Касандра Клеър
Град от кости (23)

23
Валънтайн

— Май прекъсвам нещо — каза Валънтайн, гласът му беше сух като пустиня следобед. — Сине, ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш кой е това? Да не би някое от децата на семейство Лайтууд?

— Не — рече Джейс. Той звучеше уморено и нещастно, но ръката, с която я държеше за китката, я стискаше здраво. — Това е Клеъри. Клариса Фрей, моя приятелка. Тя…

Очите на Валънтайн се плъзнаха бавно по нея, от върха на рошавата й коса до върховете на протритите и маратонки. Те се спряха на камата, която тя все още стискаше в ръката си.

По лицето му пробягна някакво неопределено изражение — наполовина изненада, наполовина объркване.

— Откъде се снабдихте с тази кама, млада госпожице?

Клеъри отговори студено.

— Джейс ми я даде.

— То, кой, ако не той — рече Валънтайн. Гласът му беше мек. — Може ли да я видя?

— Не! — Клеъри отстъпи назад, сякаш да се предпази от удар, но усети как някой решително дръпва камата от пръстите й. Джейс държеше камата и гледаше Клеъри с извинително изражение. — Джейс — изсъска тя, като натъртваше упрека за предателството във всеки звук от неговото име.

За миг по лицето му премина сянка на срам. Но всичко, което каза, беше само:

— Ти все още не разбираш, Клеъри. — С почтителност, от която и се гадеше, той отиде до Валънтайн и му подаде камата. — Ето, татко.

Валънтайн взе камата в голямата си ръка с дълги пръсти и започна да я изучава.

— Това е кинжал, черкезка кама. Това е едната от двете изработени по поръчка ками. Ето, виж инкрустираната на нея звезда на Моргенстърн. — Той я обърна и я показа на Джейс. — Странно е, че семейство Лайтууд не са я забелязали.

— Никога не съм им я показвал — каза Джейс. — Те ми позволяваха да имам лични вещи. Не навлизаха в личното ми пространство.

— Това не ме учудва — рече Валънтайн. Той върна кинжала на Джейс. — Мислили са, че си син на Майкъл Уейланд.

Джейс пъхна камата с червена дръжка в колана си и вдигна поглед.

— Както и аз — каза тихо той и в този миг Клеъри осъзна, че това не беше шега, че Джейс не просто се преструва, преследвайки определена цел, а наистина вярва, че Валънтайн е неговият завърнал се баща.

Студено отчаяние се плъзна по вените й. Гневният Джейс, враждебният, вбесеният Джейс, с него можеше да се разбере, но този нов Джейс, крехък и някак странно уязвим, й беше чужд.

Валънтайн я погледна над златисторусата глава на Джейс; очите му бяха леко развеселени.

— Мисля, че е добра идея да поседнеш, Клеъри?

Тя скръсти непреклонно ръце пред гърдите си.

— Не.

— Както искаш. — Валънтайн дръпна един стол и седна на челното място на масата. След малко Джейс също седна пред пълна наполовина бутилка вино. — Но те уверявам, че заради нещата, които ще чуеш, ще ти се прииска да си седнала.

— Ще те информирам, ако това се случи — каза Клеъри.

— Чудесно. — Валънтайн се облегна назад с ръце зад тила. Яката на ризата му беше леко разтворена и показваше осеяните с белези ключици. Осеян с белези като тези, на сина му, като на всички нефилими. Живот, пълен с белези и убийства, бе казал Ходж. — Клеъри — рече отново той, сякаш за да чуе как звучи името й. — Галено от Клариса? Не бих избрал такова име.

Иронична усмивка изкриви устните му. Той знае, че аз съм негова дъщеря, помисли си Клеъри. Но не го казва. Защо не го казва?

Заради Джейс, отговори си тя. Джейс ще си помисли… дори не можеше да си представи какво ще си помисли той. Когато влезе през вратата, Валънтайн ги бе видял, че се прегръщат. Той сигурно знае с каква опустошителна информация разполага. Някъде зад тези хладни сиви очи проблясваше острият му ум, като се чудеше как да я реализира по най-добрия начин.

Клеъри хвърли още един умолителен поглед към Джейс, но той се беше втренчил във винената чаша до лявата си ръка, наполовина пълна с пурпурночервена течност. Тя виждаше учестеното вдигане и спускане на гърдите му — беше по-разстроен, отколкото искаше да признае.

— Всъщност изобщо не ме интересува какво име би ми избрал — каза Клеъри.

— Убеден съм — отвърна Валънтайн, като се наведе напред, — че не те интересува.

— Ти не си бащата на Джейс — каза тя. — Опитваш се да ни изиграеш. Бащата на Джейс е Майкъл Уейланд. Семейство Лайтууд могат да потвърдят това. Всеки може да го потвърди.

— Семейство Лайтууд не са добре информирани — рече Валънтайн. — Те наистина вярват, че Джейс е син на техния приятел Майкъл. Както и Клейвът. Дори Мълчаливите братя не знаят неговата истинска идентичност. Макар че съвсем скоро ще научат.

— Но пръстенът на семейство Уейланд…

— А, да. Пръстенът — рече Валънтайн, като погледна към ръката на Джейс, където блестеше пръстенът като увита змия. — Не е ли забавно как М обърнато се превръща в W^[1]? Разбира се, ако си беше направила труда да помислиш, сигурно щеше да ти се стори странно, че Уейланд са избрали за семеен символ звезда. Далеч по-приемливо би било тя да бъде символ на семейство Моргенстърн.

Клеъри гледаше втренчено.

— Нямам представа за какво говориш.

— Забравих колко отчайващо повърхностно е образованието на мунданите — рече Валънтайн. — Моргенстърн означава утринна звезда. Като в: Как падна от небето, о, Луцифер, сине на утрото? Как се озова на земята ти, който пробуди народите?

По тялото на Клеъри премина лека тръпка.

— Искаш да кажеш, Сатаната.

— Или който и да е друг, изгубил мощта си — каза Валънтайн — заради отказа си да служи на други. Като мен. Не желаех да служа на корумпирано управление и затова загубих семейството си, земите си, почти целия си живот…

— Въстанието беше твоя грешка! — прекъсна го Клеъри. — В него загинаха хора! Ловци на сенки като теб!

— Клеъри. — Джейс се наведе напред, като почти удари лакътя си в чашата. — Само го изслушай. Не е това, което си мислиш. Ходж ни е излъгал.

— Знам — каза Клеъри. — Той ни предаде на Валънтайн. Той е негова пионка.

— Не — рече Джейс. — Ходж е искал Бокала на смъртните за себе си… именно той е изпратил ненаситния при майка ти. Баща ми… Валънтайн е разбрал по-късно за това и е дошъл да го спре… довел е майка ти тук, за да я излекува, а не за да я нарани.

— И ти вярваш на тези глупости? — попита отвратена Клеъри. — Това не е вярно. Ходж работеше за Валънтайн. Те са действали в комбина за Бокала. Той ни предаде, вярно е, но всъщност е бил само инструмент.

