Касандра Клеър
Град от кости (14)

14
Хотел „Дюмор“

Нощем църквата на улица „Даймънд“ изглеждаше призрачна. Нейните готически сводести прозорци отразяваха лунната светлина като сребърни огледала. Оградата около нея беше от ковано желязо, боядисано в матовочерно. Клеъри побутна входната врата, но тя беше заключена с тежък катинар.

— Заключена е — каза тя, като погледна през рамо Джейс.

Той размаха стилито си.

— Остави на мен.

Тя го гледаше как се върти около ключалката, наблюдаваше извивката на гърба му, изпъкналите очертания на мускулите под късите ръкави на тениската. Лунната светлина променяше цвета на косата му, като превръщаше златистият й цвят в сребрист.

Катинарът звънко тупна на земята с извадено езиче. Джейс изглеждаше доволен от себе си.

— Нищо необичайно — каза той. — Страшно много ме бива в това.

Клеъри изведнъж се ядоса.

— Когато приключи самопоздравителната част от вечерта…

— Самопоздравителната част от вечерта никога не приключва.

— … може ли да се върнем към спасяването на най-добрия ми приятел от обезкървяване до смърт?

— Обезкървяване — каза впечатлен Джейс. — Това е голяма дума.

— А ти си голям…

— Шт-шт — прекъсна я той. — Недей да ругаеш в църква.

— Още не сме влезли в църквата — измърмори Клеъри, като го последва по калдъръмената пътека до входния портал. Каменният свод над портала беше великолепно гравиран, от най-високата му точка един ангел гледаше надолу. Острите кули извисяваха черните си очертания в нощното небе и Клеъри установи, че това беше църквата, която бе видяла от Маккарън парк. Тя прехапа устни. — Изглежда ми някак нередно да се разбива ключалката на църковна врата.

Профилът на Джейс ясно се очертаваше на лунната светлина.

— Няма и да го правим — каза той, като пъхна стилито в джоба си. Той постави тънката си ръка, цялата прорязана с леки белези, подобни на бяла дантела, върху дървената част на вратата, точно над резето. — В името на Клейва — каза той. — Моля за достъп до това свещено място. В името на Битката, която никога не свършва, моля да ми позволите да използвам вашите оръжия. И в името на ангела Разиел моля за вашата благословия на мисията ми срещу мрака.

Клеъри го гледаше втренчено. Той не помръдваше, макар че нощният вятър духаше косата му в очите; той мигна и преди тя да успее да каже нещо, вратата се отвори с прищракване и скърцане на пантите си. Остана така открехната, разкривайки гледка към хладно, тъмно и празно помещение, осветено от огнени точици. Джейс отстъпи назад. — След теб.

Когато Клеъри влезе вътре, я заля вълна от хладен въздух заедно с мирис на камък и восъчни свещи. Мрачни редици от пейки се редяха към олтара, а на отсрещната стена блестеше поставката за свещи. Тя си даде сметка, че ако не се брои Институтът, никога досега не беше влизала в църква. Беше виждала картини от тях, както и вътрешността на църквите в игралните филми и анимации, където често се появяваха. Действието в един от любимите й анимационни сериали се развиваше в една църква с чудовищен свещеник-вампир. Предполага се, че в църквата се чувстваш защитен, но тя не се чувстваше така. Сякаш странни силуети всеки миг щяха да изскочат от сенките и да се хвърлят върху нея. Тя започна да трепери.

— Каменните стени не позволяват на горещината да проникне тук — отбеляза Джейс.

— Не е заради това — каза тя. — Знаеш ли, никога не съм била в църква преди.

— Била си в Института. И в „Пандемониум“.

— Имам предвид истинска църква. За служби. Нещо като това.

— Сериозно? Ето тук, където са пейките, е главният кораб. — Те минаха напред, гласовете им отекваха между каменните стени. — Над него е апсидата. Застанали сме в нея. А това е олтарът, където свещеникът извършва причастието. Той винаги е в източната част на църквата. — Той коленичи пред олтара и тя за миг си помисли, че се моли. Самият олтар беше висок, направен от тъмен гранит и покрит с червена покривка. Зад него се издигаше богато украсен златен параван, гравиран с фигури на светци и мъченици, всеки от които имаше плосък златен диск зад главата си, представляващ ореол.

— Джейс — прошепна тя. — Какво правиш?

Той бе сложил ръце на каменния под и трескаво ги движеше напред и назад, сякаш търсеше нещо, върховете на пръстите му се бяха напрашили.

— Търся оръжие.

— Тук ли? — недоумяваше Клеъри.

— Обикновено са скрити до олтара. Пазят се за спешни случаи.

— Ама че работа, това да не е някаква уговорка между теб и Католическата църква?

— Не съвсем. Откакто се помним, винаги е имало демони по Земята. Те са по целия свят под най-различни форми — гръцките deamons, персийските daevas, индуските asuras, японските oni. Повечето религии са намерили начин да се обединят и заедно да се борят срещу тях. Ловците на сенки не се обвързват с една религия, а точно обратното — всички религии ни помагат в нашата битка. Еднакво лесно мога да получа помощ от еврейска синагога и от шинтоистки храм, както и от… аха. Ето го. — Докато тя коленичеше до него, той избърса праха. На една от осмоъгълните каменни плочи пред олтара беше издълбана руна. Клеъри я разпозна почти толкова лесно, колкото ако беше дума на английски. Руната гласеше ловец на сенки.

