Касандра Клеър
Град от кости (17)

17
Среднощно цвете

Когато излязоха на покрива, слънцето беше залязло напълно. В полумрака големите празни стаи, през които минаваха, приличаха на напуснати сцени. От мрака, подобно на айсберги, току изскачаха покрити с бял плат мебели.

Когато Джейс отвори вратата на оранжерията, лека миризма облъхна Клеъри: плътен мирис на пръст и още по-силно ароматът на цъфтящи нощем цветя — лунни цветя, бял ангелски тромпет, петунии, както и някои, които не можеше да разпознае, като жълтия цвят с формата на звезда, чиито венчелистчета бяха обрамчени със златен прашец. През стъклените стени се виждаха студените светлини на Манхатън, светещи в зелено и сапфиреносиньо.

— Уау. — Тя бавно се обърна и се огледа наоколо. — Толкова е красиво през нощта.

Джейс се усмихна дяволито.

— И вече си имаме наше си място. Алек и Изабел не обичат да се качват тук, алергични са.

Клеъри потръпна, макар че изобщо не беше студено.

— Какви са тези цветя?

Джейс сви рамене и седна внимателно до лъскавия зелен храст, целия окичен с плътно затворени цветни пъпки.

— Нямам представа. Да не мислиш, че съм внимавал в часовете по ботаника? Не искам да ставам архивар. Няма нужда да знам такива работи.

— За теб е важно да знаеш само как се убива?

Той вдигна поглед към нея и се усмихна. Ако нямаше тези лукави устни, щеше да прилича на ангел с руса коса от някоя картина на Рембранд.

— Така е. — Той извади от кесията пакетче, увито в салфетка, и й го подаде. — Ето — добави той, — умея да правя и обикновени сандвичи със сирене. Три броя.

Клеъри вяло се усмихна и седна срещу него. Каменният под на оранжерията беше студен за голите й крака, но тя изпита удоволствие след толкова дни тягостна жега. Джейс извади от кесията няколко ябълки, един шоколад със стафиди, един с ядки и бутилка вода.

— Никак не е зле — каза възхитено тя.

Сандвичът със сирене беше топъл и малко мек, но беше страшно вкусен. Джейс извади от един от многобройните джобове на якето си нож с костена дръжка, предназначен сякаш за изтърбушване на гризли, и започна да реже ябълките, като най-педантично ги разделяше на по осем парчета.

— Е, това не е торта за рожден ден — каза той, като й подаде едно парче, — но все е по-добре от нищо.

— Аз и не очаквах нищо, така че, благодаря. — Тя отхапа от ябълката, която имаше вкус на зелено и свежо.

— О, как така без нищо на рождения ти ден? — Той обели втората ябълка, като изрязваше кората й на дълги, къдрави ивици. — Рождените дни са нещо специално. Моят рожден ден беше единственият ден, в който баща ми ми позволяваше да правя или да имам каквото си поискам.

— Каквото и да е то? — засмя се тя. — А ти какви неща искаше?

— Ами, когато бях на пет, поисках да се изкъпя в спагети.

— Но той не ти позволи, нали?

— Не, там е работата, че ми позволи. Каза, че няма да е скъпо, а и защо не, след като такова е желанието ми. Нареди на слугите да напълнят ваната с вряла вода и спагети и когато се охлади… — той сви рамене — се изкъпах в тях.

Слуги? — помисли си Клеъри. Но каза на глас:

— И как беше?

— Хлъзгаво.

— Така и предположих. — Тя се опита да си го представи като малко момче, което се залива от смях, потънало до уши в спагети. Но нищо не се получи. Този Джейс, когото познаваше, никога не се заливаше от смях, дори и когато е бил на пет. — Какво друго си пожелаваше?

— Най-вече оръжия — рече той, — което съм сигурен, че не те учудва. И книги. Много обичам да чета.

— Не си ли ходил на училище?

— Не — той отговори бавно, сякаш бяха достигнали тема, която не искаше да дискутират.

— Но приятелите ти…

— Нямах приятели — каза Джейс. — Освен баща си. Той беше всичко, от което се нуждаех.

Тя го погледна втренчено.

— Никакви ли приятели?

Той кимна.

— За първи път видях Алек — заразказва той, — когато бях на десет години, всъщност тогава за първи път видях друго дете на моята възраст. За първи път имах приятел.

