Касандра Клеър
Град от кости (21)

21
Историята на върколака

Истината е, че познавах майка ти още от времето когато бяхме деца. Израснахме в Идрис. Това е едно прекрасно място и винаги съм съжалявал, че не си го виждала. Щеше да обикнеш лъскавите борове през зимата, тъмната земя и студените кристални реки. Има няколко малки градчета и само един по-голям град, Аликанте, където заседава Клейвът. Всички го наричат Град от стъкло: неговите кули са направени от същия плашещ демоните материал, като нашите стилита; на слънцето те блестят като стъкло.

Когато с Джослин пораснахме достатъчно, бяхме изпратени на училище в Аликанте. Именно там се запознах с Валънтайн.

Той беше с една година по-голям от мен. Освен това беше най-известното момче в училище. Беше красив, умен, богат, напредничав и невероятен боец. Аз бях никой — нито богат, нито надарен, от просто селско семейство. И в учението не ми вървеше. Джослин беше родена за ловец на сенки. Аз не бях. Не можех да понеса и най-лесните знаци или да усвоя и най-простите техники. На моменти ми идеше да избягам и да се върна позорно у дома. Дори мислех да стана мундан. Толкова бях отчаян.

Валънтайн беше този, който ме спаси. Един ден влезе в стаята ми — дори не предполагах, че знае името ми. Предложи ми помощта си. Каза ми, че знае за моите затруднения, но че вижда у мен потенциала на велик ловец на сенки. И с негова помощ започнах да бележа напредък. Взех си изпитите, поставих си първите знаци, убих първия си демон.

Боготворях го. Наистина мислех, че слънцето се върти около Валънтайн Моргенстърн. Разбира се, не бях единственият неудачник, избавен от него. Имаше и други. Ходж Старкуедър, който се разбираше по-добре с книгите, отколкото с хората, Мерис Херонджейл, чийто брат се ожени за мунди, или Робърт Лайтууд, който се страхуваше от руните повече от всичко друго — Валънтайн бе взел всички нас под крилото си.

Тогава си мислех, че това е приятелство, днес вече не съм толкова сигурен в това. Вече вярвам, че той си е създавал последователи. Беше обсебен от мисълта, че с всяко поколение ловците на сенки стават все по-малобройни и по-малобройни — че сме застрашени от изчезване. Беше сигурен, че ако Клейвът използва по-свободно Бокала на Разиел, могат да се създадат повече ловци на сенки. За нашите учители тази идея беше светотатство — никой не може да избира кой да стане ловец на сенки. В лекомислието си Валънтайн стигаше дотам, да пита защо тогава не направим от всички хора ловци на сенки. Защо да не дарим всички със способността да виждат невидимия свят? Защо най-егоистично пазим тази сила за себе си?

Когато учителите отговаряха, че повечето хора не биха оцелели след това преобразяване, Валънтайн твърдеше, че учителите лъжат и се опитват да запазят силите на нефилимите само за тесен кръг избраници. Така се аргументираше тогава, но вече смятам, че според неговите убеждения, целта оправдава средствата. Той убеди нашата малка група в правотата на възгледите си и ние основахме Кръга с намерението да спасим вида на ловците на сенки от изчезване. Разбира се, като седемнайсетгодишни не бяхме съвсем сигурни как ще го постигнем, но това не ни пречеше да вярваме, че ще направим нещо значимо.

После дойде нощта, в която бащата на Валънтайн бе убит при нападение на върколаци. Когато след погребението Валънтайн се върна на училище, той носеше червените знаци на скръбта. Някак си се беше променил. Неговата дружелюбност се беше превърнала в припламваща ярост, която на моменти граничеше с жестокост. Отдавах това му поведение на скръбта и се опитвах да бъда по-мил с него отвсякога. Никога не отвръщах на гнева му с гняв. Само имах неприятното усещане, че съм го разочаровал.

Единствената, която смогваше да потуши яростта му, беше майка ти. Тя винаги малко странеше от нашата група, понякога ни наричаше на шега фенклуба на Валънтайн. Когато баща му умря, това се промени. Неговата мъка събуди симпатията й. Те се влюбиха един в друг.