Джейс извади стилито си и го опря в камъка. Той се отмести с изскърцване и под него зейна тъмна дупка. В дупката имаше продълговата дървена кутия; Джейс вдигна капака и със задоволство погледна грижливо подредените в нея предмети.

— Какви са тези неща? — попита Клеъри.

— Шишенца със светена вода, осветени ножове, стоманени и сребърни ками — каза Джейс, като вадеше оръжията и ги оставяше на пода до себе си, — златна жица за демони — такива вече не се използват, но не е зле да ги имаш, — сребърни куршуми, защитни амулети, разпятия, Давидови звезди…

— Исусе — каза Клеъри.

— Не мисля, че ще се побере в тази кутия.

— ДЖЕЙС! — Клеъри бе ужасена.

— Какво?

— Не знам, но някак си не върви да си правиш такива шеги в църквата.

Той сви рамене.

— Аз не съм вярващ.

Клеъри го погледна смаяно.

— Не си ли?

Той поклати глава. Сребристата коса падаше върху лицето му, но той разглеждаше шишенце с бистра течност и не посегна да я отметне. Пръстите на Клеъри я сърбяха да го направи вместо него.

— Мислеше, че съм религиозен ли? — попита той.

— Е… — тя се поколеба, — ако има демони, то трябва да има и…

— Какво да има? — Джейс пусна шишенцето в джоба си. — Ааа, имаш предвид, щом има това… — и той посочи надолу към пода, — то трябва да има и това — посочи нагоре.

— Логично е, нали?

Джейс се наведе и взе една кама, като започна да изучава острието й.

— Ще ти кажа — рече той. — От много години убивам демони. Сигурно съм изпратил поне петстотин в тяхното адско измерение, откъдето са дошли. И през цялото това време — през цялото това време — ангел не съм видял. Дори не съм чувал някой да е видял.

— Но нали именно ангел е сътворил ловците на сенки — каза Клеъри. — Така каза Ходж.

— Това е просто една хубава приказка.

— Мислех, че вие сте избрани от Бога бойци — каза Клеъри.

Джейс я погледна с присвити като на котка очи.

— Баща ми вярваше в Бог — каза той. — Но аз не вярвам.

— Никак ли? — Тя не можеше да разбере кое точно я ядоса у него — никога не се бе замисляла дали тя самата вярва в Бог или в ангели, или в нещо друго и ако я попитаха, щеше да каже, че не вярва. Обаче у Джейс имаше нещо, което я караше да го притисне, да счупи черупката на цинизма му и да го накара да си признае, че вярва в нещо, че чувства нещо, че поне се тревожи за нещо.

— Нека ти го обясня така — каза той, докато пъхаше чифт ножове в колана си. Слабата светлина от уличните лампи и автомобили, която се процеждаше през витражите на прозорците, хвърляше цветни квадрати върху лицето му. — Баща ми вярваше в справедливия Бог. Deus volt, това беше девизът му — „Защото Бог е пожелал“. Това е бил девизът и на кръстоносците, които са влизали в битка и са били изклани, също като баща ми. И когато го видях да лежи мъртъв в локва от собствената му кръв, разбрах, че не мога да спра да вярвам в Бог, но престанах да вярвам в това, че е грижовен. Може и да има Бог, Клеъри, а може и да няма, но аз не мисля, че това е важно. Иначе казано, ние сме оставени сами на себе си.

* * *

Те бяха единствените пътници в метрото, което се връщаше към горната част на града. Клеъри седеше мълчаливо, клатеше крака и мислеше за Саймън. От време на време Джейс я поглеждаше, сякаш искаше да й каже нещо, но после отново потъваше в необичайното за него мълчание.

Когато излязоха от станцията на метрото, улиците бяха пусти, въздухът — тежък, сякаш оловен, зад ролетните врати на кръчмите, обществените перални и обменните бюра цареше тишина. Най-после, след един час търсене, те намериха хотела на една улица под номер 116. Два пъти бяха минали покрай него, като си мислеха, че е някаква изоставена жилищна сграда, но Клеъри внезапно видя надписа. Той висеше на един гвоздей и се люлееше скрит зад едно отсечено дърво. ХОТЕЛ ДЮМОН би трябвало да гласи надписът, но някой бе задраскал буквата Н и заменил с Р.

— Хотел „Дюмор“ — прочете Джейс, когато тя посочи към него. — Симпатично.

Клеъри беше учила само две години френски, но това й беше достатъчно, за да разбере закачката.

— Du mort — каза тя. — Означава „на смъртта“.

Джейс кимна. Той целият се бе напрегнал, като котка, видяла миши мустак зад дивана.

— Но това не може да е хотелът — каза Клеъри. — Всички прозорци са заковани, а вратите са зазидани… о — спря тя, като улови погледа му. — Ясно. Вампири. Но как влизат вътре?

