Касандра Клеър
Град от кости (15)

15
Високо в небето

Вълците се снишиха и започнаха тихо да ръмжат, ужасените вампири заотстъпваха назад. Само Рафаел остана на мястото си. Той продължаваше да се държи за ранената си ръка, тениската му беше изцапана с кръв и мръсотия.

— Los ninos de la luna — прошепна той. Дори Клеъри, чийто испански беше на плачевно ниво, разбра думите му. Децата на луната — върколаците.

— Мислех, че се мразят — прошепна тя на Джейс. — Вампирите и върколаците.

— Така е. Едните никога не ходят до свърталищата на другите. Никога. Заветът забранява това. — Той звучеше възмутено. — Трябва да се е случило нещо. Това е лошо. Много лошо.

— Колко по-лошо може да бъде от това преди малко?

— Ами — каза той — можем да се окажем насред битката.

— КАК СЕ ОСМЕЛЯВАТЕ ДА НАХЛУВАТЕ НА НАША ТЕРИТОРИЯ? — извика Рафаел. Лицето му беше почервеняло от нахлулата в него кръв.

Най-едрият от вълците, чудовище на сиви петна, със зъби като на акула, издаде провлачен гърлен смях. Когато тръгна напред, на всяка крачка сякаш се преобразяваше, подобно на вълна, която се издига и снижава. Вече беше висок, мускулест мъж с дълга коса, която висеше на сиви чорлави кичури. Беше облечен с джинси и дебело кожено яке, но все още имаше нещо вълче в израза на сухото му, закалено лице.

— Не сме дошли да проливаме кръв — каза той. — Дойдохме за момичето.

Рафаел беше едновременно изплашен и учуден.

— За кого?

— Човешкото момиче. — Върколакът вдигна тежката си ръка и посочи към Клеъри.

Тя се беше вцепенила от уплаха. Саймън, който се въртеше неспокойно в шепите й, притихна. Зад нея Джейс промърмори нещо под носа си, което очевидно беше неприлично.

— Не си ми казвала, че се познаваш с върколаци. — Тя долови леко притеснение зад равния му тон, и той бе изненадан не по-малко от нея.

— Защото не се и познавам — отвърна тя.

— Това е лошо — каза Джейс.

— Каза го вече.

— Стори ми се нужно да го повторя.

— Напротив, не е нужно. — Клеъри пристъпи плътно към него. — Джейс. Те всички ме гледат.

Всички лица бяха обърнати към нея, повечето изглеждаха смаяни. Рафаел присви очи. После бавно се обърна към върколака.

— Няма да я получите — каза той. — Тя навлезе на наша територия, затова е наша.

Върколакът се изсмя.

— Радвам се да го чуя — каза той и се хвърли напред. Във въздуха през тялото му премина вълна и той отново се превърна във вълк, с настръхнала козина и зинала паст, готова да разкъсва. Той блъсна Рафаел в гърдите и двамата се вкопчиха във въртящо се, ръмжащо кълбо. Виещи от ярост, вампирите се втурнаха към върколаците, които ги пресрещнаха в средата на балната зала.

Клеъри не можеше да оприличи вдигналия се шум на нищо, което бе чувала досега. Ако картините на Бош имаха звуков съпровод, вероятно щеше да е нещо такова.

Джейс свирна.

— Тази нощ май е особено тежка за Рафаел.

— Голяма работа. — Клеъри не изпитваше съчувствие към вампира. — Какво ще правим ние?

Той се огледа наоколо. Бяха притиснати в ъгъла от борещите се тела. Макар и засега да не им обръщаха внимание, това нямаше да продължи дълго. Преди Клеъри да успее да изрече тази мисъл на глас, Саймън се изтръгна от ръцете й и скочи на пода.

— Саймън! — извика тя, когато той се втурна към един ъгъл с купчината мухлясали кадифени завеси. — Саймън, спри!

Веждите на Джейс се извиха присмехулно.

— Той какво… — Джейс я сграбчи за ръката, за да я задържи. — Клеъри, стига си тичала след този плъх. Той се опитва да избяга. Така правят плъховете.