Аз също го обичах: той беше най-добрият ми приятел и аз се радвах, че с Джослин са заедно. Когато завършихме училище, те се ожениха и отидоха да живеят в имението на родителите й. Аз, от своя страна, се завърнах вкъщи, но Кръгът си остана. Той беше започнал като един вид училищна авантюра, но растеше по размер и сила, а заедно с него растеше и Валънтайн. Неговите идеали също се промениха. Кръгът все още имаше претенции към Бокала на смъртните, но след смъртта на бащата си Валънтайн се обяви за открита война срещу всички долноземци, не само срещу тези, които нарушаваха Съглашението. Този свят е за хората, твърдеше той, в него няма място за полудемони. Защото на демоните никога не може да се вярва напълно.

На мен не ми се нравеше посоката, по която беше поел Кръгът, но си останах в него — отчасти защото все още не можех да изоставя Валънтайн, отчасти по молба на Джослин. Тя се надяваше, че ще успея да допринеса за известна сдържаност в Кръга, но това беше невъзможно. При Валънтайн не можеше да има сдържаност, а Робърт и Мерис — вече женени — бяха дори и по-лоши. Само Майкъл беше разколебан, но въпреки своята неохота ние продължавахме да го следваме; като група ние неуморно ловяхме долноземци, като преследвахме и онези, които бяха направили и най-дребното нарушение. Валънтайн никога не убиваше същество, което не е нарушило Съглашението, но правеше всякакви други неща — виждал съм го да поставя сребърни монети върху клепачите на върколашко момиче, докато не ослепее, за да го накара да кажа къде е брат й… виждал съм го и как… но няма смисъл да ти разказвам тези неща. Съжалявам.

По някое време Джослин забременя. В деня, когато ми каза това, тя ми призна и че ужасно се страхува от мъжа си. Той се бил променил до неузнаваемост. Понякога по цели нощи не се прибирал, а стоял в мазето на имението им и тогава се чували викове през стените…

Аз отидох при него. Той се засмя, като отдаде нейните опасения на обичайните страхове на жена, очакваща първото си дете. Същата нощ той ме покани на лов. Все още се опитвахме да изтребим глутницата на върколаците, които преди години бяха убили баща му. Ние бяхме парабатаи, перфектен екип от двама бойци, готови да умрат един за друг. Ето защо, когато Валънтайн ми каза, че тази нощ ще пази гърба ми, аз му повярвах. Не видях вълка, докато той не връхлетя върху мен. Само помня как заби зъбите си в рамото ми и нищо друго от онази нощ. Когато се събудих, лежах в дома на Валънтайн, рамото ми беше превързано и Джослин беше там.

Не всяко ухапване от върколак те превръща в такъв. Аз се излекувах от раните и прекарах следващите седмици в мъчително очакване. Очаквах пълнолунието. Ако от Клейва разберяха, щяха да ме заключат в килия за наблюдение. Ала Валънтайн и Джослин мълчаха. Три седмици по-късно луната изгря, пълна и ярка, а аз започнах да се променям. Първата промяна винаги е най-трудна. Спомням си объркването, агонията, дълбокия мрак и събуждането няколко часа по-късно в една ливада на километри от града, гол и покрит с кръв, разкъсаното тяло на някакво малко горско животно в краката ми.

Върнах се обратно в имението, а те ме посрещнаха на вратата. Джослин с плач се спусна към мен, но Валънтайн я задържа. Стоях на краката си, окървавен и треперещ. Мислите ми бяха объркани и още усещах вкуса на сурово месо в устата си. Не знаех какво да очаквам, но мисля, че трябваше да се досетя.

Валънтайн ме повлече надолу по стълбите и ме замъкна към гората. Той каза, че се бил заклел да ме убие, но когато ме видял, разбрал, че не може да го направи. Вместо това ми даде камата, която някога принадлежала на баща му — тя беше от сребро и опари ръката ми, когато я докоснах. Каза, че най-доброто и похвално нещо, което мога да направя, е да сложа край на живота си. Целуна камата, подаде ми я, после се върна в имението си и залости вратата.