Тя сведе поглед. Сега картината сама се оформи в главата й: мислеше си за Алек, за начина, по който той я гледаше. Не ти е казал подобно нещо. Не би го казал.

— Не ме съжалявай — каза Джейс, сякаш отгатнал мислите й, макар че нямаше за какво да го съжалява. — Той ми даде прекрасно образование. Прекрасна подготовка. Обиколихме целия свят. Лондон. Санкт Петербург. Египет. Обичахме да пътуваме. — Очите му бяха мрачни. — Откакто той умря, не съм ходил никъде. Само в Ню Йорк.

— Щастливец — каза Клеъри, като се зарадва, че смениха темата на разговора. — Никога през живота си не съм пътувала в чужбина. Мама не ме пускаше дори на екскурзия до Вашингтон. Сега вече знам защо — добави тъжно тя.

— Да не би да се е страхувала, че ще се побъркаш? Че ще започнеш да виждаш демони в Белия дом?

Тя отхапа от шоколада.

— В Белия дом има демони?

— Това беше шега… или поне така си мисля — рече Джейс. — Предполагам. — Той сви философски рамене. — Сигурен съм, че иначе щеше да се разчуе.

— Мисля, че мама просто не е искала да се отдалечавам от нея. След смъртта на баща ми тя много се е променила. — В главата й отекна гласът на Люк. След това, което се случи с Джонатан, ти не си същата. Но Клеъри не е Джонатан.

Джейс повдигна вежда.

— Ти помниш ли баща си?

Тя поклати глава.

— Не. Той е умрял, преди да се родя.

— Щастливка — отвърна той. — Значи не ти липсва.

От устата на друг това би прозвучало грозно, но в гласа му този път нямаше горчивина, а само болка от загубата на собствения му баща.

— Отминава ли? — попита тя. — Това, да ти липсва, имам предвид.

Той погледна косо към нея, но не отговори на въпроса й, а каза:

— За майка ти ли помисли?

Не. Този път не мислеше за майка си.

— Всъщност за Люк.

— Не че това е истинското му име. — Той отхапа замислено от ябълката. — Мислех си за него. Нещо в поведението му не ми се връзва…

— Той е мерзавец. — Гласът на Клеъри беше горчив. — Нали го чу. Не искал да застава на пътя на Валънтайн. Дори и заради майка ми.

— Но точно това е… — Прекъсна го продължителен отекващ звън. Някъде заби камбана. — Полунощ — каза Джейс, като пусна ножа. Той се изправи на крака, като й подаде ръка да се изправи до него. Пръстите му леко лепнеха от ябълката. — Гледай сега.

Погледът му бе прикован в зеления храст, до който бяха седели, целият обсипан със затворени, блестящи пъпки. Тя понечи да го попита какво да гледа, но той й даде знак с ръка да мълчи. Очите му блестяха.

— Чакай — каза той.

Листата на храста висяха тихи и неподвижни. Изведнъж една от плътно затворените пъпки започна да трепти. Тя удвои размера си и се пукна. Всичко стана като на забързан кадър от филм за цъфтежа на цветята: нежните зелени чашелистчета се разтвориха и освободиха свитите вътре венчелистчета. Те бяха посипани със златист прашец, лек като пудра.

— О! — рече Клеъри и вдигна поглед, видя, че и Джейс я гледа. — Всяка нощ ли цъфтят?

— Само в полунощ — каза той. — Честит рожден ден, Клариса Фрей.

Чувстваше се странно трогната.

— Благодаря.

— Имам нещо за теб — каза той. Бръкна в джоба си и извади нещо, което притисна в ръката й. Това беше някакъв сив камък, леко грапав, позагладен на места.

— Охо — рече Клеъри, като го повъртя между пръстите си. — Знаеш ли, когато момичетата кажат, че искат голям камък, нямат предвид, сещаш се, голям камък в буквалния смисъл.

— Много смешно, шегаджийка такава. Това не е точно камък. Всички ловци на сенки имат камък-руна с магическа светлина.

— О! — Тя погледна отново камъка, вече с интерес, и обви пръсти около него, както бе видяла да прави Джейс в мазето на вампирския хотел. Може би само й се струваше, ала тя видя през пръстите си блещукането на светлина.

