Касандра Клеър
Град от кости (20)

20
Алеята на плъховете

Ходж дишаше тежко и гледаше след него, юмруците му се свиваха и отпускаха, притиснати до бедрата. Лявата му ръка беше почерняла от тъмната течност, бликнала от гърдите му. Изразът на лицето му беше смесица от екзалтация и себепрезрение.

— Ходж! — Клеъри удари с ръка по невидимата стена помежду им. Ударът й причини болка, но тя беше нищожна в сравнение с болката, изгаряща гърдите й. Усещаше как сърцето й се блъска в ребрата, сякаш ще изскочи от тях. Джейс, Джейс, Джейс — тези думи отекваха в съзнанието й и й идеше да ги изкрещи. Но не го направи. — Ходж, пуснете ме!

Ходж се обърна и поклати глава.

— Не мога — каза той, като извади безукорно сгънатата си носна кърпичка и избърса с нея изцапаната си ръка. В гласа му се долавяше искрено съжаление. — Ще се опиташ да ме убиеш.

— Няма — каза тя. — Обещавам.

— Ти не си истински ловец на сенки — рече той. — Обещанието ти не означава нищо. — Краят на кърпата му започна да дими, сякаш я беше топил в киселина, а по ръката му вече нямаше и следа от чернилката. Той се намръщи и изостави заниманието си.

— Но, Ходж — каза отчаяно тя, — не го ли чухте? Той ще убие Джейс.

— Не е казал това. — Ходж отиде до бюрото, отвори едно чекмедже и взе лист хартия. Извади от джоба си писалка чукна я в ръба на бюрото, за да накара мастилото да потече. Клеъри го гледаше втренчено. Нима той пишеше писмо?

— Ходж — рече внимателно тя, — Валънтайн каза, че Джейс скоро ще отиде при баща си. Бащата на Джейс е мъртъв. Какво друго може да е имал предвид?

Ходж не вдигна поглед от листа, по който драскаше.

— Сложно е. Няма да разбереш.

— Разбирам достатъчно. — Горчивината прониза като огън езика й. — Разбирам, че Джейс ви вярваше, а вие го предадохте на човек, който е мразел баща му и има голяма вероятност да мрази и него самия, само защото ви е страх да живеете с проклятието, което сте си заслужили.

Ходж рязко вдигна глава.

— Наистина ли мислиш това?

— Не само мисля, знам, че е така.

Той остави писалката и поклати глава. Изглеждаше уморен и толкова стар, много по-стар от Валънтайн, въпреки че бяха на една възраст.

— Ти знаеш само отделни фрагменти, Клеъри. И по-добре да си остане така.

Той сгъна изписания лист в правилен квадрат и го хвърли в огъня. Той лумна нагоре и припламна в зелено, преди да утихне.

— Какво правите? — поиска да узнае Клеъри.

— Изпращам писмо. — Ходж се отдалечи от огъня. Той застана близо до нея, разделяше ги само невидимата стена. Тя притисна пръсти в нея, като й се искаше да може да издере с тях очите му, макар че те бяха толкова тъжни, колкото гневни бяха тези на Валънтайн. — Ти си млада — каза той. — За теб миналото няма никакво значение. Не го чувстваш нито като друга страна, както възрастните го виждат, нито като кошмар, както виновните го възприемат. Клейвът ме наказа с това проклятие, защото помогнах на Валънтайн. Но аз далеч не бях единственият член на Кръга, който му служеше. Не са ли и Лайтууд виновни колкото мен? Ами Уейланд? Въпреки това съм единственият прокълнат на живот без слънчева светлина, не мога да пристъпя прага на външната врата, не мога да подам ръката си през прозореца.

— Това не е моя вина — отвърна Клеъри. — И Джейс не е виновен. Защо го наказвате за това, което ви е причинил Клейвът? Мога да разбера защо дадохте Бокала на Валънтайн, но защо и Джейс? Валънтайн ще го убие, точно както е убил баща му…

— Валънтайн не е убил бащата на Джейс — каза Ходж.