Тя му хвърли унищожителен поглед.

— Това не е плъх. Това е Саймън. Заради теб той ухапа Рафаел, неблагодарник такъв. — Тя отскубна ръката си и хукна към Саймън, който се промушваше между гънките на завесите, като цвърчеше възбудено и ги побутваше с лапи. Най-после тя разбра какво искаше да й каже и отметна завесите, хлъзгави от мухъла, и зад тях…

— Врата — прошепна Клеъри. — Гениален плъх си ти.

Когато го вдигна, Саймън срамежливо зацвърча. Джейс беше точно зад нея.

— Врата значи? А може ли да се отвори?

Тя хвана дръжката и посърнала се обърна към него.

— Заключена е. Или заяжда.

Джейс се хвърли към вратата, която не помръдна и на милиметър. Той изруга.

— Рамото ми никога вече няма да е като преди. Очаквам, че ще се грижиш за мен, докато оздравея.

— Просто разбий вратата, става ли?

Той погледна покрай нея и се ококори.

— Клеъри…

Тя се обърна. Огромен вълк бе напуснал мелето и сега шеметно се носеше към нея с прилепнали към главата уши. Той беше огромен, със сива козина на черни петна, с дълъг, увиснал червен език. Клеъри изпищя. Джейс се хвърли още веднъж към вратата и почти я разби. Тя посегна към колана си, грабна камата и я хвърли.

Никога досега не беше хвърляла оръжие, никога не бе допускала, че може да й се наложи. Единственото, което правеше с оръжията допреди тази седмица, беше да ги рисува, така че Клеъри съвсем се притесни, когато камата полетя неуверена, но в правилната посока, и направи дълъг разрез в хълбока на върколака.

Той започна да вие, но трима от другарите му вече се носеха към тях. Единият спря до ранения вълк, но другите се спуснаха към вратата. Клеъри отново извика, а Джейс за трети път стовари тялото си върху вратата. Тя поддаде с оглушителния трясък на цепещо се дърво.

— Три пъти за щастие — каза задъхано той, като държеше рамото си. Джейс потъна в тъмното пространство, което зееше зад разбитата врата, но после се обърна, като махаше нетърпеливо с ръка. — Клеъри, идвай.

Тя пое въздух и се втурна след него, като остави вратата да се затръшне точно когато две тежки тела глухо тупнаха върху нея. Тя потърси опипом резето, но него го нямаше, беше изтръгнато при разбиването на вратата.

— Наведи се — каза той и когато тя го направи, стилито изсвистя над главата й, като очерта тъмни линии в изгнилото дърво на вратата. Тя проточи врат, за да види какво дълбаеше той: някаква крива, подобна на сърп, три успоредни линии, звезда с лъчи: Защита от преследване.

— Изгубих камата ти — призна си тя. — Съжалявам.

— Случва се. — Той прибра стилито в джоба си. Тя чуваше тъпите удари по вратата, в която отново и отново се блъскаха вълците, но която не помръдваше. — Руната ще ги задържи известно време, но няма да е за дълго. По-добре да побързаме.

Тя вдигна поглед. Намираха се в усоен коридор, тесни стълби водеха към мрака. Стъпалата бяха дървени, парапетите покрити с прах. Саймън подаде носа си от джоба на жилетката й, мънистеночерните му очи проблясваха в тъмнината.

— Добре — кимна тя на Джейс. — Ти водиш.

Джейс сякаш понечи да се усмихне, но беше твърде уморен.

— Знаеш, че обичам да съм първи. Само че по-бавно — добави той. — Стълбите може да не издържат на тежестта ни.

Клеъри също им нямаше доверие. Докато се изкачваха, стъпалата скърцаха и стенеха като стара жена, която се жалва от болестите и болежките си. Тя се улови за парапета и част от него остана в ръката й, което я накара да изписка и изтръгна вяло изкикотване от Джейс. Той я хвана за ръка.

— Оттук. Хайде.