— Това ще ти свети дори и на най-тъмното място на този или който и да е друг свят — каза Джейс.

Тя го пъхна в джоба си.

— Добре, благодаря. Много мило от твоя страна, че си ми приготвил подарък. — Напрежението помежду им сякаш я притискаше като влажен въздух. — По-хубаво е от къпане в спагети.

Той рече мрачно:

— Ако издадеш на някого тази толкова лична информация, ще бъда принуден да те убия.

— Добре, когато аз бях на пет, исках майка ми да ме пусне да се въртя в сушилнята с дрехите — каза Клеъри. — Разликата е, че тя не ми позволи.

— Може би защото въртенето в сушилнята не е безопасно — отбеляза Джейс, — докато спагетите рядко могат да бъдат опасни. Освен ако не ги приготвя Изабел.

Венчелистчетата на среднощното цвете започнаха да капят. Те падаха на земята, като проблясваха в сребърни отблясъци.

— Когато бях на дванайсет, исках да си направя татуировка — каза Клеъри. — Мама и това не ми позволи.

Джейс не се засмя.

— Повечето ловци на сенки получават първите си знаци на дванайсет. Сигурно това желание е било присъщо на кръвта ти.

— Възможно е. Макар че се съмнявам повечето ловци на сенки да слагат на лявото си рамо татуировка на Донатело от „Костенурките нинджа“.

Джейс изглеждаше объркан.

— Искала си да имаш костенурка на рамото?

— Исках да скрия белега си от ваксината против шарка. — Тя леко отмести презрамката на потника си и му показа белия знак с формата на звезда върху рамото си. — Виждаш ли?

Той отмести поглед.

— Стана късно — рече той. — Да слезем долу.

Клеъри намести сконфузено презрамката си. Как изобщо й беше хрумнало, че той ще прояви интерес към белега й.

Следващите думи се отрониха от устата й, без изобщо да съзнава какво прави.

— Ти и Изабел дали някога сте… излизали?

Сега вече той я погледна. Лунната светлина беше измила цветовете от очите му. В момента бяха повече сребристи, отколкото златисти.

— Изабел? — попита равнодушно той.

— Мислех… — Сега смущението й достигна своя връх. — Саймън се чудеше.

— Защо направо той не я попита?

— Не съм сигурна, че иска — каза Клеъри. — Забрави! Не е моя работа.

Той се усмихна снизходително.

— Отговорът е не. Искам да кажа, че от време на време ту на мен, ту на нея може и да ни е хрумвала тази идея, но тя ми е почти като сестра. Би било странно.

— Искаш да кажеш, че ти и Изабел никога…

— Никога — каза Джейс със същата снизходителна лека усмивка.

— Тя ме мрази — рече Клеъри.

— Не, не те мрази — за нейна изненада възрази той. — Просто се дразни от присъствието ти, понеже винаги е била единственото момиче сред тълпа от обожатели, а сега вече не е така.

— Но тя е толкова красива — изненада се Клеъри.

— Ти също — каза Джейс — и си много различна от нея, а това не може да не й прави впечатление. Тя винаги е искала да бъде малка и нежна. Не й харесва, че е по-висока от повечето момчета.

Клеъри не каза нищо, защото нямаше какво да каже. Красива. Той й каза, че е красива. Досега никой не й беше казвал това, като се изключи майка й, което не се брои. За майките е типично да намират децата си за хубави. Тя го погледна втренчено.

— По-добре да слизаме вече — каза отново той. Тя усещаше, че втренченият й поглед го кара да се чувства неудобно, но не можеше да спре да го гледа.

— Добре — каза най-после. За нейно облекчение гласът й прозвуча нормално. Още по-голямо облекчение изпита, когато съумя да извърне поглед от него. Луната, която се издигаше точно над тях, осветяваше всичко наоколо като ден. Тя за малко да се препъне в нещо, което проблясваше на пода: беше ножът на Джейс, с който бе рязал ябълките, захвърлен встрани. Тя рязко отскочи назад, за да не стъпи върху него, и рамото й се удари в това на Джейс — той протегна ръка, за да я задържи и когато тя се обърна, за да се извини, изведнъж по някакъв странен начин се озова в прегръдките му и той я целуна.