— Те летят — каза Джейс и показа горните етажи на сградата. Виждаше се, че някога е бил елегантен и луксозен хотел. Каменната фасада беше изящно украсена с гравирани орнаменти и флорални мотиви, потъмнели и разрушени от годините, когато са били изложени на мръсния въздух и киселинните дъждове.

— Ние обаче не летим — почувства се длъжна да отбележи Клеъри.

— Така е — съгласи се Джейс. — Ние не летим. Ние влизаме с взлом. — Той прекоси улицата и се насочи към хотела.

— Това, с летенето, ми звучи по-забавно — каза Клеъри, като побърза да го настигне.

— Точно в този момент всичко звучи по-забавно. — Тя се запита дали той наистина го мисли. Виждаше, че е някак превъзбуден, настървен за лов и никак не изглеждаше толкова нещастен, колкото твърдеше, че е. Той е убил повече демони от всеки друг на неговата възраст. Толкова демони не се убиват, ако не си пристрастен към битката.

Изви се горещ вятър, който подгони листата от дърветата пред хотела, като задръсти шахтите с боклук и помете тротоара, забърсвайки напуканите му плочки. Странно пусто е тук, помисли си Клеъри — обикновено в Манхатън винаги има някой по улицата, дори и в четири сутринта. Някои от уличните лампи, наредени покрай тротоара, бяха изгаснали, ала най-близката до хотела хвърляше слаба жълта светлина по напуканата пътека, която водеше до нещо, което някога е било вход.

— Гледай да не попадаш под светлината — каза Джейс, като я дръпна към себе си за ръкава. — Сигурно гледат през прозорците. И не вдигай поглед — добави той, ала твърде късно, Клеъри вече гледаше към изпочупените прозорци на по-високите етажи. За миг й се стори, че видя светкавично движение на един от прозорците, мерна й се нещо бяло, което приличаше на лице или ръка, отмятаща тежка завеса…

— Ела — каза Джейс и я повлече със себе си в сенките до хотела. Тя чувстваше нарастващо напрежение в стомаха си, в пулсирането на кръвта си, в ударите на сърцето си. Отдалече се долавяше глухият грохот на автомобилите, а шумът, който издаваха собствените й обувки по разбитите плочки, й се струваше оглушителен. Искаше й се да ходи безшумно като ловците на сенки. Може би един ден щеше да помоли Джейс да я научи.

Те се плъзнаха покрай ъгъла на хотела и излязоха на една алея, която сигурно някога е водила към служебния вход за доставки. Беше тясна, с нахвърляни по нея боклуци: мухлясали картонени кутии, празни стъклени бутилки, счупени пластмасови неща, които Клеъри в началото си помисли, че са пръчки, но от по-близо те приличаха на…

— Кости — каза безстрастно Джейс. — Кости на кучета, кости на котки. Не се вторачвай толкова, в боклука на вампирите може да се открият доста интересни неща.

Тя потисна гаденето си.

— Добре — отвърна Клеъри, — поне знаем, че сме на правилното място. — И беше възнаградена с нещо като респект проблеснал за миг в очите на Джейс.

— О, определено сме на правилното място — рече той. — Сега само трябва да видим как да влезем вътре.

Виждаха се ясните очертания на някогашни прозорци, сега зазидани. Нямаше врата, нито знак за пожарен изход.

— Ако това е било хотел — каза бавно Джейс, — то доставките им трябва да са минавали оттук. Искам да кажа, че не биха внасяли стоките през главния вход, а няма друго място, откъдето биха могли да минават камионите. Значи сигурно има вход в…

Клеъри се сети за малките магазини и кръчми до дома си в Бруклин. Тя бе виждала как им доставят стоката рано сутрин, докато отиваше на училище, как собствениците корейци отваряха някаква метална врата, вкопана в тротоара пред входната им врата, и внасяха през нея кашони със салфетки и котешка храна в складовите си помещения.

— Мисля, че вратата е в земята. Сигурно е зарита под тези боклуци.

Джейс, който бе минал зад нея, кимна.

— Точно това си помислих и аз. — Той въздъхна. — Май трябва да разчистим този боклук. Можем да започнем с контейнера. — Той кимна към него без всякакъв ентусиазъм.

— Предпочиташ да се изправиш пред орда ненаситни демони, нали? — каза Клеъри.

— Те поне не бъкат от червеи. Е — добави замислено — поне повечето от тях. Имаше един демон, когото преследвах чак в канала под Гранд Сентрал…

— Спри — вдигна отбранително ръка тя. — Точно сега не съм в настроение за такива подвизи.

— За първи път ми се случва да чуя това от момиче — каза замислено Джейс.

— Ако останеш с мен, ще го чуваш постоянно.

Джейс трепна с ъгълчето на устата си.

— Сега не е време за шегички. Имаме да разчистваме боклук. — Той отиде до контейнера и го хвана от единия край. — Хвани го от другия. Ще го обърнем.

— Обръщането ще вдигне много шум — възрази Клеъри, като застана от другия край на контейнера. Това бе най-обикновена градска кофа за боклук, боядисана в зелено, изцапана с нещо странно. Миришеше като повечето контейнери за боклук на боклуци и още нещо, нещо тежко и сладникаво, което засядаше в гърлото и от което й се гадеше. — По-добре да го избутаме.