Саймън издаде звук, който беше твърде сумтящ, за да е на плъх. Джейс сякаш не го чу. Те се изкачваха по стъпалата с максималната бързина, която можеха да си позволят. Стълбите се извиваха във висока спирала нагоре по сградата. Редяха се етаж след етаж, но нямаше врати. Бяха стигнали до четвъртия, когато мощна експлозия разтърси стълбата и наоколо се вдигна облак прах.

— Сигурно са минали през вратата — каза мрачно Джейс. — По дяволите, мислех, че ще ги задържи по-дълго време.

— Дали сега да не се затичаме? — попита Клеъри.

— И още как — каза той и те се втурнаха нагоре по стълбата, която стенеше и се огъваше под тежестта им, а гвоздеите по нея отскачаха като куршуми. Озоваха се на петия етаж — тя чу лекото топуркане на вълчи лапи по най-долните стъпала, а може и така да й се струваше. Съзнаваше, че не са толкова близо до нея, но воят и ръмженето, които с приближаването на вълците ставаха все по-силни, бяха истински и зловещи.

Пред тях се появи площадката на шестия етаж и те изкачиха последните стъпала на бегом. Клеъри едва дишаше, усещаше болка в дробовете си, но нададе слаб, радостен вик, когато видя врата. Тя беше от тежка стомана, осеяна с гвоздеи, а една тухла я държеше открехната. Преди още да се запита защо, Джейс я отвори с крак, избута Клеъри през нея, след което се вмъкна и самият той, като затръшна вратата след себе си. Тя чу някакво изщракване и заключване след тях. Слава Богу, помисли си тя.

После се огледа.

Нощното небе се издигаше над нея, обсипано със звезди като шепа пръснати диаманти. То не беше черно, а тъмносиньо, цветът на настъпващото утро. Те се намираха на открита покривна плоча с тухлени комини. В единия й край върху платформа се издигаше някаква водна кула, почерняла от старост; а в другия — тежък брезент, метнат върху купчина вехтории.

— Сигурно оттук влизат и излизат — каза Джейс, като погледна назад към вратата. Сега, на бледата светлина, Клеъри можеше да го види по-ясно, бръчките от напрежението около очите му, подобни на повърхностни разрези. Кръвта по блузата му, предимно от Рафаел, изглеждаше черна. — С летене се качват дотук. Не че това ни помага с нещо.

— Трябва да има аварийна стълба — предположи Клеъри. Те внимателно тръгнаха към ръба на покрива. Клеъри никога не бе обичала високото, а перспективата да тупне от покрива на улицата караше стомахът й да се свива. Същото изпита и при вида на аварийната стълба — изкривено, негодно парче метал, което се спускаше неподвижно по каменната предна фасада на хотела. — Май няма — каза тя. Отново погледна към вратата, от която бяха излезли. Тя се намираше в ниска кабинкова конструкция в средата на покрива. Тресеше се цялата, а дръжката й лудо се въртеше. Положението можеше да се удържи само за още няколко минути, ако не и по-малко.

Джейс покри с длани очите си. Задушният въздух ги притискаше и предизвикваше тръпки по тила на Клеъри. Тя виждаше как потта се стича в яката му. И ни в клин, ни в ръкав си пожела да завали. Дъждът щеше да разпръсне горещината като спукан балон.

Джейс мърмореше на себе си:

— Мисли, Уейланд, мисли…

Нещо започна да се оформя в дъното на съзнанието на Клеъри. В ума й затанцува една руна: два обърнати надолу триъгълника, свързани с линия — руна, приличаща на чифт криле…

— Това е! — Джейс пое дъх, отпусна ръце и за миг Клеъри се зачуди дали не е прочел мислите й. Той я гледаше трескаво с широко отворени очи на златни точици. — Не мога да повярвам, че не се сетих по-рано. — Той закрачи към другия край на покрива, после спря и погледна към Клеъри, която още стоеше замаяна, с мисли, изпълнени с трепкащи символи и форми. — Хайде, Клеъри, идвай!

