Касандра Клеър
Град от кости (22)

22
Руините на „Ренуик“

Дълго след като Люк приключи разказа си, в стаята цареше тишина. Единствените звуци бяха от тихото капене на водата по тухлените стени и пращенето на огъня в огнището. Най-после Люк наруши тишината:

— Кажи нещо, Клеъри.

— Какво искаш да ти кажа?

Той въздъхна.

— Може би, че разбираш?

Клеъри чуваше пулсирането на кръвта в ушите си. Чувстваше се така, сякаш животът й бе построен върху ледена кора, тънка като лист хартия, и сега ледът бе започнал да се пропуква и заплашваше да я повлече в ледения мрак. Долу, в тъмната вода, мислеше си тя, бяха всички тайни на майка й, които се носеха по течението, отломки, напомнящи за корабокрушенския й живот.

Тя вдигна поглед към Люк. Той беше замъглен, неясен, сякаш го гледаше през вода или трептящ въздух.

— Баща ми — каза тя, — онази снимка, която майка ми държеше върху камината…

— Това не е баща ти — рече Люк.

— Имало ли го е изобщо? — повиши глас Клеъри. — Съществувал ли е някога Джон Фрей, или майка ми и него си е измислила?

— Джон Фрей наистина е съществувал. Но не беше твой баща. Той бе синът на съседите на майка ти, когато живееше в Ийст Вилидж. Загинал е в катастрофа, точно както майка ти ти е разказвала, само че тя не го е познавала. Притежава снимката му, защото съседите й я помолили да нарисува негов портрет с униформата. Тя им дала портрета, но задържала снимката и е представила мъжа на нея за твой баща. Допускам, че си е мислила, че така ще е по-лесно — все пак, ако ти беше казала, че е избягал или изчезнал, ти щеше да поискаш да го търсиш. Мъртвият…

— Не може да разкрие лъжите ти — завърши горчиво Клеъри вместо него. — Не й ли е хрумвало, че постъпва лошо, като ме кара да мисля през всичките тези години, че баща ми е мъртъв, докато моят истински баща…

Люк не каза нищо, като я остави сама да довърши изречението си и да осмисли немислимото.

— … е Валънтайн. — Гласът й трепна. — Това ли искаш да ми кажеш? Че Валънтайн е бил… е… мой баща?

Люк кимна, само по свитите му пръсти се разбираше, че е напрегнат.

— Да.

— О, Боже мой. — Клеъри скочи на крака, неспособна повече да седи на едно място. Закрачи към решетките на килията. — Това не е възможно. Просто не е възможно.

— Клеъри, моля те, успокой се…

— Да се успокоя? Казваш ми, че баща ми на практика е олицетворението на злото, и искаш да се успокоя?

— Той не винаги е бил зъл — каза Люк така, сякаш се извиняваше.

— О, не съм съгласна. Мисля, че той поначало си е зъл. Всички онези глупости, които е прокламирал за чистотата на човешката раса и значението на неопетнената кръв — това звучи като някой от ужасните фашисти. А вие двамата сте се хванали на всичко това.

— Не аз бях този, който само преди няколко минути говореше за „жалките“ долноземци — каза спокойно Люк. — И как не може да им се вярва.

— Не е същото! — Клеъри долови сълзи в гласа си. — Имала съм брат — продължи тя, гласът й се прекърши. — А също баба и дядо. Те мъртви ли са?

Люк кимна, като погледна големите си ръце, сложени на коленете.

— Мъртви са.

— Джонатан — каза тихо тя. — Колко по-голям е бил от мен?

Люк нищо не каза.

— Винаги съм искала да имам брат — рече тя.

— Недей — каза измъчено той. — Не се измъчвай. Сега разбираш защо майка ти те е пазила от всичко това, нали? Какъв смисъл щеше да има да знаеш какво си загубила преди още да се родиш?

— Кутията — каза Клеъри, умът й трескаво работеше. — С инициалите Дж. К. на нея. Джонатан Кристофър. За него е плачела. И онази къдрица — била е на брат ми, а не на баща ми.

— Да.

— И когато ти каза „Клеъри не е Джонатан“, си имал предвид брат ми. И мама се е държала с мен така свръхпокровителствено, защото вече е била загубила едно дете.

Преди Люк да отговори, вратата на килията се отвори и влезе Гретел. „Аптечката“, която Клеъри си бе представяла като твърда пластмасова кутия с червен кръст върху нея, приличаше много повече на голяма дървена табла, пълна с бинтове, бурканчета с някакви течности и билки, които издаваха остра миризма на лимон. Гретел постави таблата до походното легло и даде знак на Клеъри да седне, което тя направи с неохота.

— Добро момиче — каза жената вълк, като потопи марля в едно от бурканчетата и почисти внимателно засъхналата кръв от лицето на Клеъри. — Какво се е случило с теб? — попита тя, недоумявайки защо лицето на Клеъри изглежда, сякаш е минало през ренде.

— И аз това се питам — каза Люк, като гледаше отстрани със скръстени ръце.

— Хюго ме нападна. — Клеъри се опита да не охка, когато стипчивата течност опари раните й.

— Хюго ли? — примигна Люк.

— Птицата на Ходж. Поне мисля, че беше неговата птица. Може да е била и на Валънтайн.

— Хюджин — каза тихо Люк. — Хюджин и Мунин бяха ловните соколи на Валънтайн. Мисля, че имената им означаваха Мисъл и Памет.

— По-скоро трябва да се казват Нападение и Убийство — рече Клеъри. — Хюго едва не ме ослепи.

— Така е дресиран. — Люк почукваше с пръстите на едната си ръка другата. — След Въстанието Ходж явно го е взел със себе си. Но той си е творение на Валънтайн.

— Точно както и Ходж — каза Клеъри, като трепна, когато Гретел започна да почиства дългата рана на ръката й, изцапана с мръсотия и кръв, а после направи спретната превръзка.

— Клеъри…

— Не искам повече да говорим за миналото — каза бурно тя. — Искам да знам какво ще правим сега. Валънтайн има двама заложници — майка ми и Джейс… и Бокала. А ние нямаме нищо.

— Не бих казал, че нямаме нищо — отвърна Люк. — Имаме голяма вълча глутница. Проблемът е, че не знаем къде е Валънтайн.

Клеъри поклати глава. Един кичур падна в очите й и тя нетърпеливо го отметна. Боже, колко съм мръсна, помисли си тя. Бих дала всичко — е, почти всичко — за един душ.

— Валънтайн има ли нещо като скривалище? Таен лагер?

— Ако има — каза дрезгаво Люк, — значи е успял да го опази в тайна.

Гретел приключи с Клеъри, която внимателно раздвижи ръката си. Зеленикавият мехлем, който Гретел беше намазала върху раната, бе намалил болката, но самата ръка още беше като вдървена.