— Виж сега… — започна Джейс, когато внезапно се чу глас от сенките зад тях, който наруши тягостната тишина.

— Наистина ли възнамерявате да направите това? — попита гласът.

Клеъри се вцепени, втренчена в сенките в началото на алеята. За миг се зачуди дали не й се е причуло, но Джейс също бе замръзнал и по лицето му бе изписана изненада. А него много рядко можеше нещо да го изненада, още по-малко пък да го разтревожи. Той отстъпи крачка от контейнера, ръката му се плъзна към колана и каза с равен глас:

— Има ли някой?

— Dios mio. — Гласът беше мъжки, шеговит, с испански акцент. — Вие не сте тукашни, нали?

Той пристъпи напред, като излезе от сянката. Силуетът му постепенно се открои: момче, немного по-голямо от Джейс, но може би поне петнайсет сантиметра по-ниско, дребно, с големи тъмни очи и медена кожа, като от картина на Диего Ривера. Беше облечено с черен панталон и бяла риза с разкопчана яка, на врата му висеше златен синджир, който леко проблясваше на светлината.

— Може и така да се каже — каза предпазливо Джейс, без да отмества ръка от колана си.

— Не бива да сте тук. — Момчето прокара ръка по гъстите си черни къдрици, които падаха на челото му. — Това място е опасно.

Иска да каже, че има лоши съседи. Клеъри я напуши смях, въпреки че нямаше нищо смешно.

— Знаем — каза тя. — Просто се загубихме, това е.

Момчето кимна към контейнера.

— Какво правехте с това?

Нещо не се справям с лъжите, помисли си Клеъри и погледна към Джейс с надеждата той поне да е експерт в тази област.

Той веднага я разочарова.

— Опитвахме се да проникнем в хотела. Мислехме, че може да има сервизна врата под контейнера.

Очите на момчето се разшириха в знак на недоверие.

— La puta madre — По дяволите, защо ви е да правите това?

Джейс сви рамене.

— Просто се забавляваме. Интересно ни е.

— Явно не разбираш. Това място се обитава от духове, прокълнато е. Носи нещастие. — Момчето клатеше енергично глава и говореше нещо на испански, което Клеъри подозираше, че е свързано с глупостта на разглезените бели деца по принцип и на тяхната в частност. — Елате с мен, ще ви заведа до метрото.

— Знаем къде е метрото — каза хладно Джейс.

Момчето леко се закиска, тресейки се.

— Claro, разбира се, че знаете, но ако дойдете с мен, никой от вас няма да пострада. Не искате неприятности, нали?

— Зависи — каза Джейс и помръдна така, че якето му леко се разтвори и блеснаха напъханите в колана му оръжия. — Колко ти плащат, за да държиш хората далече от хотела?

Момчето погледна зад себе си и Клеъри настръхна, като си представи струпаните на тесния вход на алеята призрачни фигури с бели лица, червени устни, проблясващи кучешки зъби. Когато погледна към Джейс, устните му бяха свити.

— Кой да ми плаща колко, chico?

— Вампирите. Колко ти плащат? Или е нещо друго — да не би да са ти казали, че ще те направят един от тях, или пък са ти предложили вечен живот, завинаги да живееш без болка, без страдание? Защото това не струва, да знаеш. Вечният живот е много дълъг, когато никога не можеш да видиш слънчевата светлина, chico — каза Джейс.

Момчето бе невъзмутимо.

— Казвам се Рафаел, не chico.

— Но разбираш за какво говорим. Нали знаеш за вампирите? — попита Клеъри.

Рафаел извърна лице настрани и се изплю. Когато отново ги погледна, очите му блестяха от омраза.

— Los vampiros, si, животните кръвопийци. Още преди закриването на хотела се говореше, че се разнасял среднощен кикот, изчезвали дребни животинки, чували се звуци от смучене… — Той спря, като поклати глава. — Всеки в квартала гледаше да не се навърта наоколо, но какво да се прави? Не можеш да повикаш la policia и да се оплачеш от проблеми с вампири.

— Виждал ли си ги някога? — попита Джейс. — Знаеш ли дали някой друг ги е виждал?

Рафаел заговори бавно.

— Знам за едни момчета, група приятели. Веднъж решили, че няма да е зле да влязат в хотела и да убият зверовете в него. Взели си огнестрелни оръжия, ножове — всички осветени от свещеник. Така и не излезли после. По-късно леля ми намерила дрехите им пред къщи.

— Пред нейния дом ли? — попита Джейс.

— Si. Едното от момчетата беше брат ми — каза Рафаел безстрастно. — Е, сега вече знаете защо се навъртам понякога тук в полунощ, когато се връщам от гости при леля ми, и защо се опитвам да ви предпазя. Ако влезете вътре, никога няма да излезете отново.

— Моят приятел е там — каза Клеъри. — Дошли сме да го измъкнем.

— Аха — каза Рафаел, — в такъв случай едва ли ще ви попреча.