Плач се изтръгна от гърдите на Клеъри.

— Ех — рече Ходж, — моралният абсолютизъм на младите, който не търпи отклонения. Нима не виждаш, Клеъри, че посвоему се опитвам да бъда добър човек?

Тя поклати глава.

— Това не е начинът. Добрите неща, които сте направили не могат да компенсират лошите. Но… — прехапа устни. — Ако ми кажете къде е Валънтайн…

— Не — отрони той. — Казано е, че нефилимите са деца на хора и ангели. Ангелската част от същността ни просто прави разстоянието, от което падаме, по-голямо. — Докосна с върховете на пръстите си невидимата повърхност на стената. — Ти не си отраснала като нас. Не си част от този живот на белези и убийства. Още можеш да се махнеш. Напусни Института, Клеъри, колкото се може по-бързо. Напусни го и никога повече не се връщай.

Тя поклати глава.

— Не мога — каза тя. — Не мога да го направя.

— Тогава приеми моите съболезнования — каза той и излезе от стаята.

* * *

Вратата се затвори зад Ходж и остави Клеъри сама в тишината. Чуваше се само тежкото й дишане, ромоленето на дъжда и драскането на пръстите й по неподатливата прозрачна бариера между нея и вратата. Тя направи точно това, което си каза, че не трябва да прави: хвърли се срещу преградата, после отново и отново, докато не се изтощи и не я заболяха бедрата. После се отпусна на пода и се опита да не плаче.

Някъде от другата страна на бариерата Алек умираше, докато Изабел чака Ходж да дойде и да спаси брат й. Някъде извън тази стая Джейс бе грубо разбуден от Валънтайн. Извън този Институт шансовете на майка й да оживее се стопяваха миг след миг, секунда след секунда. А тя бе затворена тук, безполезна и безпомощна, като малко дете.

Тя стана рязко, после внезапно си спомни момента у Мадам Доротея, когато Джейс бе поставил стилито в ръката й. Дали му го върна? С притаен дъх тя бръкна в левия джоб на якето си — той беше празен. Ръката й бавно се присегна към десния джоб, по изпотените й пръсти полепнаха боклучета, после те се плъзнаха по нещо твърдо, гладко и обло — стилито.

Скочи на крака, сърцето й биеше до пръсване и тя потърси с лявата си ръка невидимата стена. Когато я намери, тя се оживи, протегна напред върха на стилито, докато отново достигна до гладката повърхност. В съзнанието й вече се оформяше символ, подобно на риба, подаваща се през мътна вода, очертанията на люспите на която стават все по-ясни и по-ясни, колкото повече се приближава до повърхността. Първо бавно, а после все по-уверено тя движеше стилито по стената, като чертаеше ярко светещи линии, които се въртяха във въздуха пред нея.

Тя усети, че руната е готова, и свали ръка, като дишаше тежко. Известно време всичко беше неподвижно и тихо, а руната висеше като искрящ неон, който изгаряше очите й. После се чу оглушителен тътен, сякаш стоеше под водопад от стъкла, които с трясък се разбиваха край нея. Руната, която беше начертала, почерня и се разпадна на пепел, земята се разтресе под краката й, после всичко изчезна и тя разбра без капка съмнение, че е свободна.

Все още със стилито в ръка Клеъри се затича към прозореца и дръпна завесите. Беше паднал здрач и улиците долу бяха окъпани в червеникаволилава светлина. За щастие те бяха и почти пусти. Ясно видя как Ходж прекоси улицата, сивата му глава се поклащаше сред множеството.

Тя изскочи от библиотеката и се спусна по стълбите, като спря само, за да пъхне стилито обратно в джоба на якето си. Взе стълбите на бегом и хукна по улицата, като усещаше пробождане отстрани. Хората, които разхождаха във влажния здрач кучетата си, се дръпваха да й направят път, докато тя се носеше шеметно по алеята, минаваща успоредно на Ийст Ривър. Когато сви зад ъгъла, тя хвърли поглед към отражението си в тъмния прозорец на една жилищна сграда. Изпотената коса бе полепнала по челото й, лицето й беше цялото в засъхнала кръв.