— Чакай малко — рече Клеъри.

— Винаги съм се чудил защо хората казват това — рече Люк, без да се обръща към никого конкретно. — Никъде не съм тръгнал.

— Може ли Валънтайн да е някъде тук, в Ню Йорк.

Люк кимна.

— Възможно е.

— Когато го видях в Института, той дойде през портал. Магнус каза, че в Ню Йорк има само два портала. Един у Доротея и един — у Ренуик. Този у Доротея е разрушен, освен това не мога да си представя, че ще се крие там, така че…

— Ренуик ли? — Люк изглеждаше изумен. — Ренуик не е име на ловец на сенки.

— Ами ако Ренуик изобщо не е човек? — каза Клеъри. — Ако е място? Ренуик. Като ресторант или… или хотел, или нещо подобно.

Очите на Люк изведнъж се разшириха. Той се обърна към Гретел, която се приближаваше към него с аптечката.

— Трябва ми телефонен указател — каза той.

Тя спря насред движението си и протегна напред таблата с жест на обвинение.

— Но, сър, вашите рани…

— Забрави раните ми и ми донеси телефонен указател — тросна се той. — Намираме се в полицейско управление, не може да няма някакви стари указатели.

С надменно негодувание Гретел сложи таблата на пода и с маршова стъпка излезе от килията. Люк погледна Клеъри над очилата си, които се бяха смъкнали на носа му.

— Умно момиче.

Клеъри не отговори. Стомахът й се беше свил на топка. Изкушаваше я една мисъл, която се бореше да изплува в съзнанието й, ала тя не й позволи. Не й се искаше да хаби енергия за нещо, което не беше най-важното в момента.

Гретел се върна с някакво омърляно издание на Жълти страници и го подаде на Люк. Той запрелиства страниците, докато жената вълк обработваше раната му с лепкави мехлеми.

— Има седем души с фамилия Ренуик в телефонния указател — каза най-накрая той. — Но никакви ресторанти, хотели или други такива. — Побутна очилата си нагоре, но те отново се плъзнаха надолу. — Въпросните Ренуик не са ловци на сенки — рече той, — а на мен ми изглежда малко вероятно Валънтайн да отседне в дома на мундани или долноземци. Макар че може би…

— Имаш ли телефон? — прекъсна го Клеъри.

— Не е в мен. — Люк, все още с указателя в ръце, погледна към Гретел. — Би ли ми донесла телефона?

С навъсено сумтене тя хвърли окървавените превръзки в таблата на земята и мигом излезе. Люк сложи телефонния указател на масата, взе един бинт и започна да го увива около диагоналния разрез на ребрата си.

— Съжалявам — каза той в отговор на втренчения поглед на Клеъри. — Знам, че изглежда отблъскващо.

— Ако хванем Валънтайн — попита рязко тя, — можем ли да го убием?

Люк за малко не изпусна бинта.

— Какво?

Тя се заигра разсеяно с конците, изскочили от джоба на джинсите й.

— Той е убил по-големия ми брат. Убил е баба ми и дядо ми. Нали така?

Люк остави бинта на масата и смъкна надолу ризата си.

— И какво мислиш, че ще постигнеш с убийството му? Ще заличиш стореното от него?

Гретел се върна, преди Клеъри да успее да каже нещо. С измъчено изражение на лицето тя подаде старомоден мобилен телефон на Люк. Клеъри се запита кой ли плаща сметките.

— Трябва да се обадя на някого — Клеъри протегна ръка.

Люк се колебаеше.

— Клеъри…

— Ще попитам за Ренуик. Ще отнеме секунда.

Той внимателно й подаде телефона. Тя набра номера, полуизвърната от него, създавайки си илюзията за усамотеност.

Саймън вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

— Аз съм.

Гласът му се повиши.

— Добре ли си?

— Добре съм. Защо? Имаш ли някакви новини от Изабел?

— Не. Какво трябва да ми каже Изабел? Нещо не е наред ли? За Алек ли става въпрос?

— Не — каза Клеъри, като не й се искаше да лъже, че Алек е добре. — Не за Алек. Виж, само исках да те помоля да потърсиш нещо в Гугъл.

Саймън изсумтя.

— Шегуваш се. Те да не би да нямат компютър? Знаеш ли, не ми отговаряй. — Тя чу звук от отваряне на врата и мяукането на котката на майката на Саймън, когато той я изгони от любимото й място върху клавиатурата. Тя ясно си представи как Саймън сяда пред компютъра и пръстите му чевръсто бягат по клавиатурата. — Какво искаш да проверя?

Тя му каза. Докато говореше, усещаше притеснения поглед на Люк върху себе си. По същия начин я беше гледал, когато на единайсет години бе вдигнала висока температура. Носеше й кубчета лед, четеше й от любимите й книги, имитирайки гласовете на героите.

— Права си — рече Саймън, като я извади от унеса й. — Това е място. Или поне е било място. Сега е изоставено.

Телефонът замалко да се изплъзне от запотената й ръка, тя го стисна по-здраво.

— Кажи ми подробности за него.

— Най-известната от всички лудници, затвори за длъжници и болници, построена на остров Рузвелт през 1800 година — четеше Саймън. — Болницата е проектирана от архитекта Якоб Ренуик и е служила за карантинно отделение за най-бедните жертви на избухналата в Манхатън епидемия от вариола. През следващия век болницата е изоставена вследствие на запуснатото си състояние. Общественият достъп до руините е забранен.

— Добре, достатъчно — каза Клеъри с разтуптяно сърце. — Това трябва да е. Остров Рузвелт? Там живеят ли хора?

— Не всеки живее в Слоуп, принцесо — рече Саймън с известен сарказъм. — Между другото, имаш ли нужда от мен като шофьор или за нещо друго?

— Не! Добре съм, от нищо нямам нужда. Просто ми трябваше тази информация.

— Добре. — Звучи, сякаш се е засегнал, помисли си Клеъри. Но пък си каза, че така е по-добре: той е на сигурно място вкъщи и това беше най-важното.

Тя затвори и се обърна към Люк.

— Има някаква изоставена болница в южния край на остров Рузвелт, наречена Ренуик. Мисля, че Валънтайн е там.

Люк отново повдигна очилата си.

— Остров Блекуел. Разбира се.

— Как така Блекуел? Аз казах…

Той я прекъсна с жест.

— Така преди се е наричал остров Рузвелт. Блекуел. Принадлежал е на древен род ловци на сенки. Трябваше да се сетя. — Той се обърна към Гретел. — Доведи Аларик. Трябва да свикаме цялата глутница колкото се може по-скоро. — Устните му се изкривиха в полуусмивка, която напомняше на Клеъри за студената усмивка на Джейс по време на бой. — Кажете им да се готвят за битка.