Тя тръгна към него, като пропъди мислите за руните от ума си. Той беше стигнал до брезента и силно го дръпна за единия му край. Когато го отметна, отдолу се показаха не вехтории, а хром, украсена кожа и блестяща боя.

— Мотоциклети?

Джейс грабна най-близкия до него, огромен тъмночервен „Харли“, с изрисувани златни пламъци на резервоара и калниците. Той преметна крак върху него и я погледна през рамо.

— Качвай се.

Клеъри го гледаше втренчено.

— Шегуваш ли се? Знаеш ли изобщо как се кара това нещо? Имаш ли ключове?

— Не ми трябват ключове — обясни най-търпеливо той. — Това работи с демонична енергия. Е, качваш ли се, или предпочиташ да се возиш на друг мотор?

Вцепенена, Клеъри се плъзна на мотора зад него. Някъде, в някаква част на мозъка й, някакъв тънък глас крещеше, че това е много лоша идея.

— Добре — каза Джейс. — Сега обвий ръце около мен. — Тя се подчини и усети как твърдите мускули на корема му се свиха, когато се наведе напред и натисна върха на стилито в стартера на мотора. За своя изненада усети как мотоциклетът завибрира под нея. В джоба й Саймън силно зацвърча.

— Всичко е наред — каза тя, колкото се може по-успокояващо. — Джейс! — извика, надвиквайки шума на двигателя. — Какво правиш?

Той извика нещо в отговор, което звучеше като: „Давам газ!“

Клеъри примигна.

— Добре, побързай! Вратата…

Като по команда вратата на покрива се отвори с трясък и изскочи от пантите си. Вълците заизлизаха от пролуката и се втурнаха през покрива към тях. Над тях летяха вампирите, които съскаха и пищяха, изпълвайки нощта със зверски крясъци.

Тя усети как ръцете на Джейс се напрягат, а мотоциклетът потегли толкова рязко, че й се стори, че стомахът се залепи за гърба й. Клеъри се вкопчи конвулсивно в колана на Джейс, когато се изстреляха напред, с буксуващи на плочите гуми, като разгониха вълците, които със скимтене отскачаха назад. Тя чу как Джейс викаше нещо, но думите му се губеха в шума от свистенето на гумите, от вятъра и рева на мотора. Ръбът на покрива шеметно се приближаваше, толкова бързо, че на Клеъри й идеше да затвори очи, ала нещо я накара да ги задържи отворени, когато мотоциклетът прескочи парапета и полетя като камък към земята, шест етажа надолу.

* * *

Клеъри не помнеше дали бе крещяла. Беше като първото спускане с влакче на ужасите, когато вагонът пропада и ти се усещаш като захвърлен в пространството, с безпомощно размахани във въздуха ръце и стомах, качил се до гърлото. Когато моторът се изправи с придърпване, тя почти не се изненада. Вместо да се спускат надолу, те летяха право към посипаното с диаманти небе.

Клеъри погледна назад и видя върху покрива на хотела група вампири, заобиколени от глутница вълци. Тя извърна поглед — дори ако видеше този хотел след цяла вечност, пак щеше да й се стори скоро.

Джейс викаше, високи бойни крясъци на задоволство и облекчение. Клеъри се наведе напред, ръцете й се притиснаха около него.

— Майка ми все казваше, че ако ме види да се возя на мотор с момче, ще ме убие — надвика тя шума на вятъра, който фучеше покрай ушите й, и оглушителното буботене на двигателя.

Тя не можеше да чуе смеха му, но усети как тялото му се разтресе.

— Ако ме познаваше, не би го казала — отвърна й самоуверено той. — Аз съм превъзходен шофьор.

Тя помисли малко и му напомни:

— Ти не каза ли, че само някои мотори на вампирите могат да летят?

Джейс направи сръчна маневра покарай един светофар, който тъкмо превключваше от червена на зелена светлина. Клеъри чуваше как отдолу колите бибиткат, сирените на линейките вият, а автобусите пуфтят към своите спирки, ала не се престраши да погледне.