— Така е — съгласи се Джейс. — Но не се безпокой. Това, което се е случило с приятелите ти, няма да се случи и с нас. — Той извади една от серафимските ками от колана си и я вдигна. Бледата светлина се отразяваше в нея и осветяваше вдлъбнатините под скулите му, засенчваше очите. — Убивал съм купища вампири. Може сърцата им да не бият вече, но това не им пречи пак умрат.

Рафаел въздъхна настървено и каза нещо на испански, но твърде тихо и бързо, за да може Клеъри да го разбере. Той пристъпи към тях, като в бързината се препъваше в купчините боклук.

— Знам кои сте вие, чувал съм за вашия вид от стария padre в „Света Сесилия“. Но мислех, че това е само мит.

— Всички митове са истина — каза Клеъри, но толкова тихо, че той надали я чу. Тя погледна към Джейс, юмруците му бяха свити, раменете — изпънати.

— Искам да дойда с вас — каза момчето.

Джейс поклати глава.

— Не. Изключено.

— Мога да ви покажа как да влезете вътре — каза Рафаел.

Джейс се поколеба, на лицето му се изписа изкушение, ала каза:

— Не можем да те вземем.

— Добре. — Рафаел мина покрай него и разрови с крак една купчина боклуци до стената. Там имаше метална решетка, чиито тънки пръчки бяха покрити с кафеникавочервена ръжда. Той коленичи, хвана решетката и я издърпа. — Оттук влязоха брат ми и приятелите му. Мисля, че пътят води до сутерена. — Той вдигна поглед, когато Джейс и Клеъри се приближиха. Клеъри едва дишаше. Миризмата на боклук беше непоносима и дори в мрака можеха да се различат очертанията на хлебарките, които пълзяха върху и между пръчките на решетката.

Джейс леко се усмихна с ъгълчето на устата си. Той още държеше серафимската кама в ръка. Магическата светлина, която струеше от нея, придаваше призрачност на лицето му, което й напомни как веднъж, когато двамата със Саймън бяха на единайсет години, той й разказваше страшни истории, като държеше фенерче под брадичката си.

— Благодаря — каза той на Рафаел. — Страшно много ни помогна.

Лицето на другото момче беше бледо.

— Влез вътре и направи за приятеля си това, което аз не успях да направя за брат си.

Джейс прибра отново серафимската кама в колана си и погледна към Клеъри.

— Върви след мен — каза той и се спусна предпазливо в дупката. Клеъри затаи дъх в очакване на някакъв вик на агония, на смайване, но се чу само глухо тупване от приземяващи се на твърда земя крака. — Идеално — извика приглушено Джейс. — Скачай и ти, ще те хвана.

Тя погледна към Рафаел.

— Благодаря за помощта ти.

Той нищо не каза, само протегна ръка. Тя я хвана, като се опитваше да се задържи да не падне, докато пристъпяше. Пръстите му бяха студени. Пусна я, когато тя скочи долу в дупката, след секунда Джейс я пое, роклята и се вдигна около бедрата, а ръцете му се увиха около голите й крака, когато тя се плъзна в тях.

Той я пусна почти веднага.

— Добре ли си?

Тя дръпна роклята си надолу, като се радваше, че беше тъмно и той не можеше да я види. В мрежестите й чорапи се бяха пуснали две дълги бримки.

— Добре съм.

Джейс извади матово проблясващата серафимската кама от колана си и я вдигна високо, като блясъкът й постепенно се усилваше, докато окъпа в светлина всичко наоколо. Те стояха в празно помещение с нисък таван и разкъртен бетонен под. В пукнатините се беше събрала мръсотия и Клеъри забеляза, че оттам бяха изникнали черни растения, които се виеха по стените. Проход без врата водеше към друго помещение.

Силно тупване я сепна, тя се обърна и видя как Рафаел се приземява на колене, само на няколко стъпки от нея. Беше ги последвал в дупката. Той се изправи и се ухили. Джейс се ядоса.

— Казах ти…

— И аз те чух. — Рафаел махна презрително с ръка. — Какво можеш да направиш сега? Не мога да се върна обратно, а вие не можете просто така да ме оставите да умра… нали?

— Чакай да помисля — отвърна Джейс, ала суровостта в гласа му беше поомекнала. Той изглеждаше уморен, с известна изненада Клеъри откри, че сенките под очите му са станали по-дълбоки.

Рафаел посочи с ръка.

— Трябва да тръгнем оттук, към стълбите. Те водят до по-високите етажи на хотела. Ще видите. — Той мина покрай Джейс и прекоси тесния коридор. Джейс погледна след него, като клатеше глава.

— Наистина започвам да мразя мундитата — каза той.

* * *

Долният етаж на хотела представляваше лабиринт от коридори, водещи към празни складове, запуснати перални помещения — купища мухлясали ленени кърпи, натъпкани във високи изгнили плетени кошове за пране, — дори призрачна кухня, плотове от неръждаема стомана, губещи се в сенките. Повечето стълби, водещи нагоре, ги нямаше; не бяха изгнили, а изумително отстранени, нацепени и натрупани на купчини до стените, парчета от някога луксозен персийски килим бяха метнати върху тях и плесенясваха.