* * *

Излизайки на улицата, минаха през сложен лабиринт от килии и коридори, които ги изведоха в нещо, което някога е било приемна на полицейско управление. Сега запустяла, светлините на късния следобед чертаеха странни сенки по празните бюра, заключените с катинар сандъци, нашарени с черни дупки от термити, напукания под, където се виждаше част от мотото на Управлението на нюйоркската градска полиция: Fidelis ad Mortem.

— Предан до смърт — преведе Люк, който бе проследил погледа й.

— Нека отгатна — рече Клеъри. — Отвътре запустяло полицейско управление; отвън мунданите виждат само порутена жилищна сграда или свободен парцел, или…

— Всъщност отвън изглежда като китайски ресторант — каза Люк, — предлагат се ястия само за вкъщи, няма маси.

— Китайски ресторант ли? — повтори невярващо Клеъри.

Той сви рамене.

— Е, в Китайския квартал сме. Това някога е била сградата на Второ районно управление.

— Хората сигурно се чудят защо няма изписан телефон за поръчки.

Люк се усмихна дяволито.

— Има, но ние рядко отговаряме. Понякога, когато им доскучее, някои вълчета правят по някоя и друга доставка на свинско му шу.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Бакшишите ни идват добре. — Той бутна входната врата и ги заля поток от слънчева светлина.

Все още в недоумение, дали се шегува, или не, Клеъри последва Люк през улица „Бакстър“ където бе паркирана колата му. Купето на пикапа й беше приятно познато. Лекият мирис на дървесина, стара хартия и сапун, двойката избелели зарове от златен плюш, които висяха от огледалото за обратно виждане и които му беше подарила, когато беше на десет, защото приличаха на златните зарове, висящи от огледалото за обратно виждане на Хилядолетния сокол. Навсякъде по пода имаше пръснати хартийки от дъвки и празни чаши от кафе. Клеъри с въздишка се отпусна на седалката. Беше по-уморена, отколкото искаше да признае пред себе си.

Люк затвори вратата след нея.

— Стой тук и не мърдай.

Тя видя как той отиде да говори с Гретел и Аларик, които стояха на стълбите пред старото полицейско управление и търпеливо чакаха. Клеъри се забавляваше да отпуска погледа си, като фокусът му ту се замъгляваше, ту се изчистваше, като магията ту се появяваше, ту изчезваше. Сградата, както си беше старо полицейско управление, изведнъж се превърна в порутен ресторант с жълт навес с надпис КИТАЙСКИ РЕСТОРАНТ „НЕФРИТЕНИЯТ ВЪЛК“.

Люк жестикулираше срещу помощниците си, като сочеше улицата. Пикапът му беше първият от редицата микробуси, мотоциклети, джипове и дори един разнебитен стар училищен автобус, която се простираше покарай улицата и завиваше край ъгъла. Конвой от върколаци. Клеъри се чудеше как са успели да си изпросят, наемат, откраднат или конфискуват толкова много превозни средства за толкова кратко време. Добре поне, че така нямаше да се налага да ползват градския транспорт.

Люк взе една бяла хартиена кесия от Гретел, кимна и се запъти обратно към пикапа. Докато настаняваше дългото си тяло зад волана, й подаде кесията.

— Ти отговаряш за това.

Клеъри изгледа кесията подозрително.

— Какво е това? Оръжия?

Люк разтърси рамене в беззвучен смях.

— Симидени кифли — каза той, като излезе с пикапа на улицата. — И кафе.

Когато излязоха от жилищните квартали, Клеъри отвори кесията, стомахът й къркореше неимоверно. Тя си отчупи от кифлата, вдишвайки аромата й. Отпи глътка черно, невероятно хубаво кафе и предложи кифла и на Люк.

— Искаш ли?

— Разбира се. — Почти като в старите времена, помисли си тя, докато завиваха към улица „Ченъл“, когато си взимаха сладкиши от пекарната „Златната каляска“ и ги изяждаха още преди да са преполовили пътя към къщи.

— Е, разкажи ми сега за този Джейс — каза Люк.

Клеъри едва не се задави с кифлата. Посегна към кафето, за да преглътне залъка си.

— Какво за него?

— Имаш ли някаква представа какво може да иска от него Валънтайн?

— Не.

Люк се мръщеше срещу залеза.

— Мислех, че Джейс е едно от децата на семейство Лайтууд?

— Не. — Клеъри бе минала на третата кифла. — Фамилията му е Уейланд. Баща му е бил…

— Майкъл Уейланд?

Тя кимна.

— И когато Джейс бил на десет години, Валънтайн го убил. Майкъл, имам предвид.

— Напълно в негов стил — каза Люк. Тонът му беше неутрален, но в гласа му имаше нещо, което накара Клеъри да го изгледа косо. Да не би да не й вярваше?

— Джейс е видял как умира — добави тя, сякаш за да подкрепи твърдението си.

— Това е ужасно — каза Люк. — Горкото дете.

Те се бяха изкачили на моста на 59-а улица. Клеъри погледна надолу и видя реката, цялата обагрена в златно и червено от залязващото слънце. Погледна и към южния край на остров Рузвелт, макар и да се виждаше съвсем малка част от него.

— Успял е да го преодолее — каза тя. — Семейство Лайтууд се грижат добре за него.

— Мога да си представя. Те винаги са били близки с Майкъл — отбеляза Люк, като мина в лявото платно. В огледалото за обратно виждане Клеъри видя колоната от превозни средства зад тях, които следваха неговите маневри. — Сигурно с удоволствие са се грижили за сина му.

— Е, какво става, когато изгрее луната? — попита тя. — Изведнъж всички ще се превърнете във вълци ли?

Люк се усмихна леко.

— Не всички. Само новите, тези, които наскоро са станали върколаци, все още не могат да контролират трансформацията си. Повечето от нас сме овладели това през годините. Сега само при пълнолуние съм принуден да се превръщам във вълк.

— Значи, когато луната е наполовина, се чувстваш по-малко вълк? — попита Клеъри.

— Може и така да се каже.

— Е, ако ти се прииска, винаги можеш да изкараш главата си през прозореца на колата и да провесиш език. — Смехът й причиняваше болка, но й беше приятно.

Люк се засмя.

— Аз съм върколак, а не златен ретривър.

— Откога си водач на глутницата? — попита внезапно тя.

Люк се забави с отговора.

— От около седмица.

Клеъри се наклони напред и го погледна втренчено.

— Седмица ли?

Той въздъхна.

— Знаех, че Валънтайн е отвлякъл майка ти — каза без заобикалки. — Знаех, че сам нямам шанс срещу него, а на Клейва не можех да разчитам. Отне ми един ден да намеря най-голямата глутница в околността…

— Значи си убил водача им и си заел неговото място?