— Наистина само някои от тях могат!

— А откъде знаеше, че точно този може?

— Не знаех! — извика ликуващо той и направи нещо, което накара мотора да пори почти вертикално въздуха. Клеъри диво изпищя и отново се вкопчи в колана му.

— Погледни надолу! — извика Джейс. — Невероятно е!

Този път силното любопитство победи страха и световъртежа. Клеъри преглътна тежко и отвори очи.

Бяха по-високо, отколкото си представяше тя и за миг земята шеметно се завъртя под нея, като размазана картина от сенки и светлини. Те летяха на изток, зад гърба им беше паркът, пред тях — магистралата, която се виеше по десния край на града.

Ръцете на Клеъри бяха изтръпнали, нещо силно притискаше гърдите й. Каква прекрасна гледка само: градът се простираше под нея като гора от сребърни и стъклени кули, матово сивият блясък на Ийст Ривър, врязваща се между Манхатън и съседните квартали, подобно на белег от дуел. Вятърът приятно рошеше косата й, разхлаждаше голите й крака и ръце след толкова дни тягостна горещина. Тя не беше летяла никога досега, дори и със самолет, и огромното празно пространство между тях и земята я ужасяваше. Не можеше да спре да присвива очи и дори ги затвори, когато се стрелнаха над реката. Чак когато минаха под моста Куинсбъро, Джейс обърна мотора на юг, към долната част на острова. Започваше да се развиделява и в далечината Клеъри видя блещукащия свод на Бруклинския мост, а зад него — петно на хоризонта, Статуята на свободата.

— Добре ли си? — извика Джейс.

Клеъри нищо не каза, само се притисна по-плътно до него. Той наклони мотора и го насочи към моста, а Клеъри видя звездите през увисналите жици. По моста минаваше сутрешен влак — бърз влак, носещ товара си от спящи пътници. Тя си помисли колко пъти бе пътувала с този влак. В пристъп на световъртеж затвори очи и се задъха от гаденето.

— Клеъри? — извика Джейс. — Клеъри, добре ли си?

Тя поклати глава, очите й все още бяха затворени, самичка в тъмнината, с пронизващия вятър и сърце, което сякаш щеше да се пръсне. Нещо остро задраска по гърдите й. Тя не му обърна внимание, ала то се повтори, при това по-осезателно. Тя надникна с едно око и видя, че това беше Саймън, главата му се подаваше от джоба й и той дърпаше блузата й с трескава лапа.

— Всичко е наред, Саймън — каза изтормозено тя, без да поглежда надолу. — Добре съм. Това просто беше мостът…

Той отново задраска по нея, после трескаво посочи с лапа към Бруклинския бряг, който се простираше отляво. Замаяна и отпаднала, тя погледна и видя отвъд очертанията на складовете и заводите мъничко от златния изгрев, който се виждаше като ръб на бледа златна монета.

— Да, прекрасно е — каза Клеъри и отново затвори очи. — Разкошен изгрев.

Джейс изведнъж замръзна, сякаш някой го беше ударил.

— Изгрев ли? — извика той, след което направи рязък завой надясно. Клеъри отвори широко очи, когато се стрелнаха към водата, трепкаща в синьо от настъпващия изгрев.

Клеъри се притисна към Джейс толкова плътно, колкото можеше, без да размаже Саймън.

— Какво толкова те изплаши изгревът?

— Нали ти казах! Моторите се движат с демонична енергия. И Саймън… — Той насочваше мотора така, че да се изравнят с нивото на реката, и сега почти се плъзгаха по повърхността й, при което колелата вдигаха пръски. Речната вода пръскаше Клеъри в лицето. — Когато слънцето изгрее…

Моторът започна да буксува. Джейс цветисто изруга, като удари с юмрук по акселератора. Моторът отскочи напред, после се задави и силно се разтърси под тях, подобно на жребец. Джейс продължаваше да ругае, когато слънцето се издигна над порутените кейове на Бруклин и огря света с неумолима яркост. Клеъри виждаше всяка скала, всяко камъче под нея, когато профучаха над реката и подминаха тесния бряг. Отвъд него се намираше магистралата, по която вече имаше оживено улично движение. Те я подминаха, като колелата на мотора леко се удариха в покрива на един камион. След магистралата имаше покрит с боклуци паркинг до огромен супермаркет.