Клеъри стигна до кръстовището, на което беше видяла Ходж от прозореца. За миг си помисли, че го е изгубила. Втурна се през тълпата, която излизаше от изхода на метрото, като разбутваше хората, използвайки колене и лакти като оръжия. Клеъри се измъкна от множеството точно когато й се мерна пепитеният костюм и изчезна зад завоя на една тясна уличка между две сгради.

Тя се промъкна покрай боклукчийската кофа в началото на уличката. Усещаше гърлото си да гори всеки път когато си поемеше въздух. Въпреки че главната улица бе потънала в сумрак, в уличката беше тъмно като в нощ. Едва успя да различи Ходж, който беше застанал в другия край на уличката, която свършваше в задната част на ресторант за бързо хранене. Наоколо бяха пръснати боклуци от ресторанта: препълнени торби с храна, мръсни картонени чинии и пластмасови прибори, които изхрущяха неприятно под ботушите му, когато той се обърна и я погледна. Клеъри си спомни едно стихотворение, което бяха чели в час по английски: Намираме се в алеята на плъховете, където мъртвите са оставили своите кости.

— Последвала си ме — каза той. — Не биваше да го правиш.

— Ще ви оставя на мира само ако ми кажете къде е Валънтайн — рече тя.

— Не мога да направя това. Той ще разбере, че съм ти казал, и тогава край на свободата ми, а също и на живота ми.

— Това така или иначе ще стане, когато Клейвът разбере, че сте дали Бокала на смъртните на Валънтайн — отбеляза Клеъри. — След като ни изиграхте да го намерим за вас. Как можете да живеете с тази мисъл, знаейки какво планира да направи Валънтайн с Бокала?

Той я прекъсна с кратък смях.

— От Валънтайн се боя повече, отколкото от Клейва. Ако си умна, и при теб би трябвало да е така — каза той. — Той щеше да се добере до Бокала със или без моя помощ.

— И не ви интересува, че той ще го използва, за да убива деца?

По лицето му трепна мускул и той пристъпи напред. Тя видя нещо да проблясва в ръката му.

— Това наистина ли има толкова голямо значение за теб?

— Вече ви казах — рече Клеъри. — Не мога просто да си тръгна.

— Много лошо — каза той и тя го видя да повдига ръката си… и изведнъж си спомни как Джейс беше казал, че оръжието на Ходж е бил чакрамът, летящият диск. Тя се наведе точно преди да види как металният диск лети към главата й. Той изсвистя на няколко сантиметра от лицето й и се заби в металния противопожарен изход вляво от нея.

Тя се изправи. Ходж я гледаше, а в дясната му ръка блестеше втори метален диск.

— Все още можеш да избягаш — каза той.

Тя инстинктивно вдигна ръце, макар логиката да й подсказваше, че чакрамът ще ги нареже на парчета.

— Ходж…

Нещо се изправи пред нея, нещо голямо, сиво-черно и живо. Тя чу как Ходж извика от ужас. Докато препъвайки се отстъпваше назад, Клеъри видя нещото по-ясно, видя как то застана между нея и от Ходж. Това беше вълк, дълъг над метър и осемдесет, с лъскава черна козина с една сива ивица.

Ходж, хванал металния диск в ръка, беше бял като платно.

— Ти — каза задъхано той и Клеъри с изненада установи, че говори на вълка. — Мислех, че си избягал…

Вълкът оголи зъбите си и тя видя увисналия му червен език. Когато погледна към Ходж, в очите му се четеше омраза, най-обикновена човешка омраза.

— За мен ли си дошъл, или за момичето? — попита Ходж. По слепоочията му течеше пот, но ръката му беше уверена.

Вълкът се спусна към него, като издаваше глухо ръмжене.