— Това беше най-бързият начин, който можах да измисля, за да събера многочислена армия за толкова кратко време — каза Люк без съжаление, но и без гордост в гласа. Тя си спомни как го бе наблюдавала в дома му, как бе забелязала дълбоките драскотини по ръцете и лицето му. — Веднъж вече го бях правил, сигурен бях, че пак щях да успея. — Той сви рамене. — Майка ти бе отвлечена, знаех, че ти ме мразиш. Нямаше какво да губя.

Клеъри подпря зелените си маратонки на таблото. Тя видя през предното стъкло, над върховете на обувките си, как луната се издига над моста.

— Е — каза тя. — Сега вече има.

* * *

Болницата в южния край на остров Рузвелт изплува в нощта. Нейните призрачни очертания се изправяха страховито на фона на тъмната река и ярките светлини на Манхатън. Люк и Клеъри млъкнаха, когато пикапът навлезе в малкия остров. Павираният път преминаваше в покрит с чакъл, а после — в отъпкана пръст. Пътят следваше извивката на висока метална ограда, в горната част на която беше сложена бодлива тел.

Когато пътят стана прекалено неравен, за да се кара по-нататък, Люк спря колата и угаси светлините. Погледна към Клеъри.

— Може ли да те помоля да останеш тук и да ме чакаш?

Тя поклати глава.

— В колата не е по-безопасно. Кой знае каква охрана е сложил Валънтайн по периметъра си.

Люк се подсмихна.

— Периметър. Чуй се само. — Той слезе и заобиколи откъм нейната страна, за да й помогне да излезе. Тя можеше и сама да скочи от пикапа, но беше по-приятно той да й помогне, както го правеше, когато беше твърде малка, за да слезе сама.

Краката й се удариха в сухата отъпкана пръст, при което се вдигна малко прах. Колоната коли, които се движеха след тях, започнаха да спират една по една, като образуваха нещо като кръг около пикапа на Люк. Техните фарове осветяваха полезрението й и придаваха на металната ограда сребристобял цвят. Самата болница зад оградата представляваше руини, окъпани в ярка светлина, която показваше окаяния й вид: стените без покрив, подаващи се от неравната земя като изпочупени зъби, назъбените каменни парапети, покрити със зелен килим от бръшлян.

— Каква развалина — чу се тя да казва тихо, с леко недоумение в гласа. — Направо не мога да си представя как е възможно Валънтайн да се скрие на такова място.

Люк погледна през нея към болницата.

— Магическият прах е много плътен. Опитай се да видиш през светлините.

Аларик вървеше към тях по пътя, лекият бриз разтваряше доченото му яке, като показваше гърдите му, прошарени от белези. Върколаците, които вървят след него, си изглеждат като най-обикновени хора, помисли си Клеъри. Ако ги беше видяла някъде при други обстоятелства, би си казала, че те се познават — имаше някаква невидима прилика, безстрастност в погледите, твърдост в израженията. Би ги помислила за фермери, съдейки по обгорелите им лица, сухи и кокалести, не като на хора от града, или пък би ги взела за банда мотористи. Както и да е, но в никакъв случай нямаха вид на чудовища.

Те се събраха на бързо съвещание край пикапа на Люк, подобно на футболисти преди началото на играта. Клеъри, която беше доста настрани, се обърна отново към болницата. Този път тя се помъчи да погледне извън светлините или през тях така, както понякога се гледа през най-горния пласт боя това, което е било под нея. Както обикновено, представяйки си как би могла да нарисува нещата, помогна — светлините се замъглиха и сега тя виждаше през осеяната с дъбове морава една пищна готическа постройка, която сякаш се издигаше над дърветата като укрепление на голям кораб. Прозорците на ниските етажи бяха тъмни и капаците спуснати, но от арките на прозорците на третия етаж струеше светлина като линия от пламъци по гребена на далечна планина. Най-отпред имаше масивна каменна веранда, която закриваше входната врата.

— Вече можеш ли да я видиш? — Беше Люк, който се бе приближил зад нея с тихата стъпка на… е, на вълк.

Тя все още гледаше втренчено.

— Прилича повече на замък, отколкото на болница.

Като я хвана за раменете, Люк я обърна към себе си.

— Клеъри, чуй ме. — Хватката му й причиняваше болка. — Искам да стоиш плътно до мен. Където съм аз, там да си и ти. Ако трябва, ще се хванеш за ръкава ми. Другите ще стоят край нас, ще ни пазят, но ако ти излезеш от кръга, няма да могат да те защитят. Те ще ни придружат до вратата. — Той свали ръцете си от раменете й и когато се отмести, тя видя блясъка на нещо метално под якето му. Не беше забелязала, че носи оръжие, но после си спомни какво беше казал Саймън за съдържанието на старата зелена пътна чанта на Люк. — Обещаваш ли да правиш каквото ти кажа?

— Обещавам.

Оградата беше истинска, а не илюзия от магическия прах. Аларик, все още най-отпред, първо я разклати пробно, а после вдигна бавно ръка. От пръстите му изникнаха хищнически нокти и той разряза веригата с такава лекота, сякаш бе масло. Тя падна с трясък.

— Хайде. — Той махна на останалите. Те се вдигнаха като един, с координирани движения. Люк сграбчи ръката на Клеъри, бутна я пред себе си и тръгна след нея. Те прекрачиха оградата, като гледаха към болницата. На портала се бяха скупчили тъмни сенки, които започнаха да слизат по стълбите…

Аларик вдигна глава, като подуши въздуха.

— Усещам тежка миризма на смърт.

— Бездушни — процеди Люк.

Той бутна Клеъри зад себе си, тя се запрепъва по неравната земя. Глутницата се скупчи около нея и Люк. Когато ги приближиха, те паднаха на четири крака, устните им оголиха издължените им кучешки зъби, крайниците им се удължиха и окосмиха, дрехите им паднаха. Някакъв слаб, инстинктивен глас отекна в мозъка на Клеъри: Вълци! Бягай, но тя го овладя и остана където си беше, макар че ръцете й се разтрепериха.

Глутницата ги наобиколи, вълчи обръч, погледнато отстрани. Повечето вълци пазеха обръча отвън. Сякаш тя и Люк бяха в центъра на звезда, която се разрастваше навън. Така подредени, те започнаха да се придвижват към портала на болницата. Все още зад Люк, Клеъри дори не видя как се появи първият от бездушните. Тя чу вълчи вой, сякаш от болка — воят ставаше все по-силен и по-силен и скоро премина в ръмжене. Чу се звук от тупване, последван от хриптящ вик, после звук от късане на хартия…

Клеъри се запита дали изоставените стават за ядене.