— Но именно на него му е трябвал Бокалът на смъртните — рече Джейс. — За да може да снеме проклятието от себе си и да избяга, преди баща ми да разкаже на Клейва за всичко, което е сторил.

— Не е вярно — рече разгорещено Клеъри. — Аз бях там! — Тя се обърна към Валънтайн. — Бях в стаята, когато ти дойде и взе Бокала. Ти не можеше да ме видиш, но аз бях там. Ти взе Бокала и сне проклятието от Ходж. Той самият не би могъл да го снеме от себе си. Той така каза.

— Аз наистина снех проклятието — отговори спокойно Валънтайн, — защото ми стана жал за него. Беше толкова трогателен.

— Не ти е станало жал. Ти не знаеш какво е това.

— Стига, Клеъри! — Беше Джейс. Тя го погледна втренчено. Бузите му бяха поаленели, сякаш беше пил от виното на масата, очите му блестяха. — Не говори така на баща ми.

— Той не е твой баща!

Джейс изглеждаше, сякаш го е зашлевила.

— Защо така упорито не ни вярваш?

— Защото те обича — рече Валънтайн.

Клеъри усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Тя го погледна, не знаеше какво се кани да каже, но се страхуваше да го чуе. Чувстваше се на ръба на пропаст, сякаш щеше да се сгромоляса в нищото. Зави й се свят.

— Какво? — смая се Джейс.

Валънтайн гледаше Клеъри развеселено, сякаш бе пеперуда, забодена с карфица в хербарий.

— Тя се страхува, че ще се възползвам от теб — каза той. — Че ще ти промия мозъка. Това, разбира се, не е така. Ако надникнеш в собствените си спомени, Клеъри, сама ще се убедиш в това.

— Клеъри — Джейс се надигна с впити в нея очи. Тя видя кръговете под тях, неговата напрегнатост. — Аз…

— Седни — каза Валънтайн. — Остави я сама да се сети, Джонатан.

Джейс инстинктивно се подчини и отново потъна в стола си. Замаяна от световъртежа, Клеъри се опитваше да проумее. Джонатан?

— Ти не се ли казваш Джейс? — попита тя. — И за това ли си излъгал?

— Не. Джейс е съкратено.

Тя усети, че е съвсем близо до пропастта, толкова близо, че можеше да погледне надолу.

— От кое?

Той я погледна така, сякаш не разбираше защо тя прави драма от такава дреболия.

— От инициалите ми — каза той. — Дж. К.

Пропастта се разтвори току пред нея. Тя се видя как пада в безкрайния мрак.

— Джонатан — рече тя едва чуто. — Джонатан Кристофър.

Джейс вдигна вежди.

— Ти откъде…?

Валънтайн го прекъсна. Гласът му беше успокояващ.

— Джейс, исках да ти го спестя. Мислех, че историята за смъртта на майка ти ще бъде по-безболезнена за теб, отколкото историята за майка, която те е напуснала преди първия ти рожден ден.

Тънките пръсти на Джейс се стегнаха около столчето на чашата. За миг Клеъри си помисли, че ще я счупи.

— Майка ми е жива?

— Да — каза Валънтайн. — Жива е и в момента спи в една от стаите на долния етаж. Да — каза той, като прекъсна Джейс, който бе понечил да каже нещо, — Джослин Феърчайлд е твоята майка, Джонатан. А Клеъри… Клеъри е твоя сестра.

* * *

Джейс внезапно отдръпна ръката си. Винената чаша падна и пръсна алена течност по бялата покривка.

— Джонатан — смъмри го Валънтайн.

Лицето на Джейс бе добило ужасен зеленикавобял оттенък.

— Това не е вярно — каза той. — Станала е грешка. Просто не може да е вярно.

Валънтайн гледаше загрижено сина си.

— Трябва да се радваш — рече той с тих, замислен глас, — поне така мисля аз. Довчера беше сираче, Джонатан. А сега имаш баща, майка и сестра, за които не си и подозирал.

— Това не е възможно — каза отново Джейс. — Клеъри не е моя сестра. Ако беше…

— Тогава какво? — попита Валънтайн.

Джейс не отговори, но изражението му на човек, на когото му се гади, беше достатъчно за Клеъри. Залитайки, тя заобиколи масата, клекна до неговия стол и посегна към ръката му.

— Джейс…

Той рязко се дръпна от нея, пръстите му се впиха в прогизналата покривка.

— Недей.

Омраза към Валънтайн заседна в гърлото й, подобно на сподавени сълзи. Той не трябваше да казва това, което знаеше — че тя му е дъщеря, — така я правеше съучастник в своето мълчание. И сега, когато хвърли истината като тежък речен камък, спокойно се бе облегнал назад, за да наблюдава резултата с хладно задоволство. Как може Джейс да не забележи колко подъл е този мъж?

— Кажи ми, че не е вярно — прошепна Джейс, като гледаше втренчено покривката.

Клеъри се опитваше да потуши огъня в гърлото си.

— Не мога.

В гласа на Валънтайн се долавяше усмивка.

— Значи си съгласна, че досега говорех истината?

— Не — извика тя, без да го погледне. — Ти говориш лъжи, смесени със зрънце истина, и нищо повече.

— Започва да става досадно — каза Валънтайн. — Щом искаш да чуеш истината, Клариса, това е истината. Чула си историите за Въстанието и вече мислиш, че съм злодей. Не е ли така?

Клеъри нищо не каза. Тя гледаше Джейс, който сякаш едва се сдържаше да не повърне. Валънтайн продължи неумолимо.

— Всъщност много е просто. Историята, която си чула, е вярна само отчасти, но не цялата… лъжи със зрънце истина в тях, както ти се изрази. Истината е, че Майкъл Уейланд никога не е бил баща на Джейс. Уейланд беше убит по време на Въстанието. Използвах името и дома на Майкъл, когато напусках Идрис със сина си. Беше доста лесно: Уейланд нямаше истински роднини, а най-близките му приятели, семейство Лайтууд, бяха в изгнание. Той самият беше изпаднал в немилост заради участието си във Въстанието, така че аз живях изгнанически живот, почти незабележимо, сам с Джейс в имението на Уейланд. Четях книги. Отглеждах сина си. И изчаквах своето време. — Той замислено прокара пръст по изящния ръб на чашата си. Беше левичар, забеляза Клеъри. Като Джейс. — След десет години получих писмо. Авторът на писмото ме уверяваше, че знае истинската ми самоличност и ако не съм готов на известни договорки, ще ме издаде. Не знаех от кого е писмото, но това нямаше значение. Не бях готов да дам на автора това, което искаше. Все едно, нямаше да съм в безопасност и освен ако не ме помислеше за мъртъв, щеше да ме държи в ръцете си и вечно да ме изнудва. Така че инсценирах смъртта си с помощта на Блекуел и Пангборн и за да предпазя Джейс, го изпратих тук, на грижите на семейство Лайтууд.

— И си оставил Джейс да мисли, че си мъртъв? Оставил си го да страда през всичките тези години? Това е долно.