Първоначално й се стори, че той няма намерение да я целува: устните му бяха твърди върху нейните, неподатливи; но после обви ръце около нея и я притегли към себе си. Устните му омекнаха. Клеъри усещаше лудото биене на сърцето му, а устните му имаха сладкия вкус на ябълките. Зарови ръце в косата му, както винаги бе искала да направи, още от първия миг, когато го видя. Тя се виеше около пръстите й, копринена и мека. Сърцето й биеше до пръсване, а в ушите си усещаше шум като от пърхащи криле…

Джейс се отдръпна от нея с глухо възклицание, макар че ръцете му още я обгръщаха.

— Не се паникьосвай, но си имаме публика.

Клеъри обърна глава. Кацнал на един висок клон на близкото дърво, Хюго ги гледаше ококорено с големите си черни очи. Явно шумът, който беше чула, си беше от криле, а не от кипналата страст. Ама че разочароващо.

— Ако той е тук, то и Ходж не е далече — каза Джейс под носа си. — Да вървим.

— Ходж шпионира ли те? — попита шепнешком Клеъри.

— Не… просто обича да идва тук и да размишлява. Жалко… водихме такава интересна дискусия. — Той беззвучно се засмя.

Те заслизаха обратно по стълбите, по които бяха дошли, но разстоянието сякаш беше различно, особено за Клеъри. Джейс държеше ръката й в своята и сякаш изпращаше лек електрически ток по вените й от всяка точка, до която се докосваше до нея: пръстите, китката, дланта на ръката й. В главата й се щураха въпроси, но тя се боеше да му зададе някой от тях, за да не развали мига. Той беше казал „жалко“, така че явно тяхната вечер беше приключила или поне частта с целувките.

Стигнаха до вратата й. Клеъри се облегна на стената до нея и го погледна.

— Благодаря за пикника за рождения ми ден — каза тя. За нейна най-голяма изненада гласът й звучеше съвсем нормално.

Джейс, изглежда, не искаше да пусне ръката й.

— Сега ще спиш ли?

Той пита просто от любезност, помисли си Клеъри. От друга страна пък, това беше Джейс. Той никога не беше любезен. Реши да отговори на въпроса с въпрос.

— Ти не си ли уморен?

Гласът му беше дрезгав.

— Никога не съм се чувствал по-бодър.

Той се наведе да я целуне, като повдигна лицето й със свободната си ръка. Устните им се докоснаха, първо леко, а после се запритискаха все по-силно. И точно в този момент Саймън отвори вратата на стаята й и излезе в коридора.

Той примигваше, косата му беше разрошена, очилата му ги нямаше, но и без тях беше видял достатъчно.

— Какво става по дяволите? — извика Саймън толкова силно, че Клеъри отскочи от Джейс, сякаш докосването до него я беше опарило.

— Саймън! Какво… искам да кажа, мислех, че ти…

— Че спя? Да, спях. — По скулите му бяха избили тъмночервени петна, както ставаше винаги, когато беше объркан или разстроен. — После се събудих, а теб те нямаше. Помислих си…

Клеъри не знаеше какво да каже. Как не можа да съобрази, че това ще се случи? Защо не предложи да отидат в стаята на Джейс? Отговорът беше колкото прост, толкова и ужасен: тя напълно беше забравила за Саймън.

— Съжалявам — отвърна, без да знае на кого изобщо го казва. С ъгълчето на окото си й се стори, че долавя гневния поглед на Джейс… но когато вдигна очи към него, видя, че той си беше същият: спокоен, самонадеян, леко отегчен.

— За в бъдеще, Клариса — каза той, — няма да е зле да споменаваш, че вече в леглото ти има друг. Така ще се избегнат неловки ситуации като тази.

— Ти в леглото си ли го покани? — попита потресен Саймън.

— Безумно, нали — каза Джейс. — Никога не бихме се побрали всичките.

— Не съм го канила в леглото си — сопна се Клеъри. — Само се целувахме.

— Само сме се целували? — каза подигравателно Джейс с престорена болка. — С каква лекота отричаш любовта ни.

— Джейс…

Тя съзря дълбока неприязън в очите му и млъкна. Нямаше смисъл. Внезапно стомахът й се сви.

— Саймън, късно е — каза уморено тя. — Съжалявам, че те събудихме.

— И аз съжалявам. — Той гордо се прибра в стаята й и затръшна вратата след себе си.