Тя погледна към Люк. Лицето му беше съсредоточено. Едва сега ги видя и тя, зад вълчия обръч. Сцената изплува, ослепително осветена от прожекторите и трепкащите светлини на Манхатън: дузина бездушни, с мъртвешки бледа на лунната светлина кожа, обгорена с руни, подобни на рани. Очите им бяха равнодушни, когато се нахвърлиха срещу вълците, а вълците ги посрещнаха челно, с разкъсващи нокти и свирепи зъби. Тя видя как един от бездушните воини — жена — падна по гръб, с разкъсана шия и все още потрепващи ръце. Друг пък посече вълк с една ръка, докато другата му ръка лежеше на земята на няколко метра от него, а от мястото, където е била, бликаше кръв. Черна кръв, противна като блатна вода, бликаше на потоци и напояваше тревата, а краката им газеха в нея. Люк подхвана Клеъри, когато тя се подхлъзна и залитна.

— Стой до мен.

Нали стоя, искаше да каже тя, но от устата й не излезе нито звук. Те все още изкачваха моравата към болницата, придвижвайки се отчайващо бавно. Хватката на Люк беше здрава като менгеме. Клеъри не можеше да каже кой ще победи — преимуществото на вълците бе в тяхната многочисленост и бързина, но пък бездушните действаха с някаква неумолимост и бяха изненадващо трудни за убиване. Тя видя голям шарен вълк, в който разпозна Аларик, да поваля един бездушен и после да захапва шията му. Бездушният продължи да замахва, след като бе разкъсан, острата му секира направи дълбока червена рана в козината на Аларик.

Разсеяна, Клеъри забеляза как друг бездушен проби защитния обръч едва когато се нахвърли върху нея, сякаш бе изскочил от тревата в краката й. С белите си очи и сплъстена коса, той извади окървавен нож…

Тя изпищя. Люк се завъртя, като я бутна настрани и разтреперан хвана съществото за китката. Тя чу изхрущяване на кости и видя как ножът падна на тревата. Ръката на бездушния увисна безчувствено до тялото му, но той продължи да се носи към тях, сякаш изобщо не изпитваше болка. Люк извика прегракнало към Аларик. Клеъри се помъчи да извади камата от колана си, но Люк държеше ръката й прекалено силно. Преди да успее да му извика да я пусне, между тях се стрелна сребърна светкавица. Беше Гретел. Тя се нахвърли с предните си лапи върху гърдите на бездушния и го повали на земята. От гърлото на Гретел се изтръгна яростен вой, но бездушният беше по-силен: той я метна встрани като парцалена кукла и се изправи на крака…

Нещо вдигна Клеъри във въздуха. Тя извика, но беше Аларик, който бе наполовина излязъл от вълчия си образ, ръцете му завършваха с хищни нокти. Но той я държеше нежно и леко в ръцете си.

Люк направи жест към тях.

— Махни я от тук… занеси я при портата — извика той.

— Люк! — Клеъри се гърчеше в хватката на Аларик.

— Не гледай — изръмжа й той.

Но тя погледна. Достатъчно дълго, за да види как Люк се насочва към Гретел, измъквайки камата от ножницата, и как закъсня. Бездушният грабна своя нож, захвърлен в прогизналата от кръв трева, и го заби в гърба на Гретел, после отново, и отново, докато тя се бореше със зъби и нокти. Но накрая рухна, светлината на сребърните й очи се замени с мрак. С вик Люк заби камата си в гърлото на Бездушния…

— Казах ти да не гледаш — изръмжа Аларик и се обърна така, че тялото му да закрива гледката й натам. Сега те се изкачваха по стълбите, звукът от стърженето на ноктите на краката му по гранита приличаше на стържене на нокти по черната дъска.

— Аларик — каза тя.

— Да?

— Извинявай, че хвърлих нож по теб.

Гърдите му се разтресоха от смях.

— Няма за какво.

Тя се опита да погледне през него.

— Къде е Люк?

— Тук съм — отвърна Люк. Аларик се обърна. Люк се бе изкачил по стълбите, като пъхаше камата си обратно в ножницата. Камата беше черна и лепкава.

Аларик пусна Клеъри на земята. Тя тупна долу и се обърна. Не виждаше Гретел, нито Бездушния, който я беше убил, а само купища тела или проблясващ метал. Лицето й бе мокро. Тя го пипна със свободната да си ръка, за да види дали това не е кръв, но разбра, че всъщност плачеше. Люк я погледна с любопитство.

— Тя беше само един долноземец — рече той.

Очите на Клеъри блеснаха.

— Не говори така.

— Разбирам. — Той се обърна към Аларик. — Благодаря, че се погрижи за нея. Докато ни няма…

— Ще дойда с вас — каза Аларик. Той почти бе довършил трансформацията си в човек, но очите му все още бяха вълчи, устата му оголваше дългите му остри зъби. Той размърда ръцете си с големи нокти.

В очите на Люк се четеше тревога.

— Не, Аларик.

Ръмжащият глас на Аларик бе равнодушен.

— Ти си водачът на глутницата. Сега, когато Гретел е мъртва, аз съм първият ти помощник. Не е редно да те оставям сам.

— Аз… — Люк погледна Клеъри, а после моравата пред болницата. — Трябваш ми навън, Аларик. Съжалявам. Това е заповед.

Очите на Аларик блеснаха обидено, но той отстъпи настрани. Вратата на болницата беше от пищно, богато резбовано дърво. Познатите на Клеъри фигури, розите на Идрис, витите руни, лъчистите слънца. Когато Люк ритна вратата, тя издаде пукащ звук на счупено резе. Когато вратата се отвори със замах, той бутна Клеъри пред себе си.

— Влизай.

Тя се запрепъва покрай него и се обърна към прага. Хвърли бегъл поглед към Аларик, който гледаше след тях, вълчите му очи блестяха. Зад него моравата пред болницата бе осеяна с тела, изцапани с кръв, черна и червена. Когато вратата се затвори след нея и така закри гледката, тя изпита облекчение.

Двамата с Люк стояха в полумрака на един коридор, осветен само от една факла. След грохота на битката, тишината тук беше почти осезаема. Клеъри вдиша дълбоко, пое чистия въздух, който не бе наситен с влага и мирис на кръв.

Люк сложи ръка на рамото й.

— Добре ли си?

Тя избърса бузите си.

— Не биваше да казваш онова. За Гретел, че била само един долноземец. Аз не мисля така.

— Радвам се да го чуя. — Той посегна към факлата, поставена в метален статив. — Извинявай. Боях се семейство Лайтууд да не са те превърнали в една от тях.

— Е, не са.