— Недей — каза отново Джейс. Той вдигна ръце и закри лицето си. И с глух глас изрече през пръстите си. — Недей, Клеъри.

Валънтайн погледна към сина си с усмивка, която Джейс не видя.

— Да, Джонатан трябваше да мисли, че съм мъртъв. Той трябваше да мисли, че Майкъл Уейланд е негов баща, в противен случай семейство Лайтууд не биха се погрижили така за него. Те бяха близки с Майкъл, а не с мен. Обичаха го заради Майкъл, а не заради мен.

— А може да са го обичали заради самия него — каза студено Клеъри.

— Трогателно сантиментално тълкувание — рече Валънтайн, — но малко вероятно. Ти не познаваш семейство Лайтууд като мен. — Той не видя потрепването на Джейс или, ако го беше видял, умишлено не му обърна внимание. — В крайна сметка няма никакво значение — добави той. — Семейство Лайтууд трябваше да се грижат за Джейс, а не да му бъдат семейство. Той си има семейство. Има си баща.

Джейс издаде гърлен звук и свали ръце от лицето си.

— Майка ми…

— Избяга след Въстанието — каза Валънтайн. — Аз бях в немилост. Ако знаеше, че съм жив, Клейвът щеше да ме преследва и убие. Тя не можа да понесе това, да бъде обвързана с мен и избяга. — В гласа му се долавяше болка… но престорена, помисли си горчиво Клеъри. Жалък манипулатор. — По онова време не знаех, че е бременна с Клеъри. — Той леко се усмихна, като бавно прокарваше пръсти по винената чаша. — Но кръвта вода не става. Съдбата ни събра. Нашето семейство отново е заедно. Можем да използваме портала — каза той, като погледна Джейс. — Да се върнем в Идрис. Отново в имението…

Джейс леко потрепери, но кимна, все още втренчен във вкопчените си ръце.

— Ще бъдем там заедно — додаде Валънтайн. — Както би следвало да бъде.

Звучи чудесно, помисли си Клеъри. Само ти, жена ти, изпаднала в кома, вцепененият ти от шока син и дъщеря ти, която те мрази и в червата. Какво като двете ти деца са влюбени едно в друго. Да, звучи като идеалното, отново събрало се семейство. Ала на глас каза само:

— Никъде няма да ходя с теб, нито пък майка ми.

— Той е прав, Клеъри — каза дрезгаво Джейс. Размърда ръцете си, върховете на пръстите му бяха изцапани в червено. — Това е единственото място, където можем да отидем. Само там можем да подредим нещата.

— Не говориш сериозно…

Чу се силен трясък от долния етаж, толкова силен, сякаш стените на болницата се срутваха. Люк, помисли си Клеъри и скочи на крака.

Джейс, въпреки бледия си вид, реагира автоматично, като се надигна от стола и посегна към колана си.

— Татко, те…

— Идват. — Валънтайн се изправи. Клеъри чу приближаващи се стъпки. Миг по-късно вратата се отвори със замах и на прага застана Люк.

Клеъри потисна вика си. Той бе покрит с кръв, джинсите и ризата му бяха пропити с нея, долната половина на лицето му беше цялата червена. По ръцете му също се стичаше кръв. Тя нямаше представа каква част от нея беше негова. Клеъри чу собствения си глас да вика името му, после се втурна през стаята към него, като едва не се препъна от нетърпение да го хване за ризата и да се сгуши в него, както не бе правила от осемгодишна.

За миг голямата му ръка се вдигна и притисна главата й в едноръка мечешка прегръдка. После леко я отстрани.

— Целият съм в кръв — каза той. — Не се безпокой… не е моя.

— От кого е тогава? — Беше гласът на Валънтайн и Клеъри се обърна, със закрилящата ръка на Люк върху раменете си. Валънтайн ги гледаше пресметливо с присвити очи. Джейс беше станал на крака, заобиколил масата и сега стоеше колебливо зад баща си. Клеъри не помнеше някога да го е виждала така нерешителен.

— На Пангборн — отвърна Люк.

Валънтайн прокара ръка по лицето си, сякаш новината му причини болка.

— Разбирам. Разкъса гърлото му със зъби ли?

— Не — каза Люк. — Убих го с това. — В свободната си ръка той държеше дълга тънка кама със сини камъни по дръжката. — Помниш ли я?

Валънтайн я погледна и Клеъри видя как челюстта му се стегна.

— Помня я — каза той и Клеъри се запита дали се е сетил за разговора им преди малко. — Това е кинжал, черкезка кама. Това е едната от двете изработени по поръчка ками.

— Даде ми я преди седемнайсет години и ми каза да се самоубия с нея — рече Люк и стисна още по-здраво оръжието в ръката си. Сега Клеъри видя, че острието й беше по-дълго от това на кинжала с червената дръжка в колана на Джейс. Беше нещо средно между кама и сабя, а острието му беше тънко като игла. — И аз без малко да го направя.

— Очакваш да го отрека ли? — В гласа на Валънтайн имаше болка, спомен за някогашна мъка. — Опитах се да те спася от самия теб, Лушън. Ако имах сили да те убия, щеше да умреш като достоен мъж.

— Мъж като теб ли? — попита Люк и в този момент Клеъри откри в него онзи Люк, когото тя познаваше, който я мъмреше, когато лъжеше или се преструваше, когато бе груба или арогантна. В горчивината на гласа му тя долови онази любов, която някога бе изпитвал към Валънтайн, превърнала се в безсилна омраза. — Мъж, който оковава съпругата си, която е в безсъзнание, за леглото, за да изтръгне от нея информация, когато се събуди? Това ли е твоето достойнство?

Джейс погледна втренчено баща си. Клеъри видя пристъпа на ярост, който за миг изкриви чертите на Валънтайн, но после изчезна и се смени с любезност.

— Нищо не искам да изтръгна от нея — каза той. — Окована е за своя собствена безопасност.

— От какво? — настояваше Люк, като пристъпи навътре в стаята. — Единственото нещо, което я заплашва, си ти. Единственото нещо, което изобщо някога я е заплашвало, си бил ти. Тя прекара живота си, бягайки от теб.

— Аз я обичах — каза Валънтайн. — И никога не бих я наранил. Ти я настрои срещу мен.

Люк се засмя.

— Не беше нужно аз да я настройвам срещу теб. Тя сама те намрази.

— Това е лъжа! — изрева Валънтайн с внезапна дива ярост и извади сабята от ножницата си. Острието беше гладко и матовочерно, обсипано със сребърни звезди. Той го насочи към сърцето на Люк.

Джейс пристъпи към Валънтайн.

— Татко…

— Джонатан, замълчи! — извика Валънтайн, но беше твърде късно. Клеъри видя шока, изписан на лицето на Люк, докато гледаше втренчено Джейс.

— Джонатан? — прошепна той.

Устните на Джейс трепнаха.

— Не ме наричай така — каза свирепо, златистите му очи блестяха. — Сам ще те убия, ако те чуя още веднъж да ме наречеш така!

Люк, без да забелязва насочената към сърцето му кама, не сваляше очи от Джейс.