Липсващите стълби озадачиха Клеъри. Какво им пречеха стълбите на вампирите? Най-после те намериха здрави стълби, забутани зад пералните помещения. Сигурно камериерките са ги използвали, за да разнасят чаршафи нагоре-надолу, когато още е нямало асансьори. Сега тези стълби бяха покрити с дебел слой прах, който накара Клеъри да се закашля.

— Шшт — изсъска Рафаел. — Ще те чуят. Близо сме до мястото, където спят.

— Откъде знаеш? — прошепна му ядосано в отговор тя. Той дори не би трябвало да бъде тук, кой му даваше право да й прави забележка, че вдига шум?

— Усещам го. — Ъгълчето на окото му трепна и тя видя, че той е не по-малко уплашен от нея самата. — Вие не го ли усещате?

Тя поклати глава. Нищо не усещаше, освен някакъв необичаен студ. След задушната нощ навън студът в хотела беше особено осезаем.

В края на стълбата имаше врата, на която изписаната дума Фоайе беше почти неразличима от натрупаната през годините мръсотия. Когато Джейс я бутна, за да я отвори, от нея се посипа ръжда. Клеъри се напрегна…

Ала стаята зад нея беше празна. Те се озоваха в широко фоайе, под чиито изгнили настилки се показваше разкъртено дюшеме. В средата на помещението някога бе имало голяма, елегантна вита стълба с позлатен парапет и тежка пътека в златно и алено. От всичкото това великолепие бяха останали само няколко стъпала. Онова, което някога е било стълба, свършваше току над главите им, във въздуха. Гледката беше толкова сюрреалистична, подобна на една от абстрактните картини на Джослин, вдъхновена от Магрит. Тази тук, помисли си Клеъри, може да се нарече Стълба за никъде.

Гласът й звучеше сухо и дрезгаво като праха, който беше покрил всичко тук.

— Какво против стълбите имат вампирите?

— Нищо — каза Джейс. — Те просто не им трябват.

— И това е начин да покажат, че мястото е тяхно. — Очите на Рафаел се разшириха. Изглеждаше превъзбуден. Джейс го изгледа косо.

— Между другото, виждал ли си някога вампир, Рафаел? — попита той. Рафаел го погледна почти невиждащо.

— Знам как изглеждат. Те са по-бледи, по-фини от човешките същества, но са много силни. Ходят като котки и нападат с бързината на змия. Те са красиви и зловещи. Като този хотел.

— Намираш го за хубав? — попита смаяна Клеъри.

— Трябваше да го видиш какъв беше преди години. Сега е като старица, която някога е била красива, но с времето е загубила красотата си. Представи си как е изглеждала някога тази стълба, с газените лампи по перилата й като светулки в тъмнината и балконите, пълни с хора. А не като сега, такава… — Той спря, търсейки подходящата дума.

— Отрязана? — предположи сухо Джейс.

Рафаел като че ли се сепна, сякаш Джейс го бе изтръгнал от унеса му. Той се засмя и извърна поглед. Клеъри се обърна към Джейс.

— Всъщност къде ли са вампирите?

— Може би горе. Те обичат да са нависоко, когато спят, като прилепите. Скоро ще се съмне.

Подобно на кукли със свързани с конец глави, Клеъри и Рафаел погледнаха едновременно нагоре. Над тях нямаше нищо, освен тавана с изрисувани фрески, пропукан и почернял на места, сякаш обгорен от пожар. Засводеният вход отляво водеше към тъмнина, напуканите колони от другата страна бяха гравирани с флорални мотиви. Когато Рафаел отново сведе поглед, за миг се мерна един белег в основата на шията му, доста бял на фона на мургавата кожа. Тя се зачуди откъде ли го има.

— Мисля, че ще е по-добре да се върнем по стълбите за прислугата — прошепна тя. — Тук се чувствам твърде на показ.

Джейс кимна.

— Мислиш, че веднъж като стигнем дотам, трябва само да повикаш Саймън и той да те чуе?

Тя се запита дали страхът е изписан на лицето й.

— Аз…

Думите й бяха прекъснати от смразяващ кръвта писък. Клеъри рязко се обърна.

Рафаел. Той беше изчезнал, нямаше дори следи в праха, по който трябваше да е стъпвал или да е бил влачен. Тя инстинктивно посегна към Джейс, но той вече тичаше към пустия свод на отсрещната стена и се скри в тъмнината. Тя го изгуби от поглед, но следваше магическата светлина, която той носеше, подобно на пътешественик, вървящ през тресавище.

Отвъд свода имаше нещо, което някога е било разкошна бална зала. Разбитият под е бил от гладък бял мрамор, така ужасно натрошен сега, че напомняше море с плаващи по него айсберги. По стените имаше вити балкони с ръждясали парапети, а между тях висяха огледала в златни рамки, върху всяка от които блестеше глава на Купидон. Паяжини се полюшваха във влажния въздух като вехти булчински воали.

Рафаел стоеше в средата на стаята, с ръце на кръста. Клеъри изтича към него, Джейс бавно я последва.

— Добре ли си? — попита задъхана тя.

Той бавно кимна.

— Стори ми се, че нещо помръдна в сенките. Заблудил съм се.