Люк не можа да издърпа факлата от поставката й и изруга. Клеъри бръкна в джоба си и извади оттам гладкия камък с руната, който й бе подарил Джейс за рождения й ден, и го вдигна. Между пръстите й бликна светлина, която сякаш раздра булото на мрака и освети всичко вътре. Люк пусна факлата.

— Магическа светлина? — каза той.

— Джейс ми я даде. — Тя усети пулсирането в ръката си, като сърчицето на малка птичка. Запита се къде ли може да е Джейс в този сив каменен лабиринт от стаи, дали е уплашен, или се пита ще я види ли някога пак.

— От години не съм се сражавал на магическа светлина — каза Люк и започна да се изкачва по стълбите. Те пукаха силно под ботушите му. — Върви след мен.

Припламващата магическа светлина хвърляше сенките им, странно удължени, върху гладките гранитни стени. Те спряха на една каменна площадка. Над тях се виждаше светлина.

— Така ли е изглеждала болницата преди стотина години? — прошепна Клеъри.

— О, скелето на старата сграда, построена от Ренуик, още стои — каза Люк. — Но предполагам, че Валънтайн, Блекуел и другите са преустроили всичко по свой вкус. Виж тук. — Той прокара обувката си по пода. Клеъри погледна надолу и видя руна, издълбана в гранита под краката им: кръг, в средата на който бе изписано мото на латински: In Hoc Signo Vinces.

— Какво означава това? — попита тя.

— Означава „С този знак ще победим“. Това е мотото на Кръга.

Тя вдигна поглед към светлината.

— Значи те са тук.

— О, да, тук са — каза Люк, като в тона му се долови лека нотка на очакване. — Ела.

Те се изкачиха по вита стълба, която водеше нагоре към светлината, която осветяваше всичко около тях, накрая се озоваха в началото на дълъг и тесен коридор. По цялото му протежение имаше факли. Клеъри скри в шепа магическата светлина и тя изгасна като полят с вода въглен.

По коридора, на интервали една от друга, се редяха врати, всяка от които плътно затворена. Тя се запита дали това са били болничните стаи, или може би отделение за персонала. Когато тръгнаха надолу по коридора, Клеъри видя навсякъде следи от обувки, изцапани от тревата отвън. Сигурно някой току-що бе минал оттук.

Първата врата, която се опитаха да отворят, поддаде лесно, ала стаята беше празна: само излъскан дървен под и каменни стени, осветени зловещо от лунната светлина, проникваща през прозореца. Стаята се изпълваше от глухия грохот на битката отвън, ритмичен като бученето на океана. Втората стая беше пълна с оръжия, подобно на оръжейната в Института. Лунната светлина пробягваше като сребърна вода по редиците студена, изложена на показ стомана. Люк подсвирна под нос.

— Ама че колекция.

— Мислиш ли, че Валънтайн използва всичко това?

— Едва ли. Предполагам, че е за армията му.

Третата стая беше спалня. Завесите около леглото бяха сини, персийският килим бе в синьо, черно и сиво, а мебелите бяха боядисани в бяло, също като в детска стая. Всичко беше покрито с тънък слой прах, която леко светеше на лунната светлина.

В леглото спеше Джослин.

Тя лежеше по гръб, едната й ръка бе отпусната безжизнено на гърдите, косата й бе разпиляна по възглавницата. Беше облечена в нещо като бяла нощница, която Клеъри никога не беше виждала, и дишаше равномерно и спокойно — на бледата лунна светлина Клеъри видя как клепачите на майка й се мърдат, сякаш сънува.

С лек вик Клеъри се спусна напред, ала Люк й препречи пътя с ръка и гърдите й се удариха в нея като в железен лост, който не й позволи да мине.

— Почакай — каза той, в собствения му глас се долавяше вълнение. — Трябва да сме предпазливи.

Клеъри го стрелна с поглед, но той гледаше над нея, лицето му изразяваше гняв и болка. Тя проследи погледа му и видя това, което не би искала да види. Китките и глезените на Джослин бяха стегнати в сребърни окови, краищата на веригите им потъваха дълбоко в каменния под от двете страни на леглото. Нощната масичка бе покрита със сонди и бутилки, стъклени банки и продълговати, зловещо заострени инструменти от блестяща хирургическа стомана. Маркучът, който излизаше от една от стъклените банки, стигаше до вената в лявата китка на Джослин…

Клеъри се отскубна от ръката на Люк и се спусна към леглото, като уви ръце около безжизненото тяло на Джослин, ала сякаш прегръщаше кукла. Джослин оставаше неподвижна, с все същото леко дишане.

Преди седмица Клеъри би се разплакала така, както го направи първата кошмарна нощ, когато откри, че майка й е изчезнала, би плакала и викала. Но сега сълзите не идваха, тя пусна майка си и се изправи, с увити около себе си ръце. Сега не изпитваше страх, нито самосъжаление: само неистова ярост и желание да намери човека, който е сторил това, единствения отговорен за случилото се.

— Валънтайн — рече тя.

— Разбира се. — Люк беше до нея, докосваше леко лицето на майка й, повдигаше клепачите й. Очите й бяха празни и безжизнени като мрамор. — Тя не е упоена — каза той. — По-скоро й е направена магия.

Клеъри въздъхна почти плачешком.

— Как да я освободим от нея?

— Не мога да докосна оковите — каза Люк. — Сребро. Би ли…

— Оръжейната — каза Клеъри, като се изправи. — Видях секира там. Даже няколко. Можем да разсечем веригите…

— Тези вериги не могат да бъдат разсечени. — Този глас идваше от вратата и беше тих, твърд и познат. Клеъри се обърна и видя Блекуел. Той се хилеше и бе облечен в същата роба с цвят на съсирена кръв като преди, качулката му беше свалена, под края на дрехата му се виждаха мръсните ботуши. — Греймарк — рече той. — Каква приятна изненада.

Люк се изправи.

— Щом си изненадан, значи си идиот — каза той. — Не бих казал, че пристигането ми беше безшумно.

По бузите на Блекуел избиха морави петна, но той не помръдна към Люк.

— Значи отново си водач на глутница вълци, така ли? — каза той с неприятен смях. — Не можеш да оставяш долноземците да вършат мръсната ти работа, нали? Войниците на Валънтайн са на път да ги разкъсат долу на поляната, а ти си се скрил тук с гаджетата си. — Той се подсмихна към Клеъри. — Тази изглежда малко младичка за теб, Лушън.

Клеъри пламна в негодувание, ръцете й се свиха в юмруци, но гласът на Люк бе учтив, когато отговори:

— Не бих нарекъл точно войници онези там, Блекуел — каза той. — Това са бездушни. Измъчени същества, които някога са били хора. Доколкото си спомням, Клейвът не гледа с добро око на това — да се измъчват хора, като се използва черна магия. Не мисля, че ще бъдат очаровани и от…

— Майната му на Клейва — изръмжа Блекуел. — Не ни трябват те и тяхната търпимост към долноземците. Освен това бездушните няма да са дълго време такива. Веднъж Валънтайн да пусне Бокала в действие, и те ще се превърнат в ловци на сенки, и то не по-лоши от нас — даже и по-добри от бойците, възпитани от Клейва. Мамини синчета, обичащи Долноземците. — Той оголи развалените си зъби.