— Майка ти би се гордяла с теб — каза той толкова тихо, че дори Клеъри, която беше близо до него, едва го чу.

— Аз нямам майка — рече Джейс. Ръцете му трепереха. — Жената, която ме е родила, ме е изоставила, преди да мога да запомня лицето й. Не съм означавал нищо за нея, така че и тя не означава за мен.

— Майка ти не те е изоставила — каза Люк, погледът му бавно се плъзна към Валънтайн. — Не съм предполагал, че дори човек като теб би използвал собствената си плът и кръв като залог в игрите си. Явно съм грешал.

— Стига. — Тонът на Валънтайн звучеше отегчен, но в него се долавяше плам и желание за насилие. — Пусни дъщеря ми или ще те убия на място.

— Аз не съм твоя дъщеря — каза буйно Клеъри, но Люк я отблъсна от себе си толкова силно, че тя едва не падна.

— Бягай — каза той. — Спасявай се.

— Няма да те изоставя!

— Клеъри, говоря сериозно. Махни се оттук. — Люк вече вадеше камата си. — Това не е твоя битка.

Клеъри се запрепъва към вратата, която водеше към площадката. Можеше да изтича да повика помощ, да повика Аларик…

Тогава Джейс изскочи пред нея и й препречи пътя. Тя бе забравила колко бързо и тихо като котка се движи той.

— Да не си полудяла? — изсъска той. — Входната врата е разбита. Навсякъде е пълно с бездушни.

Тя го бутна.

— Пусни ме…

Джейс я стисна в желязна хватка.

— За да те разкъсат на парчета ли? Забрави.

Зад нея се чу силен звук от удар на метал в метал. Клеъри се отскубна от Джейс и видя как Валънтайн се нахвърля върху Люк, който посрещна удара му с оглушително париране. Камите им се отделиха една от друга и сега те кръстосваха стаята в плетеница от маневри и удари.

— О, Боже — прошепна тя. — Ще се избият.

Очите на Джейс бяха станали почти черни.

— Ти не разбираш. Това е начинът… — Гласът му секна и той пое дълбоко въздух, когато Люк проби защитата на Валънтайн и му нанесе удар в рамото. Бликна кръв и изцапа бялата му риза.

Валънтайн залитна назад и се засмя.

— Добър удар — каза той. — Не очаквах, че още го помниш, Лушън.

Люк стоеше изправен, ножът закриваше лицето му от Клеъри.

— Нали ти ме научи на него.

— Но оттогава минаха години — отвърна Валънтайн с ехиден глас, — а и през това време едва ли си имал нужда от нож. При положение че си имаш нокти и зъби.

— И с тях ще изтръгна сърцето ти.

Валънтайн поклати глава.

— Ти изтръгна сърцето ми преди години — каза той и дори Клеъри трябваше да признае, че мъката в гласа му е истинска и неподправена. — Когато ме предаде и напусна. — Люк отново се нахвърли върху него, но Валънтайн леко се плъзна назад. За голям мъж като него той се движеше учудващо леко. — Ти беше този, който накара жена ми да се обърне срещу собствения си вид. Дойде при нея, когато тя беше най-слаба, и не можеше да остане равнодушна към твоята жалка безпомощност. Мен ме нямаше и тя си помисли, че я обичаш. Каква глупачка.

Джейс бе изопнат като струна до Клеъри. Тя усещаше притеснението му като искри, изпускани от скъсан кабел.

— Валънтайн говори за майка ти — каза тя.

— Тя ме е изоставила — отвърна Джейс. — Това не е майка.

— Мислела е, че си мъртъв. Искаш ли да знаеш откъде знам това? Тя криеше в спалнята си една кутия. На нея имаше твоите инициали. Дж. К.

— Е, имала била кутия — каза Джейс. — Че то кой няма кутия. Хората си слагат разни неща в кутии. Чух, че било модерно.

— В нея имаше къдрица от твоята коса. Бебешка коса. И снимка, а може и две да бяха. Тя ги вадеше всяка година и плачеше над тях. Плачеше неутешимо…

Ръката на Джейс се сви в юмрук.

— Стига — процеди той през зъби.

— Какво стига? Да говоря истината ли? Тя мислеше, че си мъртъв… никога не би те изоставила, ако знаеше, че си жив. Ти също мислеше, че баща ти е мъртъв…

— Аз го видях как умира! Не е само като да… като да съм чул и да съм решил да повярвам!

— Тя е намерила изгорелите ти кости — каза тихо Клеъри. — Сред руините на дома си. Заедно с костите на майка си и баща си.

Сега вече Джейс я погледна. В очите му все още се четеше недоверие и усилието, което му костваше да го задържи. Тя видя сякаш като през магически прах крехката броня на неговото доверие в баща му, непозволяваща му да повярва в истината. Някъде, помисли си тя, има пукнатина в тази броня. С правилните думи можеше да я пробие.

— Това е нелепо — рече Джейс. — Аз не съм мъртъв… нямало е никакви кости.

— Видяла ги е.

— Значи е било магически прах — каза грубо той.

— Питай баща си какво се е случило с тъщата и тъста му — рече Клеъри. Посегна към ръката му. — Питай го дали и това е било магически прах…

— Замълчи! — Джейс бе изгубил контрол и се обърна побеснял към нея. Клеъри видя как Люк ги погледна, стреснат от шума, и в този миг на разсейване Валънтайн се възползва и с един удар заби острието на сабята си в гърдите на Люк, точно под ключицата.

Люк отвори широко очи — повече от изненада, отколкото от болка. Валънтайн дръпна ръката си и измъкна острието, цялото изцапано до дръжката с кръв. С отривист смях Валънтайн се нахвърли отново, този път за да избие оръжието от ръката на Люк. То падна на пода с тъпо дрънчене, Валънтайн го ритна и го запрати под масата. Коленете на Люк се подкосиха и той се строполи.

Валънтайн вдигна черната сабя над проснатото тяло на Люк, готов да нанесе смъртоносния удар. Инкрустираните сребърни звезди блеснаха и Клеъри си помисли, за миг, смразена от ужас, как може нещо толкова страшно да бъде толкова красиво?

Джейс, който предчувстваше какво се кани да направи Клеъри, преди още да й е минало през ума, се завъртя пред нея.

— Клеъри…

Мигът на вцепенението отмина. Тя се отскубна от Джейс, измъкна се от протегнатите му ръце и се затича по каменния под към Люк. Той лежеше на земята, подпрян на една ръка; Клеъри се хвърли към него точно когато Валънтайн замахна със сабята си.

Тя видя очите на Валънтайн, когато сабята полетя към нея. Стори й се цяла вечност, макар че сигурно бяха минали само няколко секунди. Тя видя, че ако иска, той би могъл да спре удара. Видя, че знае, че ще прободе и нея. Видя, че му беше напълно безразлично.

Клеъри вдигна ръце и стисна очи… Нещо издрънча. После чу как Валънтайн извика, отвори очи и видя, че сабята бе изхвърчала от ръката му, която кървеше. Кинжалът с червената дръжка лежеше няколко стъпки встрани на каменния под, до черната сабя. Тя смаяно се обърна, видя Джейс до вратата с все още вдигната ръка и разбра, че той е хвърлил кинжала с достатъчно сила, за да избие сабята от ръката на баща си.