— Това е добре — каза Клеъри, макар че долови неувереност в собствения си глас. Имаше нещо в лицето на Джейс…

— Бяхме решили да се върнем по слугинските стълби — каза Джейс. — На този етаж няма нищо.

Рафаел кимна.

— Добре идея.

Той се запъти към вратата, без да погледне дали те го следват. Направи няколко крачки и чу Джейс да произнася името му.

— Рафаел?

Той се обърна, ококори се с любопитство, а Джейс извади ножа си.

Рафаел реагира бързо, но явно не достатъчно бързо. Камата се заби до дръжката си, силата на удара го повали. Краката му се подкосиха и той падна тежко на разбития мраморен под. На матовата магическа светлина кръвта му изглеждаше черна.

— Джейс — прошепна невярващо Клеъри, разтърсвана от изумление. Той беше казал, че започва да мрази мунданите, но никога не би…

Когато понечи да се приближи до Рафаел, Джейс грубо я избута. Той самият се наведе над него и посегна да извади ножа си от гърдите му.

Но Рафаел беше по-бърз. Той сграбчи ножа, после изпищя, когато ръката му докосна дръжката с формата на кръст. Оръжието падна на пода, дрънчейки, острието беше цялото обагрено в черно. Джейс държеше в едната си ръка парче от ризата на Рафаел, а в другата — Санви. Тя блестеше с такава ярка светлина, че Клеъри отново взе да различава цветовете: олющените тапети в кралскосиньо, златистите петна по мраморния под, червеното петно, разрастващо се на гърдите на Рафаел.

Тогава Рафаел се засмя.

— Не уцели — каза той и за първи път се усмихна, като показа белите си предни зъби. — Не уцели сърцето ми.

Джейс охлаби хватката си.

— Ти мръдна в последния момент — каза той. — Това беше много нелюбезно от твоя страна.

Рафаел се намръщи и изплю нещо червено. Клеъри отстъпи назад, като го гледаше вцепенена от ужас.

— Кога разбра? — попита той. Акцентът му беше изчезнал, думите му бяха ясни и отчетливи.

— Досетих се още на алеята — каза Джейс. — Но реших, че искаш да ни вкараш в хотела и после да ни нападнеш. Когато преминем границата, ние сме извън защитата на Завета Такива са правилата на играта. Ти обаче не го направи и аз реших, че съм се заблудил. Но после видях белега на шията ти. — Той леко отстъпи назад, като все още държеше камата опряна о шията на Рафаел. — Когато за първи път видях верижката ти, си помислих, че е нещо, на което преди е имало кръст. И наистина е имало, нали, когато си отишъл да видиш семейството си? А и какво значение има малък белег от изгаряне, при положение че вашият вид се лекува толкова бързо?

Рафаел се засмя.

— Това ли била работата? Белегът ми?

— Когато избяга от фоайето, краката ти не оставиха следи по прахта. Тогава се убедих напълно.

— Не е бил брат ти този, който е влязъл да търси тук чудовища и никога повече не е излязъл, нали? — започна да разбира Клеъри. — Бил си ти.

— И двамата сте много умни — каза Рафаел. — Само че не достатъчно. Погледнете нагоре — каза той и посочи с ръка към тавана.

Джейс отмести ръката си, без да сваля поглед от Рафаел.

— Клеъри, какво виждаш?

Тя бавно вдигна глава, като усети смразяваща болка в стомаха.

Представи си как изглеждаше някога тази стълба, с газените лампи по перилата й като светулки в тъмнината и балконите, пълни с хора. Сега те бяха пълни с хора, цели редици вампири с техните мъртвешки бели лица, червени разтегнати устни, гледащи надолу към тях.

Устата на Клеъри бе така пресъхнала, че не можеше и дума да отрони.

— Те са тук. Всички са тук, Джейс.

Той все още гледаше Рафаел.

— Ти ги повика. Нали?

Рафаел продължаваше да се усмихва. Кръвта бе престанала да блика от раната на гърдите му.

— Какво значение има? Те са твърде много, дори и за теб, Уейланд.

Джейс нищо не каза. Макар да не помръдваше, той дишаше на пресекулки и Клеъри почти усещаше непреодолимото му желание да убие вампирчето, да натисне ножа в гърлото му и да изтрие усмивката от му физиономията му завинаги. — Джейс — каза предупредително тя. — Не го убивай.

— Защо?

— Може да го използваме за заложник.

Джейс се ококори.

— Заложник ли?

Тя видя как мнозина от тях изпълват сводестия вход, като се движеха безшумно, подобно на братята от Града от кости. Но кожата на братята не беше толкова бяла и безцветна, нито ноктите на ръцете им бяха с толкова остри… Клеъри облиза сухите си устни.

— Знам какво правя. Изправи го на крака, Джейс.

Джейс я погледна, после сви рамене.

— Добре.

Рафаел се сопна.

— Никак не е смешно.

— Затова и никой не се смее — Джейс се изправи, като вдигна и Рафаел, държейки острието на ножа си между плешките му. — Мога да пробода сърцето ти откъм гърба — каза той. — На твое място не бих мърдал.

Клеъри се извърна от тях и се обърна към приближаващите се тъмни фигури. Тя вдигна ръка.