— Ако това са били плановете му относно Бокала — каза Люк, — защо тогава не ги е осъществил? Какво чака още?

Блекуел повдигна вежди.

— Не знаеш ли? Той взе своя…

Прекъсна го добродушен смях. Пангборн бе изникнал до него, целият в черно, преметнал кожен колан през рамо.

— Достатъчно, Блекуел — рече той. — Типично за теб, говориш твърде много. — Острите му зъби блеснаха към Люк. — Интересен ход, Греймарк. Не мислех, че ще си толкова безчувствен да поведеш най-новата си глутница към самоубийствена мисия.

По бузата на Люк трепна мускул.

— Джослин — каза той. — Какво й е направил?

Пангборн звучно се изкиска.

— Мислех, че не те е грижа.

— Не виждам какво иска от нея сега — продължи Люк, без да обръща внимание на подигравката. — Получи си Бокала. Тя вече не му трябва. Валънтайн не би убил никого ей така. Убийството с конкретна цел или причина — това повече му приляга.

Пангборн сви равнодушно рамене.

— На нас ни е все тая какво ще прави с нея — рече той. — Тя му е жена. Може просто да я мрази. А това си е причина.

— Пуснете я и ние ще си тръгнем заедно с глутницата. Ще ви дължа услуга.

— Не! — Резкият вик на Клеъри накара Пангборн и Блекуел да насочат погледите си към нея. Двамата я изгледаха леко пренебрежително, сякаш бе говореща хлебарка. Тя се обърна към Люк. — Нали и Джейс е тук… той е някъде наоколо…

Блекуел се изкиска.

— Джейс ли? Никога не съм чувал за Джейс — каза той. — Е, мога да помоля Пангборн да я пусне. Но няма да го направя. За мен Джослин винаги е била никаквица. Въобразяваше си, че е нещо повече от нас, с нейния външен вид и потекло. Всъщност не е нищо повече от никаквица със знатен произход. Омъжи се за него само за да може да го настрои срещу всички нас…

— Разочарован си, че Валънтайн не се ожени за теб, нали Блекуел? — бе единственото, което отвърна Люк, макар че Клеъри долови студена ярост в гласа му.

Блекуел, по чието лице отново избиха морави петна, гневно тръгна към тях.

А Люк, който пристъпи толкова бързо, че Клеъри почти не видя движението, грабна скалпела от нощната масичка и го хвърли. Той се преметна два пъти във въздуха и се заби право в гърлото на Блекуел, като сподави ръмжащия му отговор. Той залитна, подбели очи и падна на колене, хванал с ръце гърлото си. Между разперените му пръсти бликна алена течност. Блекуел отвори уста, сякаш да каже нещо, но само бликна кръв. Ръцете му се свлякоха от шията и той рухна на земята като отсечено дърво. От падането подът се разтресе.

— О, драги — рече Пангборн, като гледаше поваленото тяло на другаря си с префърцунено отвращение. — Колко неприятно.

Кръвта от прерязаното гърло на Блекуел се разтече по пода, където се събра в гъста червена локва. Люк хвана рамото на Клеъри и прошепна нещо в ухото й, но тя не можа да разбере думите му. Клеъри усещаше само някакво упорито жужене в главата си. Това бе втората смърт, на която бе свидетел за по-малко от час. Спомни си едно стихотворение от часовете по английски, нещо за това, как след първата смърт, на която станеш свидетел, останалите са без значение. Поетът не е знаел какво говори.

Люк я пусна.

— Ключовете, Пангборн — рече той.

Пангборн побутна Блекуел с крак и вдигна поглед. Изглеждаше раздразнен.

— Или какво? Ще хвърлиш спринцовка по мен? Друго остро нещо не виждам на масата. Не — добави той, като посегна зад себе си и измъкна от рамото си дълга извита сабя. — Боя се, че ако искаш ключовете, ще трябва да дойдеш и да си ги вземеш. Не защото ме е грижа за Джослин Моргенстърн, знаеш това, а най-вече защото отдавна исках да те убия… отпреди години…

Той произнесе последната дума с префинен патос и пристъпи напред в стаята. Сабята му проблясваше и пръскаше искри в тъмнината. Клеъри видя как Люк протяга ръка към нея — странно издължена ръка, с дълги, извити нокти, като тънки остриета — и разбра две неща: че той приемаше вълчи вид и че това, което й бе прошепнал, беше само една дума.

Бягай.

И тя побягна. Мина на зигзаг покрай Пангборн, който гледаше безизразно към нея, прескочи тялото на Блекуел и излезе от вратата, в коридора, с биещо до пръсване сърце, още преди да е завършила трансформацията на Люк. Не погледна назад, но чу вой, дълъг и пронизителен, звук на удар на метал в метал и сгромолясване. Счупи се стъкло, помисли си тя. Сигурно се бяха блъснали в нощната масичка.

Клеъри се спусна по коридора към оръжейната. Когато влезе, посегна към някаква секира със стоманена дръжка. Но колкото и да я дърпаше, тя не помръдваше от стената. Пробва с един меч, а после и с колчан стрели — дори едно малко ножче, — но нищо остро не можа да измъкне. Най-накрая, с изпочупени от усилието нокти и разкървавени пръсти, тя се предаде. В тази стая имаше магия, при това не руническа магия: нещо диво и странно, нещо тъмно.

Излезе отново от стаята. На този етаж нямаше нищо, което да й помогне. Тя се спусна по коридора — започна да усеща болезнена умора в краката и ръцете си — и се озова между две стълбища. Нагоре или надолу? Долу, спомни си, беше тъмно и празно. Тя, разбира се, си имаше магическа светлина в джоба, но нещо я караше да се въздържа от идеята да броди сама из тъмните помещения. Видя, че горе е доста по-светло, а и сякаш й се мернаха някакви движещи се сенки.

Тръгна нагоре. Боляха я краката, боляха я стъпалата, всичко я болеше. Раните й бяха превързани, но все още я боляха. Лицето я болеше там, където Хюго бе забил нокти в бузата й, а в устата си усещаше металически и стипчив вкус.

Клеъри стигна до последната площадка, която беше леко наклонена. И тук цареше същата тишина като тази долу, до ушите й не достигаше нито звук от битката навън. И тук пред нея се простираше дълъг коридор, пак така с редящи се на интервали врати, само че някои от тях бяха отворени, като осветяваха още повече коридора. Тръгна напред и някак инстинктивно се насочи към последната врата отляво. Надникна вътре предпазливо.