— Още не е късно — каза Ходж. — Валънтайн ще те прибере…

Вълкът скочи с вой. Ходж отново извика, проблесна метал и се чу отвратителен звук, когато чакрамът се заби в бедрото на вълка. Той се изправи на задните си крака и когато се обърна към Ходж, Клеъри видя краят на диска да се подава от козината му, през която бликаше кръв.

Ходж извика и падна, челюстите на вълка се сключиха около врата му. Кръвта опръска циментовата стена зад него, образувайки алено ветрило. Вълкът вдигна глава от отпуснатото тяло на наставника и обърна сивия си, вълчи поглед към Клеъри, от зъбите му капеше кръв.

Тя не извика. Нямаше въздух в дробовете й и не можеше да издаде нито звук. Изправи се на крака и хукна да бяга, тичаше към входа на уличката и познатите неонови светлини на главната улица, тичаше, за да намери защита в истинския свят. Тя чуваше воя на вълка зад себе си, усещаше горещия му дъх по голите си крака. Със сетни сили тя се носеше към улицата…

Челюстите на вълка се сключиха около крака й и я дръпнаха назад. Точно преди главата й да се удари в твърдия тротоар и да я обвие мрак, тя откри, че има достатъчно въздух, за да извика — поне това.

Събуди я звукът от капеща вода. Клеъри бавно отвори очите си. Нямаше много за гледане. Тя лежеше на широко походно легло, намиращо се на пода на малка стая с изпоцапани стени. До стената бе опряна разклатена маса, върху която имаше прост месингов свещник с дебела червена свещ, чиято единствена светлина осветяваше помещението. Таванът беше напукан и опушен, влагата проникваше между пукнатините на камъка. Клеъри имаше смътното усещане, че нещо в стаята не е наред, но това чувство бе изместено от острата миризма на мокро куче.

Тя се надигна да седне и веднага след това съжали. Остра болка прониза главата й като шип, последвана от неудържимо гадене. Ако имаше нещо в стомаха си, със сигурност щеше да го изхвърли.

Огледалото, което висеше над походното легло, беше окачено на пирон, забит между два камъка. Погледна в него и се ужаси. Нищо чудно, че я болеше лицето — дълги успоредни резки се спускаха от ъгълчето на дясното й око до устната й. Дясната й буза беше разкървавена, а кръвта бе потекла по шията й, а после — още надолу, до тениската и якето й. Тя панически заопипва джоба си и си отдъхна. Стилито още си беше там.

Едва сега си даде сметка какво беше странното на стаята. Едната стена беше с решетки: дебели, железни, от пода до тавана. Тя беше затворена в килия.

С повишения адреналин във вените си се изправи на крака. Зави й се свят и се хвана за масата. Няма да изгубя съзнание, каза си решително тя. После чу стъпки.

Някой се приближаваше по коридора към килията. Клеъри отстъпи назад и се облегна на масата.

Беше мъж. Той носеше лампа, чиято светлина беше по-силна от тази на свещта и я караше да примигва, а него превръщаше в сянка. С високи, четвъртити рамене и рошава коса. Едва когато той отвори вратата на килията и влезе вътре, тя го позна.

Люк.

Изглеждаше както винаги: изтъркани джинси, дочена риза и работни обувки, същата рошава коса, същите очила, смъкнали се на върха на носа му. Белезите по шията му, които беше забелязала, когато го видя за последен път, бяха почти заздравели и по-светли от останалата кожа.

Това беше вече твърде много за Клеъри. Умората, безсънието, страхът и загубата на кръв я връхлетяха като разрушителна вълна. Усети, че коленете й омекват, и се свлече на пода.

За части от секундата Люк беше прекосил стаята — движеше се толкова бързо, че тя дори не успя да се удари в пода, преди я хване и да я вдигне на ръце, както когато беше малко момиче. Той я положи на походното легло и отстъпи назад, вперил в нея разтревожен поглед.

— Клеъри? — каза той, като посегна към нея. — Добре ли си?

Тя се дръпна и вдигна ръце, за да се предпази от него.