Аз хукнах в нощта — ту като човек, ту като вълк, и така, докато не пресякох границата. Нападнах свърталището на върколаците, като размахвах камата си и настоявах за двубой с този, който ме беше ухапал и превърнал в един от тях. Всички се засмяха и ми посочиха водача на глутницата си. С все още кървави от лова зъби той пристъпи срещу мен.

Никога не съм обичал единоборството. Моето оръжие беше арбалетът; имах отлично зрение и спокойна ръка. Но в ръкопашния бой не бях особено добър; Валънтайн беше този, на когото му се отдаваше. Но аз просто исках да умра и да отнеса със себе си съществото, което ме беше съсипало. Може би, мислех си аз, ако отмъстя за себе си и убия вълците, отнели живота на баща му, Валънтайн ще скърби за мен. Когато се вкопчихме един в друг, приемайки формата ту на мъже, ту на вълци, видях, че противникът ми беше изумен от моята свирепост. Когато нощта премина в ден, той започна да се уморява, но моята ярост не утихваше. И когато слънцето отново започна да залязва, аз забих камата си в шията му и той умря, като ме изпръска с кръвта си.

Очаквах глутницата да ме нападне и разкъса на парчета. Но те паднаха в краката ми и покорно сведоха глави. Вълците си имат закон: който убие водача на глутницата им, заема неговото място. Аз влязох в свърталището на вълците, но вместо да намеря там смърт и отмъщение, намерих нов живот.

Изоставих своето предишно Аз и почти забравих какво е да бъдеш ловец на сенки. Но не можех да забравя Джослин. Мисълта за нея ме следваше неотклонно. Боях се за нея, защото беше принудена да живее с Валънтайн, но знаех, че ако приближа до имението, Кръгът ще ме улови и убие.

Накрая тя дойде при мен. Спях, когато моят Първи дойде да ми каже, че някаква млада жена, ловец на сенки, иска да ме види. Веднага се сетих кой може да е. Видях неодобрението в очите му, когато скочих и хукнах към нея. Разбира се, всички бяха наясно, че някога съм бил ловец на сенки, но това беше строго пазена и срамна тайна, за която не се говореше. Валънтайн би се смял на това.

Тя ме чакаше отвън. Вече не беше бременна, но изглеждаше измъчена и бледа. Родила дете, каза тя, момче, и го нарекла Джонатан Кристофър. Когато ме видя, се разплака. Беше ми ядосана, че не съм намерил начин да й кажа, че съм жив. Валънтайн бил казал на Кръга, че съм се самоубил, но тя не повярвала. Знаела, че никога не бих направил такова нещо. Разбира се, тази й увереност в мен не беше оправдана, но аз бях толкова щастлив да я видя отново, че не й възразих.

Попитах я как ме е намерила. Тя каза, че в Аликанте се носели слухове за някакъв върколак, който някога е бил ловец на сенки. Тези слухове достигнали и до ушите на Валънтайн и тя дошла да ме предупреди. Малко след това дойде и той, но аз се скрих от него, както умеят върколаците, и той си тръгна, без да се стигне до кръвопролитие.

След този случай с Джослин започнахме да се срещаме тайно. Беше през годината, в която се сключва Съглашението, и всички долноземци говореха за него и за предполагаемите планове на Валънтайн да ги унищожи. Чух, че той яростно се възпротивил на Съглашението пред Клейва, но без успех. Затова Кръгът тайно изготвил нов план. Те се бяха съюзили с демоните — най-върлите противници на ловците на сенки, за да си набавят оръжия, които щели да скрият в Голямата зала на ангела, където щяло да се подпише Съглашението. С помощта на един демон Валънтайн откраднал Бокала на смъртните. На мястото му оставил копие — щели да минат месеци, докато Съюзът разбере, че Бокалът е изчезнал, а когато станело това, щяло да бъде твърде късно.

Джослин се опитваше да разбере какво възнамерява да прави Валънтайн с Бокала, ала напразно. Тя обаче знаеше, че Кръгът се готви да нападне долноземците в залата и да ги убие. След такова поголовно клане Съглашението нямало как да не пропадне.