Силно пребледнял, той бавно свали ръката си, очите му бяха приковани във Валънтайн — големи и виновни.

— Татко, аз…

Валънтайн погледна окървавената си ръка и за момент Клеъри видя по лицето му да преминава гняв, като проблеснала светкавица. Но когато проговори, гласът му беше нежен.

— Отлично хвърляне, Джейс.

Джейс се смути.

— Но ръката ти. Аз просто мислех, че…

— Нямаше да нараня сестра ти — рече Валънтайн, като бързо отиде до сабята си и кинжала и ги вдигна. — Щях да спра. Но твоята братска загриженост е похвална.

Лъжец. Но Клеъри нямаше време за преструвките на Валънтайн. Тя се обърна да погледне Люк и усети силен пристъп на гадене. Люк лежеше по гръб, с полузатворени очи и дишаше тежко. Изпод разкъсаната му риза бликаше кръв.

— Трябва ми бинт — каза Клеъри със задавен глас. — Някаква кърпа, каквото и да е.

— Остани на мястото си, Джонатан — каза Валънтайн с режещ глас, и Джейс замръзна. — Клариса — заговори отново Валънтайн с мазен глас, — този човек е враг на нашето семейство, враг на Клейва. Ние сме ловци и понякога се налага да убиваме. Предполагам, разбираш това.

— Ловци на демони — рече Клеъри. — Убийци на демони. А не просто убийци. Има разлика.

— Той е демон, Клариса — каза Валънтайн със същата мекота в гласа. — Демон в човешки образ. Знам колко коварни могат да бъдат тези чудовища. Спомни си, че навремето и аз го пощадих.

— Чудовище ли? — повтори Клеъри. Тя си представи Люк, Люк, който я люлееше, когато беше петгодишна, и засилваше люлката колкото се може по-високо. Люк в първия й учебен ден, фотоапаратът, който не спираше да щрака снимка след снимка, сякаш е горд баща. Люк, който преглеждаше всеки кашон с книги, пристигащ в магазина, за да види дали няма нещо подходящо за нея, и го отделяше настрани. Люк, който я вдигаше да бере ябълки от дървото до тяхната къща. Люк, чието място на баща се опитваше да заеме този садистичен, лъжлив убиец. — Люк не е чудовище — каза тя с металическа нотка в гласа, която по нищо не отстъпваше на неговата. — Нито убиец. За разлика от теб.

— Клеъри! — извика Джейс.

Клеъри не му обърна внимание. Очите й бяха приковани в сивите очи на баща му.

— Ти си убил родителите на жена си, при това не в битка, а хладнокръвно — каза тя. — И се обзалагам, че си убил и Майкъл Уейланд и малкото му момче. Хвърлил си телата им при тези на моите баба и дядо, за да си помисли майка ми, че ти и Джейс сте мъртви. Сложил си медальона си около шията на Майкъл Уейланд, преди да го запалиш, за да може всички да си мислят, че онези кости са твои. След всичко изречено за чистата кръв как не се посвени да пролееш тяхната кръв, как не си даде сметка за тяхната невинност, когато ги уби? Да подлагаш на клане стари хора и деца, това е чудовищно.

Пореден спазъм на гняв разкриви чертите на лицето му.

— Стига! — изрева Валънтайн, като отново вдигна сабята със звездите и Клеъри долови в гласа му истината за самия него, яростта, пропила целия му живот. Тази безконечно кипяща ярост. — Джонатан! Махни сестра си от пътя ми или, в името на ангела ще я пронижа, за да убия чудовището, което тя закриля!

За един кратък миг Джейс се поколеба. После вдигна глава.

— Разбира се, татко — каза той и прекоси стаята, отивайки до Клеъри. Преди тя да успее да вдигне ръце, за да го отблъсне, той грубо я хвана за рамото. Изправи я на крака и я дръпна от Люк.

— Джейс — прошепна ужасено тя.

— Недей — каза той. Пръстите му болезнено се впиваха в ръцете й. Той миришеше на вино, метал и пот. — Нито дума повече.

— Но…

— Казах, нито дума. — Той силно я разтърси. Клеъри вдигна поглед и видя Валънтайн, надвесил се със злорадо изражение над гърчещото се тяло на Люк. Той протегна върха на луксозния си ботуш и бутна Люк, като го претърколи по гръб. Люк издаде давещ се звук.

— Остави го на мира! — извика тя, като се опитваше да се освободи от хватката на Джейс. Напразно — той беше много по-силен от нея.

— Престани — изсъска той в ухото й. — Само ще стане по-лошо за теб. По-добре не гледай.

— Като теб ли? — изсъска му в отговор тя. — Това, да си затваряме очите и да се правим, че не забелязваме какво става, не означава, че то не се случва, Джейс. Точно ти би трябвало по-добре да го знаеш…

— Клеъри, стига. — Тонът му я порази. Звучеше отчаян.

Валънтайн се изкикоти.

— Да бях знаел — рече той, — щях да си взема камата от чисто сребро, за да свърша с теб по начин, съответстващ на вида ти, Лушън.

Люк изръмжа нещо, но Клеъри не чу какво. Надяваше се да е нещо грубо. Тя се мъчеше да се отскубне от Джейс. Подхлъзна се, но той я улови и отново я изправи на крака. Беше обвил ръцете си около нея, помисли си тя, но не по начина, за който бе мечтала, който си бе представяла.

— Поне ми позволи да стана — каза Люк. — Позволи ми да умра изправен.

Валънтайн го изгледа и сви рамене.

— Може да умреш по гръб или на колене — каза той. — Но само достойните хора умират прави, а ти не си такъв.

— НЕ! — извика Клеъри, когато Люк, без да я поглежда, започна мъчително да се изправя на колене.

— Защо си причиняваш това? — прошепна тихо и напрегнато Джейс. — Казах ти да не гледаш.

Тя се задъха от напрежение и болка.

— А ти защо лъжеш себе си?

— Не лъжа! — Хватката му се стегна още повече, макар че тя не се опитваше да се отскубне. — Просто искам хубавите неща в живота ми… моя баща… моето семейство… не искам да ги загубя отново…

Люк бе застанал на колене. Валънтайн вдигна изцапаната си с кръв сабя. Очите на Люк бяха затворени и той мърмореше нещо — заклинание, молитва, Клеъри не знаеше. Тя се загърчи в ръцете на Джейс и се завъртя така, че да го погледне в лицето. Устните му бяха свити, челюстта — стегната, но очите му…

Крехката броня се беше пропукала. Трябваше само още малко да натисне. Тя трескаво затърси думите.

— Но ти имаш семейство. Семейството, това са хората, които те обичат. Както семейство Лайтууд обичат теб, Алек, Изабел… — Гласът й секна. — Люк е моето семейство, а ти искаш да гледам как умира, както ти си гледал как умира баща ти, когато си бил на десет години? Това ли искаш, Джейс? Такъв човек ли искаш да бъдеш? Като…

Тя млъкна, внезапно усетила, че е отишла твърде далеч, и се уплаши, че ще го загуби.