Най-напред стаята й заприлича на едно от историческите изложения в Столичния музей на изкуствата. Сякаш внезапно се бе пренесла в миналото. Ламперията по стените изглеждаше току-що излъскана, някаква безкрайно дълга маса бе сервирана с изящен порцелан. Огледала в пищни позлатени рамки украсяваха стените между маслените портрети в тежки рамки. Всичко блестеше под светлината на факлите: чиниите на масата, пълни с храна, гравираните чаши с формата на кали, ослепително белите покривки. В края на стаята имаше два широки прозореца, със завеси от тежко кадифе. До единия прозорец стоеше Джейс, толкова неподвижно, че за момент тя го помисли за статуя, докато не видя как светлината огрява косата му… лявата му ръка бе отметнала завесата и тя видя в тъмния прозорец отражението на дузина от свещите в стаята, които трепкаха по стъклото като светулки.

— Джейс — каза тя. Гласът й прозвуча като чужд: изненада, благодарност, копнеж — толкова силен, та чак болезнен. Той се обърна, като пусна завесата и тя долови учудване по лицето му.

— Джейс! — каза тя отново и се спусна към него. Хвърли се в обятията му, той я прегърна и притисна към себе си.

— Клеъри. — Гласът му беше почти неузнаваем. — Клеъри, какво правиш тук?

Думите й се заглушаваха в ризата му.

— Дойдох за теб…

— Не биваше да го правиш… — Прегръдката му внезапно се отпусна. Той отстъпи назад, като леко я отблъсна от себе си. — Боже мой — каза той, като докосна лицето й, — какво си направила, глупачето ми… — Гласът му беше гневен, ала погледът, с който галеше лицето й, пръстите, с които внимателно отмести косата й назад, бяха нежни. Никога не бе изглеждал така, имаше някаква крехкост у него, сякаш ще се счупи, ако то докоснат. — Защо никога не мислиш? — прошепна той.

— Аз мислех — каза тя. — Мислех за теб.

Той затвори за миг очи.

— Ако нещо ти се беше случило… — Той нежно прокара ръце по нейните, чак до китките, сякаш за да се увери, че наистина е невредима. — Как ме намери?

— Люк — отвърна тя, малко неясно. — Дойдох с Люк. За да те спася.

Той продължаваше да я държи, ала отмести поглед от лицето й към прозореца и леко се намръщи.

— Значи онова са… дошла си с глутницата на вълците? — попита той със странен тон.

— На Люк — каза тя. — Той е върколак и…

— Знам. — Прекъсна я Джейс. — Трябваше да предположа… оковите в мазето… — Той погледна към вратата. — Къде е той?

— Долу — каза тихо Клеъри. — Той уби Блекуел. Аз се качих горе да те потърся…

— Той трябва да махне оттук глутницата си — рече Джейс.

Тя го погледна недоумяващо.

— Какво?

— Люк — каза Джейс. — Трябва да вдигне глутницата си. Станало е недоразумение.

— Какво, да не си се самоотвлякъл? — Идеше и да крещи, ала гласът и беше твърде слаб. — Хайде, Джейс.

Клеъри го дръпна за китките, но той не помръдна. Гледаше я внимателно и тя потресена разбра какво й бе убягнало в първия пристъп на облекчение.

Когато го видя за последно, той беше целият в рани, дрехите му бяха мръсни и кървави, косата му — невчесана и сплъстена от кръв и мръсотия. Сега той беше облечен със спортна бяла риза и черен панталон, чистата му коса падаше край лицето му, бледозлатиста и на вълни. Той отметна няколко кичура от очите си с тънката си ръка и тя видя, че тежкият сребърен пръстен отново беше на пръста му.

— Това твои дрехи ли са? — попита изумена тя. — А и раните ти са почистени… — Гласът й се прекърши. — Явно Валънтайн се грижи доста добре за теб.

Той й се усмихна вяло.

— Ако ти кажа истината, ще ме сметнеш за луд — каза той.

Тя усети, как сърцето и заблъска в гърдите, като размахващо крила колибри.

— Не, няма.

— Баща ми ми даде тези дрехи — рече той.

Пляскането на крилете се ускори.

— Джейс — каза внимателно тя, — твоят баща е мъртъв.

— Не. — Той поклати глава. Клеъри усети, че той е силно развълнуван, може би от страх, може би и наслада, а може би и от двете. — Мислех, че е мъртъв, но се оказа, че не е. Всичко е било грешка…

Тогава тя си спомни как Люк беше казал, че Валънтайн е способен да лъже очарователно и убедително.

— Валънтайн ли ти каза това? Защото той е лъжец, Джейс, спомни си какво каза Ходж. Ако той ти е казал, че баща ти е жив, то това е лъжа, само и само за да те накара да правиш това, което той иска…

— Видях баща си — рече Джейс. — Говорих с него… той ми даде това… — Той посочи новата си, чиста риза, като че това беше неопровержимо доказателство. — Баща ми не е мъртъв. Валънтайн не го е убил. Ходж ме е излъгал. През всичките тези години съм си мислел, че е мъртъв, а той не е.

Клеъри се огледа безпомощно наоколо, стаята с блестящия порцелан, факлите и празните блестящи огледала.

— Ами, след като баща ти е тук, къде е тогава? И него ли е отвлякъл Валънтайн?

Очите на Джейс блеснаха. Яката на ризата му беше отворена и тя видя тънките бели знаци, които покриваха ключицата му, подобно драскотини по златистата кожа.

— Баща ми…

Вратата на стаята, която Клеъри беше затворила след себе си, се отвори със скърцане и един мъж влезе в стаята.

Беше Валънтайн. Неговата гъста, сребриста коса блестеше като шлем от лъскава стомана, а устните му бяха сурово свити. На кръста от широкия му колан се спускаше ножница, от която се подаваше дръжката на дълъг меч.

— Е — каза той, поставил ръка върху дръжката на меча, — събрали си нещата? Нашите бездушни воини не могат повече да удържат на атаката на хората вълци.

Той видя Клеъри и спря насред изречението си. Не беше от онези хора, които губят контрол, но тя все пак прочете изненада в очите му.

— Какво е това? — попита той, като премести погледа си върху Джейс.

Но Клеъри вече търсеше камата на кръста си. Тя напипа дръжката й, извади я от ножницата и замахна, за да я хвърли. Яростта пулсираше в слепоочията й като удар на барабани. Тя можеше да убие този човек. Тя щеше да го убие.

Джейс хвана китката й.

— Недей.

Тя не можеше да повярва.

— Но, Джейс…

— Клеъри — каза сериозно той. — Това е баща ми.