Усмивката на Джейс беше иронична и дистанцирана.

— Хайде. Върви при него. Погали го по главицата и му кажи, че той още си е твоето суперспециално другарче. Нали това ти се иска да направиш?

— Престани — рече Клеъри. — Престани да се преструваш.

Усмивката му изчезна.

— Да се преструвам?

— Ако си ядосан, просто си го кажи. Не се дръж така, сякаш това не те засяга. Като че ли изобщо от нищо не ти пука.

— Може би трябваше да помислиш за това, преди да ме целунеш.

Тя го погледна изумено.

— Аз да съм целунала теб?

В очите му проблесна злоба.

— Не се безпокой, и аз не бях особено впечатлен.

Тя гледаше Джейс как се отдалечава и й се искаше едновременно да избухне в сълзи и да хукне след него с единственото намерение да го срита в глезените. Но тъй като знаеше, че и двете биха го изпълнили със задоволство, не направи нито едното, нито другото, а влезе унило в спалнята си.

Саймън стоеше в средата на стаята и изглеждаше някак си объркан. Беше си сложил очилата. В главата отекна ехидният глас на Джейс: Хайде? Отиди да го погалиш по главицата и да му кажеш, че той още си е твоето суперспециално другарче.

Тя пристъпи към него, но после спря, защото забеляза какво държеше в ръцете си. Нейния скицник, отворен на рисунката, на която Джейс беше с ангелски крила.

— Хубава рисунка. Явно уроците при Тиш си заслужават парите.

При други обстоятелства Клеъри би му се скарала, че пипа скицника й, но сега не беше най-подходящият момент за това.

— Саймън, виж…

— Признавам, че да вляза в твоята стая и да се цупя, може би не е особено редно — прекъсна я твърдо той, като хвърли скицника на леглото. — Но трябваше да си взема багажа.

— Къде отиваш? — попита Клеъри.

— Вкъщи. Мисля, че твърде дълго се задържах тук. Това място не е за мундита като мен.

Тя въздъхна.

— Виж, съжалявам. Не съм искала да го целувам; просто се случи. Знам, че не го харесваш.

— Не — каза още по-твърдо Саймън. — Аз не харесвам изветряла кола. Не харесвам лигави момчешки поп групи. Не харесвам задръстванията. Не харесвам домашните по математика. Но мразя Джейс. Схващаш ли разликата?

— Той спаси живота ти — отбеляза Клеъри, чувствайки се като предателка — все пак Джейс бе взел участие в тази мисия, защото се боеше да не си навлече неприятности, ако я убият.

— Това са подробности — каза пренебрежително Саймън. — Той е задник. Мисля, че заслужаваш нещо по-добро от него.

Клеъри побесня.

— О, сега пък на какъв се правиш? — тросна се тя. — Ти беше този, който покани момичето с „най-страхотното тяло“ на пролетния бал. — Тя имитира лигавия тон на Ерик. Саймън гневно сви устни. — Така че какво си се заял с Джейс? Нито си ми брат, нито баща, не е нужно да го харесваш. Аз никога не съм харесвала приятелките ти, но съм била достатъчно тактична да не ти натрапвам мнението си.

— Това — процеди Саймън през зъби — е различно.

— Какво? Как така различно?

— Защото виждам как го гледаш! — извика той. — А аз никога не съм гледал което и да е момиче по този начин! При мен винаги е било ей така, колкото да се упражнявам, докато…

— Докато какво? — Клеъри смътно съзнаваше, че се държи ужасно, че всичко това беше ужасно. Те никога досега не се бяха карали за нещо по-сериозно от това, кой е изял последната курабия от кутията на къщичката на дървото, но усещаше, че не може да спре. — Докато не срещна Изабел? Не мога да повярвам, че ми държиш сметка за Джейс, при положение че направи маса глупости заради нея! — Гласът й прерасна в писък.

— Опитвах се да те накарам да ревнуваш! — изкрещя в отговор Саймън. Ръцете му висяха отстрани, стиснати в юмруци. — Толкова ли си глупава, Клеъри, толкова ли си глупава, та нищо не си забелязала?

Тя го погледна втренчено, в недоумение. Какво, за Бога, искаше да каже той?

— Опитвал си се да ме накараш да ревнувам? С каква цел, за Бога?