Независимо от хаоса, по някакъв странен начин това бяха щастливи дни. Двамата с Джослин изпращахме тайно писма до феите, магьосниците и дори до отколешните противници на върколаците — вампирите, в които ги предупреждавахме за плановете на Валънтайн и ги приканвахме да се готвят за битка. Работехме заедно, върколак и нефилим.

В деня на подписването на Съглашението видях от скривалището си как Джослин и Валънтайн напускат имението. Помня как тя се наведе, загърната в златисточервен шал, и целуна светлорусата глава на сина си. Помня как слънцето блестеше в косите й, помня усмивката й.

Те се качиха в една карета и потеглиха за Аликанте. Аз ги последвах, тичайки на четирите си крака, а моята глутница тичаше с мен. Голямата зала на ангела беше пълна с членове на Клейва и представители на долноземците. Когато Съглашението бе представено за подписване, Валънтайн се изправи на крака, а с него се изправи и Кръгът, отметнаха плащовете си и извадиха оръжията. Когато в залата настъпи хаос, Джослин изтича към голямата двукрила врата и я отвори.

Моята глутница беше точно до вратата. Ние нахлухме в залата и разцепихме нощта със своя вой. Бяхме последвани от приказни рицари с оръжия от стъкло и усукани шипове. След тях дойдоха децата на нощта с оголени зъби и магьосниците с мечове и огън. Когато множеството панически напусна залата, ние нападнахме членовете на Кръга.

Никога в залата на ангела не е имало такова кръвопролитие. Опитвахме се да не нараняваме онези ловци на сенки, които не бяха от Кръга. Джослин ги беше маркирала с помощта на магическо заклинание. Мнозина обаче умряха и се боя, че за някои ние имаме вина. Но със сигурност вината падна върху нас. Колкото до Кръга, те бяха много повече, отколкото си представяхме, и яростно се биеха с долноземците. Аз си проправях път през тълпата до Валънтайн. Единствената ми мисъл беше за него — исках лично да го убия и така да получа възмездие. Най-накрая го намерих до голямата Статуя на ангела да размахва камата си срещу един приказен рицар. Когато ме видя, той се усмихна, жестоко и диво.

— Върколак да се сражава с меч и кама е толкова противоестествено, колкото куче да яде с нож и вилица.

— Познаваш меча, познаваш и камата — казах аз. — А знаеш и кой съм. Когато се обръщаш към мен, използвай името ми.

— Не познавам получовеци — каза Валънтайн. — Някога имах приятел, човек на честта, който би предпочел да умре, отколкото кръвта му да бъде осквернена. Сега пред мен стои безименно чудовище в неговия образ. — Той вдигна камата си. — Трябваше да те убия, когато имах тази възможност — изрева и се хвърли върху мен.

Аз парирах удара и започнахме да се сражаваме на подиума, докато битката вилнееше край нас и един по един членовете на Кръга падаха. Видях как Лайтууд захвърлят оръжията си и побягват. Ходж отдавна вече го нямаше, беше избягал още в самото начало. И в този миг видях Джослин, която тичаше нагоре по стълбите към мен, по лицето й се четеше страх.

— Валънтайн, спри! — извика тя. — Това е Люк, твоят приятел, твоят парабатай…

Той изръмжа и я сграбчи, като я изправи пред себе си и опря камата си в шията й. Пуснах оръжието си. Не исках да рискувам той да я нарани. Той прочете всичко в очите ми.

— Ти винаги си я искал — изсъска той. — А сега двамата сте се съюзили срещу мен. Ще съжалявате за стореното до края на живота си.

С тези думи той скъса медальона от шията на Джослин и го хвърли към мен. Сребърната верижка опари кожата ми като удар с камшик. Аз извиках от болка и отстъпих назад и в този миг той се изгуби в навалицата, влачейки и нея със себе си. Тръгнах след тях, изгорен и кървящ, ала той беше твърде бърз, проправяше си път през гъстата тълпа и минаваше през трупове.