— Не ме докосвай.

По лицето му пробяга израз на дълбока скръб. Той прокара уморено ръка по челото си.

— Мисля, че си го заслужих.

— Да. Заслужи си го.

Лицето му беше угрижено.

— Не очаквам да ми вярваш…

— Добре е, че не очакваш. Защото наистина не ти вярвам.

— Клеъри… — Той започна да кръстосва килията напред-назад. — Това, което направих… Не очаквам да го разбереш. Знам, че според теб съм те изоставил…

— Ти ме изостави — рече тя. — Каза никога повече да не ти се обаждам. Никога не те е било грижа за мен. Никога не те е било грижа за майка ми. За всичко си лъгал.

— Не — каза той. — Не за всичко.

— Значи истинското ти име е Люк Гароуей?

Той присви унило рамене.

— Не — отвърна Люк, после погледна надолу. През предната част на синята му дочена риза изби тъмночервено петно. Той изруга.

Клеъри се изправи в седнало положение.

— Това кръв ли е? — попита смаяно тя. За миг забрави, че му беше сърдита.

— Да — каза Люк и посочи към себе си. — Сигурно раната се е отворила, когато те повдигнах.

— Каква рана? — недоумяваше Клеъри.

Той се поколеба:

— Дисковете на Ходж са остри, макар че самият той не е така сръчен като преди. Мисля, че ми е счупил ребро.

— Ходж ли? — попита Клеъри. — Ти кога…?

Той я погледна, без да каже нищо, и тя внезапно си спомни вълка в уличката, целия черен, с изключение на една сива ивица, спомни си и как дискът го уцели, и изведнъж разбра.

— Ти си върколак.

Той отмести ръката от ризата си, пръстите му бяха обагрени в червено.

— Да — каза лаконично той. После отиде до стената и удари силно глава в нея: веднъж, втори път, трети път. — Върколак съм.

— Ти уби Ходж — спомни си тя.

— Не. — Той поклати глава. — Предполагам, че го нараних лошо, но когато се върнах за тялото му, то беше изчезнало. Сигурно се е скрил някъде.

— Ти го захапа по врата — каза тя. — Видях те.

— Да. Нямах избор, иначе той щеше да те убие. Наранил ли е някой друг?

Клеъри прехапа устни. Усети вкуса на кръв, но това си беше стара кръв, от нападението на Хюго.

— Джейс — прошепна тя. — Ходж го повали в безсъзнание и го предаде на… на Валънтайн.

— На Валънтайн? — попита изненадано Люк. — Знаех, че Ходж е предал на Валънтайн Бокала на смъртните, но нямах представа, че…

— Откъде разбра? — започна Клеъри, но после си спомни. — Чул си ни като си говорехме с Ходж в уличката — рече тя. — Преди да го нападнеш.

— Нападнах го, както ти се изрази, защото беше на път да ти отсече главата — каза Люк, след което вдигна поглед, когато вратата на килията се отвори отново и вътре влезе висок мъж, последван от слабичка жена, толкова нежна, че приличаше на дете. И двамата бяха облечени с най-обикновени дрехи: джинси и памучни ризи, и двамата бяха с несресани, хвърчащи коси, само че жената беше руса, а мъжът — с прошарена черна коса. И двамата бяха младолики, без бръчки, но с уморени очи.

— Клеъри — каза Люк — запознай се с Първи и Втори, Гретел и Аларик.

Аларик наведе огромната си глава към нея.

— Вече сме се виждали.

Клеъри се втренчи тревожно.

— Познаваме ли се?

— От хотел „Дюмор“ — каза той. — Ти хвърли нож и го заби в ребрата ми.

Тя потърси опора в стената.

— Аз, ааа… съжалявам.

— Няма защо — каза той. — Беше отлично хвърляне. — Бръкна с ръка в джоба на ризата си и извади оттам камата на Джейс с мигащото червено око. Подаде й я. — Мисля, че това е твое.

Клеъри го погледна втренчено.