— Хвани се за мен! — извика Джейс, когато моторът се затресе под тях. — Хвани се за мен, Клеъри, и не се пускай…

Вятърът заглуши думите, а моторът се килна напред и се заби с предното си колело в асфалта. После продължи напред, бясно се клатушкаше, боксуваше и подскачане по неравната земя, като от това главата на Клеъри се люшкаше напред и назад толкова силно, че едва не се откъсна от врата й. Въздухът миришеше на изгоряла гума. Но моторът ставаше все по-бавен, плъзгайки се още известно време, още малко, но щеше да спре — и тогава налетя на бетонната ограда на паркинга с такава сила, че Клеъри подскочи във въздуха и полетя встрани, ръката й се беше отскубнала от колана на Джейс. Тя едва успя да се свие в защитно кълбо, като притискаше ръце толкова силно към гърдите, колкото бе възможно, без да смачка Саймън при удара си в земята.

Удари се силно, остра болка прониза ръката й до лакътя. Нещо се плисна в лицето й и тя се закашля, като се завъртя и се обърна по гръб. Зарови трескаво в джоба си. Той беше празен. Тя понечи да произнесе името на Саймън, но не й достигаше въздух, изхриптя, опитвайки се да си поеме дъх. Лицето й беше влажно, в яката й се стичаха струйки.

Това кръв ли е? Тя отвори натежалите си клепачи. Усещаше цялото си лице надраскано, ръцете си — болящи и натъртени. Тя се търкулна настрани и се озова наполовина в една мръсна локва. Вече съвсем се бе развиделило — тя виждаше остатъците от мотора, които се разпадаха в купчина неопределена пепел, залята от слънчевите лъчи.

Там беше и Джейс, който мъчително се изправяше на крака. Тя видя как той забърза към нея, после как се забави, когато приближи. Лицето му под шапката от тъмнозлатисти къдрици, изцапано с пот, мръсотия и кръв, беше бяло като платно. Ръкавите на якето му бяха разкъсани, а лявата му ръка бе прорязана от дълга кървава линия. Тя се запита защо ли изглежда толкова шокиран. Да не би да й беше откъснат крака и сега да лежеше някъде из паркинга в локва кръв?

Тя се опита да се изправи, но усети как някой докосва рамото й.

— Клеъри?

— Саймън!

Той беше коленичил до нея, като примигваше, сякаш още не можеше да повярва. Дрехите му бяха изпомачкани и мръсни, нямаше ги и очилата му, но иначе беше невредим. Така, без очила, изглеждаше малко по-млад, беззащитен и замаян. Той посегна да докосне лицето й, но тя отскочи назад.

— Ох!

— ДОБРЕ ли си? Изглеждаш страхотно — каза той със задавен глас. — Най-хубавото нещо, което някога съм виждал…

— Така ти се струва, защото си без очила — каза немощно тя, но и да очакваше остроумен отговор, не получи такъв. Вместо това той я прегърна и притисна към себе си. Дрехите му миришеха на кръв, пот и мръсотия, а сърцето му биеше до пръсване и макар че я натискаше по ожулванията, тя чувстваше облекчение от това, че я прегръща и че знае, наистина знае, че той е добре.

— Клеъри — говореше на пресекулки той. — Мислех… мислех, че ти…

— Няма да се върна за теб? Разбира се, че ще се върна — каза тя. — Как няма да се върна.

Тя обви ръце около него. Всичко по него й беше познато — от изтърканата от пране тениска до острата ключица, върху която се опираше брадичката й. Той произнесе името й и тя го потупа успокояващо по гърба. Когато погледна назад, видя как Джейс се извръща встрани, сякаш светлината на изгряващото слънце заслепяваше очите му.