеъри.

— Знам — каза той. — Хубаво име. Име на билка, легендарната Клеъри. В древността хората са мислели, че ако опитат от семената й, ще срещнат приказна фея. Знаеш ли това?

— Нямам никаква представа за какво говориш.

— Ти не знаеш много неща, нали? — каза той. В златистите му очи се четеше презрение. — Изглеждаш като останалите мундита и въпреки това можеш да ме виждаш. Странна работа.

— Какво значи мунди?

— Смъртна, от света на хората. Такава като теб.

— Но и ти си човек — каза Клеъри.

— Така е — каза той. — Но не съм като теб. — Гласът му не звучеше убеждаващо. Сякаш изобщо не го беше грижа дали тя му вярва или не.

— Мислиш се за по-добър — каза тя. — И затова ни се присмиваш.

— Аз ви се присмях, защото обясненията в любов ме забавляват, особено несподелената — каза той. — И защото твоят Саймън е повече мунди от всички мундита, с които съм се сблъсквал. И защото Ходж си мислеше, че ти представляваш опасност, но дори и така да е, ти не го съзнаваш.

— Аз да представлявам опасност? — повтори изненадано Клеъри. — Аз видях как ти миналата нощ извърши убийство. Видях как заби ножа в ребрата му и… И видях как той те дереше с нокти, остри като бръснач. Видях те, порязан и кървящ, а сега изглеждаш, сякаш не са те и докоснали.

— Аз може и да съм убиец — каза Джейс. — Но знам какъв съм. Ти можеш ли да кажеш същото за себе си?

— Аз съм си най-обикновен човек, както и ти каза. Кой е Ходж?

— Моят наставник. И ако бях на твое място, не бих се окачествил така бързо като обикновен. — Той се наведе напред. — Покажи ми дясната си ръка.

— Моята дясна ръка? — повтори като ехо Клеъри. Той кимна. — Ако ти покажа ръката си, ще ме оставиш ли на мира?

— Разбира се. — Гласът му бе пропит с насмешка.

Тя протегна неохотно дясната си ръка, която изглеждаше бледа на процеждащата се от прозореца слаба светлина, кожата й беше покрита с бледи лунички. Тя се почувства някак си разголена — така, сякаш си е вдигнала блузата и му показва гърдите си. Той пое ръката й в своята и я обърна.

— Нищо. — Това прозвуча разочаровано. — Ти не си левичарка, нали?

— Не. Защо?

Той пусна ръката й, като сви рамене.

— Още докато са деца, на повечето ловци на сенки бива белязана дясната ръка или лявата, ако са левичари като мен. Това е неизтриваема руна, която придава изключителни умения при боравене с оръжие. — Той й показа опакото на лявата си ръка. За нея това си беше най-обикновена ръка.

— Нищо не виждам — каза тя.

— Отпусни се — предложи той. — Изчакай само да се покаже пред теб. Това е като да очакваш нещо да изплува от водата.

— Ти си луд. — Но тя се отпусна, докато гледаше втренчено ръката му, по която сякаш изплуваха тънки линии, пресичащи кокалчетата, дългите стави на пръстите…

Пред нея внезапно се появи нещо, което приличаше на знак Не преминавай. Черно очертание, което наподобяваше око и пресичаше опакото на ръката му. Тя мигна и то изчезна.

— Татуировка?

Той се усмихна самодоволно и отдръпна ръката си.

— Знаех си, че ще я видиш. Но това не е татуировка — това е знак. Руни, които прогаряме върху кожата си.

— И те ти помагат да боравиш по-добре с оръжие? — На Клеъри й беше трудно да повярва, макар и не толкова трудно, колкото съществуването на зомбита.

— Различните руни са за различни неща. Някои са неизтриваеми, но повечето изчезват, след като бъдат използвани.

— И затова ли ръцете ти вече са почти без знаци? — попита тя. — Колкото и да се взирам?

— Именно. — Той сякаш беше доволен от себе си. — Знаех си, че имаш Зрението. — Той вдигна поглед към небето. — Скоро съвсем ще мръкне. Да вървим.

— Ние? Каза, че ще ме оставиш на мира.

— Излъгах те — каза Джейс, без дори сянка от неудобство. — Ходж каза да те заведа в Института. Иска да говори с теб.

— Защо иска да говори с мен?

— Защото сега ти знаеш истината — каза Джейс. — През последните сто години не е имало мундан, който да знае за нас.

— За нас? — повтори като ехо тя. — Искаш да кажеш, хората като теб. Хора, които вярват в демони.

— Хора, които ги убиват — каза Джейс. — Наричаме се ловци на сенки. Поне помежду си така се наричаме. Долноземците ни наричат с други имена.

— Долноземците?

— Децата на нощта, магьосниците, феите. Съществата, обитаващи това измерение.