— Но…

— Не се тревожи — успокои я той. — Почистил съм камата.

Тя мълчаливо я пое. Люк се подсмихна под мустак.

— Между другото — каза той — нападението на „Дюмор“ май не беше планирано както трябва. Бях изпратил група от моите вълци да те наглеждат и да се намесят, ако изпаднеш в беда. Когато ти влезе в „Дюмор“…

— Ние с Джейс можехме да се справим и сами. — Клеъри пъхна камата в колана си.

Гретел я удостои с разбираща усмивка.

— За това ли ни повикахте, сър?

— Не — рече Люк. — Раната ми се отвори, а и Клеъри има някои наранявания, за които трябва да се погрижим. Ако може да донесете нещо…

Гретел наклони глава.

— Ей сега ще донеса аптечката — рече тя и излезе, а Аларик я последва като огромна сянка.

— Тя те нарече „сър“ — каза Клеъри, след като вратата на клетката се затвори след тях. — И какво имаше предвид, като каза Първи и Втори?

— По старшинство, след мен — каза бавно Люк. — Аз съм водачът на тази вълча глутница. Затова и Гретел ми казва „сър“. Повярвай ми, никак не ми беше лесно да я отуча от навика й да ме нарича „господарю“.

— Майка ми знаеше ли?

— Какво да е знаела?

— Че си върколак.

— Да. Знаеше от самото начало.

— И, разбира се, на мен не счетохте за нужно да кажете.

— Исках да ти кажа — каза простичко Люк. — Но майка ти категорично не желаеше да знаеш каквото и да било за ловците на сенки или за невидимия свят. Не можех просто да ти кажа, че съм върколак, без да обясня подробностите, Клеъри, това е част от цяла история, която майка ти искаше да скрие от теб. Не знам доколко вече си запозната…

— Доста — каза безстрастно Клеъри. — Знам, че майка ми е била ловец на сенки. Знам, че е била омъжена за Валънтайн и че е откраднала от него Бокала на смъртните и се е опитала да го скрие. Знам, че след като ме е родила, всеки две години ме е водила при Магнус Бейн, за да отнема Зрението ми. Знам, че Валънтайн се опита да научи от теб къде е Бокалът, като в замяна пощади живота на мама, но ти каза, че тя не те интересува.

Люк гледаше втренчено стената.

— Не знаех къде е Бокалът — рече той. — Тя така и не ми каза.

— Можеше да се опиташ да постигнеш споразумение…

— Валънтайн не се пазари. Никога не е го е правил. Ако преимуществото е на негова страна, никога не би седнал на масата за преговори. Той вярва само в собствената си кауза и е напълно лишен от състрадание. И въпреки че някога е обичал майка ти, не би се поколебал да я убие. Не, не бих преговарял с Валънтайн.

— И затова реши да я изоставиш? — попита гневно Клеъри. — Ти си водач на цяла глутница върколаци и ей така решаваш, че тя няма нужда от помощта ти? Знаеш ли, беше достатъчно лошо, като си мислех, че и ти си ловец на сенки и си я изоставил заради някакъв си тъп обет. А сега знам, че ти си само някакъв жалък долноземец, който не го е грижа за всичките тези години, през които тя се е отнасяла с теб като с приятел… като с равен… и ето как й се отплащаш!

— Като те слушам — каза спокойно той, — звучиш също като някоя Лайтууд.

Тя присви очи.

— Не говори за Алек и Изабел, сякаш ги познаваш.

— Имах предвид родителите им — каза Люк. — Които между другото познавах много добре, когато всички ние бяхме ловци на сенки.

Тя зяпна от учудване.

— Знам, че си бил в Кръга… но как скри от тях, че си върколак? Те не знаеха ли?

— Не — рече Люк. — Защото не съм бил роден върколак. Бях направен такъв. Ясно ми е, че ако искам да те убедя да ми имаш доверие, то по-добре да чуеш цялата история. Тя е доста дълга, но мисля, че имаме достатъчно време.