— Като баща ми — довърши вместо нея той.

Гласът му беше леден, сдържан, равен като острието на нож.

Изгубих го, помисли си отчаяно тя.

— Залегни — каза Джейс, като я бутна силно. Тя се препъна, падна на земята и се претърколи. Изправяйки се на колене, тя видя как Валънтайн вдига сабята високо над главата си. Светлината на полилея се отразяваше в оръжието, разпръсквайки светлина, която я заслепяваше.

— Люк! — извика тя.

Сабята се заби в пода. Люк не беше там. Джейс се бе приближил по-бързо, отколкото Клеъри можеше да предположи дори за ловец на сенки, и го беше отместил настрани. Джейс стоеше с лице към баща си пред вибриращата дръжка на камата, с пребеляло лице, но твърд поглед.

— По-добре си върви — каза той.

Валънтайн гледаше невярващо сина си.

— Какво каза?

Люк се беше надигнал да седне. Ризата му бе опръскана с прясна кръв. Той гледаше втренчено как Джейс протяга ръка и внимателно, почти равнодушно докосва дръжката на сабята, която бе забита в пода.

— Мисля, че ме чу, татко.

Гласът на Валънтайн бе като шепот:

— Джонатан Моргенстърн…

Бърз като светлината, Джейс хвана дръжката на сабята, измъкна я от дървения под и я вдигна. Той я държеше леко и уверено, с връх само на няколко сантиметра от брадичката на баща си.

— Не се казвам така — каза той. — Името ми е Джейс Уейланд.

Очите на Валънтайн бяха неподвижно впити в Джейс, той сякаш не забелязваше сабята, насочена към гърлото му.

— Уейланд? — изрева той. — В жилите ти не тече кръвта на Уейланд! Майкъл Уейланд е никой за теб…

— Също както и ти — каза спокойно Джейс. Той посочи със сабята наляво. — А сега си върви.

Валънтайн поклати глава.

— Никога. Не приемам заповеди от дете.

Върхът на сабята леко докосна гърлото на Валънтайн. Клеъри гледаше парализирана от ужас.

— Аз съм много добре тренирано дете — каза Джейс. — Ти ме научи на изкуството да убивам. Трябва само да мръдна ръката си и ще ти прережа гърлото, знаеш ли това? — Очите му бяха стоманени. — Предполагам, че знаеш.

— Достатъчно опитен си — рече Валънтайн. Гласът му беше спокоен, но Клеъри забеляза, че не смееше да мръдне. — Но няма да ме убиеш. Винаги си бил мекушав.

— Той може и да не посмее. — Беше Люк, вече на крака, блед и окървавен, но изправен. — Но аз мога. И не ми се вярва той да може да ме спре.

Трескавите очи на Валънтайн се стрелнаха към Люк, после се върнаха на сина му. Джейс не се обърна, когато Люк заговори, а остана неподвижен като статуя, замръзнал със сабя в ръка.

— Чуй как ме заплашва чудовището, Джонатан — каза Валънтайн. — На негова страна ли си?

— Той е прав — каза уклончиво Джейс. — Ако той се нахвърли върху теб, не ми се вярва да мога да го спра. Върколаците се възстановяват толкова бързо.

Валънтайн сви устни.

— Така значи — каза той, — и ти като майка си предпочиташ това същество, този полудемон пред собствената си кръв, собственото си семейство?

За първи път сабята в ръката на Джейс като че трепна.

— Ти ме напусна, когато бях на десет години — каза с равен глас той. — Накара ме да мисля, че си мъртъв, и ме изпрати да живея при чужди хора. Никога не си ми казвал, че имам майка, сестра. Ти ме остави сам. — Последната дума прозвуча като вик.

— Направих го заради теб… за да те предпазя… — възрази Валънтайн.

— Ако те беше грижа за Джейс, ако те беше грижа за кръвта, нямаше да убиваш неговите баба и дядо. Ти си убил невинни хора… — Гласът на Клеъри се скърши от гняв.

— Невинни ли? — тросна се Валънтайн. — По време на война няма невинни! Те настройваха Джослин срещу мен! Караха я да ми отнеме сина!

Люк въздъхна.

— Значи си знаел, че е щяла да те напусне — каза той. — Знаел си, че е щяла да избяга, още преди Въстанието.

— О, разбира се, че знаех! — изрева Валънтайн. Леденият му самоконтрол се пропука и Клеъри видя как разтопеният гняв започваше да клокочи в изпъкналите жили на врата му и как свива ръцете си в юмруци. — Направих го, за да защитя това, което беше мое. Дори им дадох повече, отколкото изобщо заслужаваха — погребална клада, с каквато са удостоявани само най-великите воини на Клейва!

— Ти си ги запалил — каза Клеъри с равен глас.

— Да — изкрещя Валънтайн. — Запалих ги.

Джейс изхълца.

— Моите баба и дядо…

— Ти не си ги познавал — рече Валънтайн. — Не се прави, че ти е мъчно.

Сега острието на сабята затрепери по-силно. Люк сложи ръка на рамото на Джейс.

— Кротко — каза той.

Джейс не го погледна. Той дишаше тежко, сякаш беше тичал. Клеъри видя как потта блестеше по острите му ключици, а косата бе залепнала по слепоочията. По опакото на дланите му се виждаха вените. Той ще го убие, помисли си тя. Той ще убие Валънтайн.

Тя бързо пристъпи напред.

— Джейс… трябва ни Бокалът. Или поне да знаем какво е направил с него.

Джейс облиза сухите си устни.

— Бокалът, татко. Къде е той?

— В Идрис — каза спокойно Валънтайн. — Където никога няма да го намерите.

Ръката на Джейс силно затрепери.

— Кажи ми…

— Дай ми сабята, Джонатан. — Беше Люк, гласът му звучеше спокоен, дори благ.

Джейс изрече глухо:

— Какво?

Клеъри пристъпи напред.

— Дай сабята на Люк. Дай му я, Джейс.

Той поклати глава.

— Не мога да го направя.

Тя пристъпи още една крачка напред. Още една, и щеше да е достатъчно близо до него, за да може да го докосне.

— Напротив, можеш — каза нежно тя. — Моля те.

Той не я поглеждаше. Очите му бяха приковани в баща му. Мигът се разтягаше все повече и повече, стана безкраен. Най-после той кимна, без да сваля ръката си, но позволи Люк да застане до него и да сложи своята върху дръжката на оръжието, което държеше.

— Можеш да се отместиш, Джонатан — каза Люк и като погледна лицето на Клеъри, се поправи. — Джейс.

Джейс сякаш не го бе чул. Той пусна дръжката и се отдалечи от баща си. Постепенно лицето му започваше да възвръща естествения си цвят и сега не беше толкова бледо. Устната му кървеше на мястото, където я беше прехапал. Клеъри болезнено копнееше да го докосне, да обвие ръце около него, но знаеше, че не би й позволил.