Излязох на лунната светлина. Голямата зала гореше и небето беше в пламъци. Погледнах надолу към зелените ливади на столицата край тъмната река и улицата по крайбрежието, където хората търсеха спасение в нощта. Най-после намерих Джослин на брега на реката. Валънтайн го нямаше, а тя, уплашена до смърт за Джонатан, отчаяно искаше да се прибере. Намерихме кон и тя изчезна, галопирайки в нощта. Аз приех вълчи образ и я последвах към хълмовете.

Вълците са бързи, но отпочиналият кон е по-бърз. Аз доста изостанах и тя пристигна в имението преди мен.

Още докато се приближавах до къщата, усетих, че се е случило нещо ужасно. Не само мирисът на огън висеше във въздуха, имаше и нещо друго, нещо плътно и сладко — зловонието на демонична магия. Аз отново приех човешки образ и тръгнах по дългата пътека, която се белееше на лунната светлина като сребърна река, водеща до… развалини. Къщата бе изгоряла, а нощният вятър разпръскваше пепелта из полетата наоколо. Виждаха се само основите, подобно на обгорели кости — тук прозорец, там повален комин, — но същинската къща, тухлите и хоросанът, безценните книги и древните гоблени, предавани от поколение на поколение ловци на сенки, бяха пепел, рееща се на лунната светлина.

Валънтайн бе разрушил къщата с демоничен огън. Трябва да е имал такъв. Никой огън на света не може да изпепелява така и да оставя толкова малко след себе си.

Аз си проправих път през все още тлеещите руини. Намерих Джослин, коленичила върху нещо, което вероятно са били стълбите пред входната врата. Те бяха почернели от огъня. Имаше и кости. Овъглени, но се виждаше, че са на човек, тук-там с парцали от дрехи и парченца от бижута, които огънят не е могъл да разруши. Червени и златисти нишки още висяха по костите на майката на Джослин, а горещината бе стопила камата на баща й в ръката й. Сред купчината кости блестеше сребърният амулет на Валънтайн с отличителния знак на Кръга, който беше нажежен до бяло и пареше лицето ми… и сред тези останки, пръснати, сякаш са били твърде крехки, за да се задържат заедно, бяха костите на дете…

Ще съжалявате за стореното до края на живота си, беше казал Валънтайн. И докато стояхме коленичили с Джослин на обгорелите камъни, разбрах, че той е бил прав. Аз съжалявах и оттогава съжалявам всеки ден.

Тази нощ ние яздихме през града, сред догарящите огньове и пищящите хора, а после пропълзяхме в мрака сред полетата. Мина цяла седмица, преди тя да проговори. Аз я изведох от Идрис. Избягахме в Париж. Нямахме пари, но тя отказа да отиде в тамошния Институт и да помоли за помощ. Каза, че не иска да има нищо общо с ловците на сенки, нищо общо с невидимия свят.

Седяхме в малката, евтина хотелска стая, която бяхме наели, и се мъчех да я убедя, но не се получи. Тя беше категорична. Най-накрая ми каза защо: отново беше бременна и знаеше това от няколко седмици. Искаше да създаде нов живот за себе си и за бебето и не искаше в никакъв случай детето някога да разбере за Клейва или Завета. Тя ми показа амулета, който беше взела от пепелището. Продаде го на пазара в Клигнанкорт и с получените пари купи самолетен билет. Не искаше да ми каже закъде. Колкото по-далече от Идрис, каза тя, толкова по-добре.

Разбрах, че загърбвайки досегашния си живот, ще загърби и мен. Ето защо се опитах да я разубедя, но тя беше непреклонна. Бях наясно, че ако го нямаше детето, което носеше, тя щеше да отнеме собствения си живот и тъй като предпочитах да я загубя в света на смъртните пред това, да я загубя в смъртта, най-после неохотно се съгласих с нейния план. Тогава дойде моментът на раздялата ни на летището. И последните думи, които Джослин ми прошепна в мрачната чакалня, ме пронизаха до мозъка на костите: Валънтайн не е мъртъв.