Внезапно си даде сметка, че това беше най-лошото нещо, което можеше да го попита.

— Защото — отвърна той толкова горчиво, че тя се смая — от десет години съм влюбен в теб и си мислех, че е крайно време да разбера дали и ти чувстваш същото към мен. Оказа се, че не.

Това й подейства като удар в стомаха. Не можеше да говори; сякаш в дробовете й не бе останал въздух. Втренчи се в него, като се опитваше да формулира нещо като отговор — какъвто и да е отговор.

Саймън рязко я прекъсна.

— Недей. Не е нужно да казваш каквото и да било.

Гледаше го като парализирана как отива към вратата.

Колкото и да й се искаше, не можеше да помръдне, за да го спре. Какво можеше да каже? „И аз те обичам“? Та тя не го обичаше!

Той спря до вратата, сложи ръка на дръжката, обърна се и я погледна. Сега очите му зад очилата бяха повече уморени, отколкото гневни.

— Наистина ли искаш да знаеш какво още каза майка ми за теб?

Тя поклати глава.

Той сякаш не забеляза.

— Каза, че ще разбиеш сърцето ми — рече и излезе. Вратата се затвори след него с решително щракване и Клеъри остана сама.

Сега вече, помисли си тя с горчивина, която беше типична не толкова за нея, колкото за Джейс, добре се подредих.

* * *

След като Саймън излезе, тя се отпусна на леглото и извади скицника си. Притисна го до гърдите си, без да има желание да рисува, искаше само да усети и да помирише познатите неща: мастило, хартия, креда.

Поколеба се дали да не хукне след Саймън и да се опита да го спре. Но какво щеше да му каже? Какво можеше да му каже? Толкова ли си глупава, Клеъри, беше й казал той. Толкова ли си глупава, та нищо не забелязваш?

Клеъри се сети за хилядите неща, които той беше казал или направил, подмятанията на Ерик и другите за тях, прекъсването на разговорите при влизането й в стаята. Джейс е знаел от самото начало. Смея се, защото обясненията в любов ме забавляват, особено когато е несподелена. Оттогава се питаше какво ли бе имал предвид, но сега вече знаеше. Поне това й се изясни.

Беше казала на Саймън, че винаги е обичала само трима души: майка си, Люк и него. Запита се как стана така, че в рамките на една седмица загуби всички, които обичаше. Запита се дали такива неща се преживяват, или не. Но в онези кратки мигове, в оранжерията с Джейс, беше забравила за майка си. Беше забравила за Люк. Беше забравила за Саймън. И беше щастлива. Точно това бе ужасното, че беше щастлива.

Може би, мислеше си тя, това, че изгубих Саймън, бе наказание за егоизма да бъда щастлива, въпреки че още не съм намерила майка си. Макар и това щастие да беше илюзорно. Джейс може и да се целуваше отлично, но не му пукаше за нея, самият той го беше казал.

Тя бавно сложи скицника в скута си. Саймън беше прав — портретът на Джейс беше хубав. Беше уловила суровата линия на устата му, която не съответстваше на топлите му очи. Крилата изглеждаха толкова истински, че тя имаше чувството, че ако прокара пръст по тях, ще усети мекотата им. Потънала в мисли, Клеъри погали листа с ръка, замисли се…

Изведнъж рязко отдръпна ръката си и се вторачи в рисунката. Пръстите й бяха докоснали не сухата хартия, а меки пера. Погледът й се плъзна към руните, които бе надраскала в ъгъла на листа. Те светеха по същия начин, по който бе виждала да блестят руните, които Джейс чертаеше със стилито си.

Сърцето й започна да бие с кратки, отмерени удари. Ако руната съживи картината, тогава може би…

Без да откъсва очи от рисунката, тя посегна към моливите си. С притаен дъх извади нов, чист лист и бързо започна да рисува първото, което й дойде на ума. Беше чашата за кафе върху нощното шкафче до леглото й. Спомни си за натюрмортите, които рисуваха в часовете по рисуване, за нанасянето на всеки детайл: изцапания ръб, отчупената дръжка. Когато свърши, копието беше съвършено. Водена от някакъв инстинкт, който не можеше да определи, тя посегна към чашата и я постави в горната част на листа. После много внимателно започна да чертае руни до нея.