— Имам идея — рече Валънтайн на Люк с изненадващо спокоен тон.

— Нека отгатна — отвърна Люк. — „Не ме убивай“, нали?

Валънтайн се засмя, в смеха му нямаше капка хумор.

— Никога не бих се унижил да моля за милост точно теб — каза той.

— Добре — рече Люк, като подпря брадичката му с камата си. — Няма да те убия, освен ако не ме принудиш, Валънтайн. Не искам да го сторя пред очите на собствения ти син. Това, което искам, е Бокалът.

Грохотът от долния етаж се усили. Клеъри чу нещо като стъпки по коридора отвън.

— Люк…

— Чух — кратко отвърна той.

— Бокалът е в Идрис, казах ти — рече Валънтайн, като погледна покрай Люк към вратата.

Люк се изпоти.

— Ако е в Идрис, значи си използвал портала, за да го занесеш там. Аз ще дойда с теб, за да го вземем.

Очите на Люк зашариха неспокойно. Движението по коридора отвън се усили, чуваха се викове, трясък от нещо счупено.

— Клеъри, остани при брат си. След като преминем ние, използвайте портала и идете на някое безопасно място.

— Няма да мръдна оттук — каза Джейс.

— Напротив, ще го направиш. — Нещо се удари във вратата. Люк повиши глас: — Валънтайн, порталът. По-бързо.

— Или какво? — Валънтайн погледна към вратата.

— Ако ме предизвикаш, ще те убия — каза Люк. — Пред тях, ако се наложи. Порталът, Валънтайн. Хайде.

Валънтайн разпери ръце.

— Както кажеш.

Той отстъпи назад точно когато вратата се разби навътре и по пода се разхвърчаха трески. Люк се отдръпна, за да избегне удара на падащата врата.

На входа стоеше вълк, планина от ръмжаща, шарена козина, приведени напред рамене, оголени остри зъби. От многобройните рани по козината му капеше кръв.

Джейс тихо изруга, междувременно извадил серафимската кама. Клеъри го хвана за китката.

— Недей… това е приятел.

Той я погледна недоверчиво, но отпусна ръката си.

— Аларик… — Люк извика нещо на език, който Клеъри не разбираше. Аларик отново изръмжа, сниши се ниско до пода и за миг Клеъри си помисли, че той се кани да се нахвърли върху Люк. После видя ръката на Валънтайн да посяга към колана му и блясъка на червените скъпоценни камъни и разбра, че камата на Джейс е все още у него.

Тя чу някакъв глас да вика името на Люк и си помисли, че беше нейният — после разбра, че гърлото и е като залепнало с лепило и че всъщност Джейс бе този, който беше извикал.

Люк се обърна отчайващо бавно, когато ножът се отдели от ръката на Валънтайн и полетя към него като сребърна пеперуда, преобръщайки се няколко пъти във въздуха. Люк вдигна кинжала си и изведнъж нещо огромно и жълтеникавокафяво връхлетя между него и Валънтайн. Тя чу воя на Аларик, който рязко секна, когато камата се вряза в тялото му. Клеъри понечи да хукне напред, но Джейс я дръпна обратно.

Вълкът рухна в краката на Люк, върху козината му се образува голямо кърваво петно. С изнемощели лапи Аларик се опитваше да сграбчи дръжката на ножа, подаваща се от гърдите му.

Валънтайн се засмя.

— Значи така се отплащаш за безкористната им лоялност, която така евтино си купил, Лушън. Като ги оставяш да умрат за теб. — Той започна да отстъпва, като не изпускаше от очи Люк.

Пребледнял, Люк погледна Аларик, поклати глава и се свлече на колене, навеждайки се над умиращия вълк. Джейс, който все още държеше Клеъри за раменете, й каза:

— Стой тук, чу ли? Стой тук — и тръгна след Валънтайн, който неочаквано бързо се бе запътил към срещуположната стена. Да не би да смяташе да скача от прозореца? Клеъри видя движенията му в голямото, обковано със златна рамка огледало, когато той го приближи, а изразът на лицето му — нещо средно между подигравка и облекчение — я изпълни с разрушителен гняв.

— Да, бе, надявай се — промърмори тя и тръгна след Джейс. Спря се само за да вземе кинжала със синята дръжка от пода под масата, където Валънтайн го беше ритнал. Сега ръката й държеше оръжието, удобно и уверено. Бутна от пътя си един паднал стол и се приближи до огледалото.

Джейс извади серафимската кама, светлината й се пръсна наоколо и освети тъмните кръгове под очите и скулите му. Валънтайн се обърна и застана с гръб към огледалото, облян от светлината. В отражението му Клеъри видя и Люк зад тях. Бе оставил сабята си отстрани и вадеше кинжала с червената дръжка от гърдите на Аларик, нежно и внимателно. Тя усети, че й прилошава, и стисна камата си по-здраво.

— Джейс… — започна тя.

Той не се обърна към нея, но погледна отражението й в огледалото.

— Клеъри, казах ти да стоиш там.

— Същата е като майка си — каза Валънтайн. Едната му ръка беше зад гърба, прокарваше я по един от ръбовете на тежката златна рамка на огледалото. — Никога не прави това, което й казват.

Джейс вече не трепереше, но Клеъри усети как крехкият му самоконтрол се пропуква.

— Ще отида с него в Идрис, Клеъри. Ще върна Бокала.

— Не, не можеш да го направиш — каза Клеъри и видя в огледалото как се сгърчи лицето му.

— Имаш ли по-добре идея? — попита той.

— Ами, Люк…

— Лушън — каза Валънтайн с ехиден глас — сега се грижи за падналия си другар. Относно Бокала и Идрис, те не са далече. Едно огледало разстояние, ако трябва да сме точни.

Джейс присви очи.

— Огледалото е порталът?

Устните на Валънтайн се свиха, той отпусна ръка и започна да се отдалечава от огледалото, докато картината в него се размазваше и се кривеше, подобно на водни бои, разбъркани за рисуване. Вместо стаята с дървена ламперия и полилеи Клеъри видя зелени поля, гъсти редици от смарагдови дървета и широка ливада, простираща се до голяма каменна къща в далечината. Тя чу жуженето на пчели, шумоленето на листата при повея на вятъра и усети мириса на орлови нокти, носещ се във въздуха.

— Нали ти казах, че не е далече. — Междувременно Валънтайн бе застанал пред огледалото, което се бе превърнало в нещо като порта с позлатен свод, косата му се вееше от същия вятър, който полюшваше листата на дърветата. — Изглежда ли ти познато, Джонатан? Май нищо не се е променило?

Клеъри усещаше ударите на сърцето си. Без съмнение това беше домът, в който Джейс бе израснал, показан му, за да го изкуши, както се изкушава дете с бонбон или играчка. Тя погледна към него, но той сякаш изобщо не я виждаше. Джейс гледаше втренчено към портала и гледката отвъд него — зелените полета и селската къща. Тя видя, че лицето му омекна, видя изпълнената с копнеж извивка на устата, сякаш е видял любим човек.