След като тя си отиде, аз се завърнах при своята глутница, но не намерих спокойствие там. Постоянно нещо ме гризеше отвътре и винаги се събуждах с неизреченото й име на уста. Вече не бях водачът, какъвто бях преди, знаех прекрасно това. Бях честен и справедлив, но отчужден. Не можех да си намеря приятели сред вълците хора, нито жена. Все пак бях твърде много човек — твърде много ловец на сенки, — за да намеря спокойствие сред върколаците. Аз ловувах, но ловът не ми носеше удовлетворение. И когато най-после дойде време да се подпише Съглашението, отидох в града, за да положа подписа си.

В Голямата зала на ангела, междувременно почистена от кръвта, ловците на сенки и четирите раси на полухора седнаха отново да подпишат документите, които щяха да ни донесат мир. Изненадах се да видя семейство Лайтууд, които от своя страна се изненадаха, че не съм мъртъв. Те самите, както ми разказаха, заедно с Ходж Старкуедър и Майкъл Уейланд бяха единствените членове на някогашния Кръг, които бяха избегнали смъртта през онази нощ в залата. Майкъл, съкрушен от мъката по загубата на жена си, се бил оттеглил в имението си извън града с малкия си син. Клейвът бе изпратил другите трима в изгнание: те трябваше да заминат за Ню Йорк, за да ръководят тамошния Институт. Семейство Лайтууд, които имаха връзки с най-влиятелните семейства в Клейва, получиха доста по-лека присъда от тази на Ходж. Клейвът го бе наказал с проклятие: той трябваше да замине с тях, но ако напуснеше свещената земя на Института, го чакаше жестока смърт. Той искал да се отдаде на учене там, казаха те, и щял да бъде прекрасен наставник на техните деца.

След подписването на Съглашението излязох от залата и тръгнах надолу към реката, където бях намерил Джослин в нощта на Въстанието. Докато гледах тъмните води, разбрах, че никога няма да намеря покой в родината си. Исках да съм при нея и никъде другаде. Тогава реших да я потърся.

Напуснах глутницата си и поставих друг на моето място. Мисля, че те изпитаха облекчение, че си тръгвам. Пътувах като вълк, без багаж: сам, през нощта, като гледах да минавам по странични пътеки и селски пътища. Върнах се в Париж, но там не намерих никаква следа от нея, тогава отидох в Лондон. От Лондон се качих на кораб за Бостън.

Известно време прекарах в града, после се отправих към планините на мразовития Север. Свикнах да пътувам, но все повече и повече се улавях, че мисля за Ню Йорк и за прокудените там ловци на сенки. Един вид и Джослин също беше прокудена. Най-после пристигнах в Ню Йорк с една брезентова чанта и без никаква представа, къде да търся майка ти. Щеше да ми е по-лесно да намеря вълча глутница и да се присъединя към нея, но се въздържах. Вместо това, както бях правил и в други големи градове, изпращах съобщения чрез долноземците, като очаквах някакъв знак от Джослин. Но нямаше нищо, тя сякаш бе изчезнала в света на мунданите без да остави следа. Започнах да се отчайвам.

И един ден я открих по чиста случайност. Докато скитах безцелно по улиците на Сохо, съзрях една картина, висяща на витрината на галерия.

Беше пейзаж, който веднага разпознах. Изгледът от прозореца на къщата в имението на родителите й, зелените ливади, дърветата, редящи се покрай пътя. Разпознах стила й, техниката й на рисуване, всичко. Заблъсках по вратата на галерията, но беше заключено. Тогава разгледах картината по-внимателно още веднъж и открих подписа й. За първи път видях новото й име: Джослин Фрей.

Още същата вечер я намерих, тя живееше в пететажна сграда без асансьор в квартала на художниците, Ийст Вилидж. Изкачих мрачните, слабо осветени стълби, сърцето ми се беше качило в гърлото, и почуках на вратата й. Отвори ми малко момиченце с тъмночервени плитки и любопитни очи. И тогава зад него видях Джослин да идва към мен, ръцете й бяха изцапани с боя, а лицето й бе същото като в спомените ми, познато ми още от детските години…

Останалото го знаеш.