Клеъри поклати глава.

— Предполагам, че с това не се изчерпват. Сигурно в това число влизат и, да кажем, вампири и върколаци, и зомбита?

— Разбира се — информира я надменно Джейс. — Въпреки че зомбита ще намериш доста по на юг, където са жреците на водун.

— Ами мумиите? Тях само в Египет ли ги има?

— Не ставай смешна. Никой не вярва в мумии.

— Не съществуват ли?

— Разбира се, че не — каза Джейс нетърпеливо. — Виж, когато се видите с Ходж, той ще ти обясни всичко.

Клеъри скръсти ръце пред гърдите си.

— Ами ако не желая да се видя с него?

— Проблемът си е твой. Можеш да дойдеш или доброволно, или насила.

Клеъри не можеше да повярва на ушите си.

— С отвличане ли ме заплашваш?

— Ако гледаш на нещата по този начин — каза любезно Джейс, — да.

Клеъри отвори уста и понечи да протестира, но бе прекъсната от пронизителен бръмчащ звук. Телефонът й отново звънеше.

— Можеш да се обадиш, ако искаш — каза великодушно Джейс.

Телефонът спря да звъни, после отново започна, високо и настоятелно. Клеъри се намръщи — майка й наистина й лазеше по нервите. Тя се извърна леко от Джейс и започна да рови в раницата си. Докато си намери телефона, той вече звънеше за трети път. Тя го залепи до ухото си.

— Мамо?

— О, Клеъри. О, слава Богу. — Клеъри усети да я полазват тръпки по гърба. Майка й звучеше паникьосано. — Чуй ме…

— Всичко е наред, мамо. Добре съм. Прибирам се вкъщи…

— Не! — Гласът на Джослин бе прегракнал от ужас. — Не се прибирай вкъщи! Разбра ли, Клеъри? Да не си посмяла да се прибереш. Иди у Саймън… иди направо у Саймън и остани там, докато успея… — От другата страна на линията я прекъсна някакъв шум: звук от падане, разбиване, нещо тежко стържеше по пода…

— Мамо! — извика Клеъри в телефона. — Мамо, добре ли си? От телефона се чу бръмчене. Гласът на майката на Клеъри успя да го превъзмогне:

— Само ми обещай да не се прибираш вкъщи. Иди при Саймън и се обади на Люк… кажи му, че той ме е намерил… — Гласът й бе заглушен от силен трясък, сякаш нещо тежко бе паднало на земята.

— Кой те е намерил? Мамо, обади ли се на полицията? И… — Нейният отчаян въпрос бе прекъснат от шум, който Клеъри никога нямаше да забрави — рязък, стържещ шум, последван от удар. Клеъри чу как майка й си пое дълбоко въздух, преди да проговори, гласът й прозвуча зловещо тихо:

— Обичам те, Клеъри.

Телефонът прекъсна.

* * *

— Мамо! — изпищя Клеъри в телефона. — Мамо, там ли си? — Разговор приключен, бе изписано на дисплея. Кое ли бе накарало майка й да прекъсне връзката така? Да не би да…

— Клеъри — каза Джейс. За пръв път го чуваше да произнася името й. — Какво има?

Клеъри не му обърна внимание. Тя трескаво натисна бутона за бързо избиране на домашния им телефон. Единственият отговор, който получи, бе сигналът заето…

Ръцете на Клеъри започнаха да треперят, без да може да ги спре. Когато се опита отново да набере номера, телефонът се изплъзна от треперещите й пръсти и тупна тежко на паважа. Тя падна на колене, за да го вземе, но той се бе счупил, виждаше се дълга пукнатина отпред.

— По дяволите! — извика през сълзи и хвърли телефона.

— Стига — Джейс й помогна да се изправи. — Случило ли се е нещо?

— Дай ми телефона си — каза Клеъри, като измъкна черния метален предмет от джоба на ризата му. — Трябва да…

— Това не е телефон — каза Джейс, като се опита да си го вземе обратно. — Това е сензор. Няма да ти свърши работа.

— Но аз трябва да се обадя в полицията!

— Първо ми кажи какво се е случило. — Тя се опита да измъкне китките си, но неговата хватка беше много здрава. — Аз мога да ти помогна.

Клеъри усети, че се изпълва с ярост, която изгаряше вените й. Без дори да се замисли, тя замахна към лицето му, ноктите й се забиха в бузата му. Той подскочи от изненада. Разплакана и вече свободна, тя се втурна към светлините на Седмо Авеню.

Когато стигна до улицата, тя се обърна да види дали Джейс не тича след нея. Но тротоарът беше пуст. За миг се втренчи недоверчиво в сенките. Нищо не се помръдваше в тях. Тя се завъртя и хукна към вкъщи.