— Още можеш да си дойдеш у дома — каза баща му. Светлината от серфимската кама, която държеше Джейс, хвърляше сянката му над портала, затъмнявайки светлите полета и ливадата отвъд.

Усмивката изчезна от устните на Джейс.

— Онова там не е моят дом. Сега моят дом е тук.

С изкривени от гняв черти, Валънтайн погледна сина си.

Тя никога нямаше да забрави този поглед — накара я да усети гореща привързаност към майка си. Защото, колкото и да й беше ядосана, Джослин никога не я бе гледала така. Погледът й винаги бе изпълнен с любов.

В този момент изпита към Джейс цялото съчувствие, на което беше способна.

— Чудесно — каза Валънтайн и направи бърза крачка назад, прекрачвайки портала. Краката му докоснаха земята на Идрис. Устните му се изкривиха в усмивка. — Ах — рече той, — у дома.

Джейс се спусна към портала, но се спря пред него, опрял ръка в златната рамка. Сякаш го бе обзело странно колебание сега, когато Идрис се мержелееше пред очите му като мираж в пустиня. Беше нужна само една стъпка…

— Джейс, недей — каза бързо Клеъри. — Не тръгвай след него.

— Ами Бокалът? — попита Джейс. Тя не можеше да каже за какво мислеше той в този момент, но камата в ръката му неистово трепереше.

— Нека Клейвът го вземе! Джейс, моля те! Ако минеш през портала, може никога да не се върнеш. Валънтайн ще те убие. Може и да не ти се вярва, но ще го направи.

— Сестра ти е права. — Валънтайн стоеше всред зелената трева и дивите цветя, чиито листенца се полюшваха в краката му, и Клеъри осъзна, че макар да бяха на няколко сантиметра един от друг, реално се намираха на огромно разстояние. — Наистина ли си мислиш, че можеш да спечелиш? Дори и със серафимска кама, а аз невъоръжен. Не само, че съм по-силен от теб, но и се съмнявам, че ще намериш сили в себе си да ме убиеш. А ти трябва да ме убиеш, Джонатан, ако искаш да вземеш Бокала.

Джейс стисна по-здраво серафимската кама.

— Мога…

— Не, не можеш. — Валънтайн се протегна през портала, сграбчи китката на Джейс и я дръпна към себе си, докато върхът на серафимската кама не докосна гърдите му. Там, където ръката на Джейс беше преминала портала, се размиваше като потопена във вода. — Направи го — каза Валънтайн. — Забий камата. Осем сантиметра, може би десет… ще са достатъчни. — Той рязко дръпна камата, върхът й сряза плата на ризата му. Червено петно разцъфна като мак току над сърцето му. С дълбока въздишка Джейс издърпа ръката си и се запрепъва назад.

— Така и предполагах — рече Валънтайн. — Твърде мекушав си — и най-неочаквано замахна с юмрук към Джейс. Клеъри извика, но до удар не се стигна: вместо това юмрукът се стовари върху повърхността на портала помежду им. Чу се звук от разбиване на хиляди стъкълца. Мрежа от пукнатини разцепи стъклото. Последното, което Клеъри чу, преди порталът да се разпадне в дъжд от парчета, беше подигравателният смях на Валънтайн.

* * *

Стъклата се пръскаха по пода като зърна от градушка, странно красива каскада от сребърни отломки. Клеъри отстъпи назад, но Джейс не помръдна, докато парчетата се сипеха край него, а гледаше втренчено вече празната рамка на огледалото.

Клеъри очакваше той да започне да ругае, да крещи или да проклина баща си, ала вместо това той просто изчакваше стъклата да спрат да се сипят. Когато това стана, той коленичи мълчаливо и внимателно сред счупените стъкла и хвана едно от по-големите, като го завъртя в ръцете си.

— Недей. — Клеъри коленичи до него и остави ножа, който беше в ръката й, на пода. Вече не й беше нужен. — Нищо не можеше да направиш.

— Напротив, можех. — Той все още разглеждаше парчето огледало. В косата му блестяха сребристи стъкълца. — Можех да го убия. — Той обърна парчето към нея. — Погледни.

Тя погледна. В него все още се виждаше част от Идрис — късче синьо небе, зелени листа. Тя въздъхна болезнено.

— Джейс…

— Всичко наред ли е?

Клеъри вдигна поглед. Люк се бе изправил над тях. Не беше въоръжен, около очите му се бяха образували сини сенки от умора.

— Ние сме добре — каза тя. Зад него видя сгърчената фигура на земята, полупокрита с дългото сако на Валънтайн, Изпод плата се подаваше ръка с нокти на хищник. — Аларик…?

— Е мъртъв — отвърна Люк. В гласа му се долавяше сподавена болка. Макар че той едва познаваше Аларик, Клеъри знаеше, че завинаги ще го измъчва смазваща вина. Значи така се отплащаш за безкористната им лоялност, която така евтино си купил, Лушън — като ги оставяш да умрат за теб.

— Баща ми избяга с Бокала — каза Джейс. Гласът му беше глух. — Ние му го поднесохме на сребърен поднос. Провалихме се.

Люк сложи ръка върху главата на Джейс и започна да чисти стъкълцата от косата му. Ноктите му все още бяха хищнически, пръстите му — изцапани с кръв, но Джейс позволяваше да го докосва, сякаш не забелязваше това или поне нищо не казваше.

— Не сме се провалили — каза Люк, като погледна към Клеъри. Сините му очи бяха настойчиви. Те казваха: Брат ти се нуждае от теб, остани с него.

Тя кимна, а Люк ги остави и отиде до прозореца. Отвори го и в стаята нахлу въздух, който угаси свещите. Клеъри го чу да вика към вълците си долу. Тя коленичи до Джейс.

— Всичко е наред — каза уверено, макар да съзнаваше, че не е и никога вече няма да бъде, и постави ръка на рамото му. Платът на ризата му под пръстите й беше груб, прогизнал от пот, странно успокояващ. — Върнахме си мама. Намерихме теб… имаме всичко, което е от значение.

— Той беше прав. За това, че не можах да мина през портала — прошепна той. — Просто не можах. Не можах да го убия.

— Ако го беше направил — каза Клеъри, — щяхме наистина да се провалим.

Той не отговори, само измърмори нещо под нос. Тя не можа да чуе точните думи, но посегна и взе парчето стъкло от ръката му. Там, където го беше държал, се бяха образували две тънки и кървави резки. Тя остави парчето и пое ръката му, като притисна пръстите му върху наранената длан.

— Джейс — каза тя толкова нежно, колкото го бе и докоснала. — Не знаеш ли, че със счупено стъкло не се играе?

Той издаде някакъв звук, подобен на кикотене, след което се присегна и я прегърна. Клеъри съзнаваше, че Люк ги наблюдава от прозореца, но при все това затвори очи и зарови лице в рамото на Джейс. Той миришеше на сол и кръв и едва когато устата му се приближи до ухото й, тя разбра какво бе казал, какво бе прошепнал преди. Това беше най-кратката молитва: нейното име, просто нейното име.