— Спрете на място. Или той ще прониже с камата си сърцето на Рафаел.

През множеството премина нещо като ропот, нещо средно между шепот и кикот.

— Спрете — повтори Клеъри и този път Джейс направи нещо, което Клеъри не видя, но което накара Рафаел да извика от внезапна болка.

Един от вампирите вдигна ръка, за да спре другарите си. В негово лице Клеъри разпозна слабичкото русо момче с обецата, което бе видяла на празненството у Магнус.

— Тя говори сериозно — каза той. — Това са ловци на сенки.

Една вампирка пък си проправи път през множеството и застана до него — красива синекоса азиатка със сребърна дреха. Клеъри се запита дали тук имаше грозни вампири или поне някой дебел. Може би грозните хора не се превръщаха във вампири. Или може би грозните хора не се натискаха за вечен живот.

— Ловци на сенки, дошли на наша територия — каза тя. — Те са извън защитата на Завета. Мисля, че трябва да ги убием, те са убили достатъчно от нашите.

— Кой е главният тук? — попита Джейс с равен глас. — Нека пристъпи напред.

Вампирката оголи острите си зъби.

— Не ни говори на езика на Клейва, ловецо на сенки. С идването си тук ти наруши Завета. Законът не те защитава.

— Достатъчно, Лили — каза рязко русото момче. — Повелителката ни не е тук. Тя е в Идрис.

— Все някой трябва да я замества — предположи Джейс.

Настъпи тишина. Вампирите по балконите се бяха надвесили над парапетите, за да чуват какво се говори. Най-накрая русият вампир каза:

— Рафаел е нашият предводител.

Синекосото момиче, Лили, изсъска неодобрително:

— Джейкъб…

— Предлагам размяна — каза бързо Клеъри, като прекъсна тирадата на Лили, насочена към Джейкъб. — Трябва да знаете, че сте отнесли доста хора тук от тазвечерното празненство. Един от тях е моят приятел Саймън.

Джейкъб вдигна вежди.

— Имаш вампир за приятел?

— Той не е вампир. Нито пък ловец на сенки — добави тя при вида на присвитите очи на Лили. — Той е най-обикновено човешко момче.

— Не сме взимали никакво човешко момче от празненството на Магнус. Това би било грубо нарушаване на Завета — каза спокойно Джейкъб.

— Той бе превърнат в плъх. Малък сив плъх — каза Клеъри. — Сигурно някой го е помислил за домашен любимец или…

Гласът й трепна. Те я гледаха, сякаш не разбираха какво им говори. Усети, че я пронизва студ чак до костите.

— Помогни ми да се ориентирам — каза Лили. — Предлагаш да размениш живота на Рафаел срещу този на един плъх?

Клеъри погледна безпомощно към Джейс. Той я погледна по начин, който трябваше да означава: Идеята си беше твоя, оправяй се.

— Да — каза тя, като се обърна отново към вампирите. — Това е размяната, която предлагаме.

Те я гледаха втренчено, белите им лица бяха почти безизразни. При други обстоятелства Клеъри би казала, че изглеждат смаяни.

Тя усети, че Джейс застана зад нея, чу шумното му дишане. Кокалчетата, с които държеше Рафаел за раменете, бяха побелели. Тя се запита дали не го болят. Запита се и дали той вече не съжалява, че се е оставил тя да го довлече дотук. Запита се и дали няма да я намрази.

— Този плъх ли имаш предвид?

Клеъри запримига. Един друг вампир, слабичко, мургаво момче с коса на плитчици, разбута тълпата и излезе отпред. Той носеше нещо в ръце, нещо сиво, което безпомощно се беше свило.

— Саймън? — прошепна тя.

Плъхът изцвърча и започна да се мята в шепите на момчето. То сведе поглед към пленения гризач с чувство на отвращение.

— Боже, мислех, че това е Заки. И се чудех защо се държи така. — Той поклати глава и размърда плитчиците си. — Мисля, че можем да й го върнем. И без това ме ухапа поне пет пъти.

Клеъри посегна нетърпеливо да вземе Саймън. Но преди още да направи крачка към него, Лили се изпречи пред нея.

— Почакай — каза Лили. — Откъде да знаем, че като вземете плъха, няма да убиете Рафаел?

— Даваме ви честната си дума — каза бързо Клеъри, но после се сви в очакване да й се изсмеят.

Ала никой не се засмя. Рафаел изруга нещо на испански. Лили погледна любопитно към Джейс.

— Клеъри — каза той. В гласа му се долавяше едва сдържана ярост. — Това наистина ли е…

— Без клетва няма размяна — каза бързо Лили, визирайки неуверения му тон. — Елиът, донеси този плъх.

Момчето с плитчиците стисна отново Саймън, който от своя страна заби зъби в ръката му.

— Ох — възкликна Елиът. — Боли.

Клеъри се възползва от възможността да прошепне на Джейс.

— Просто се закълни! Какво ще ти стане?

— При нас клетвата не е като при мунданите — тросна й се той. — Аз се обвързвам завинаги с клетвата, която давам.

— О, така ли? И какво ще ти стане, ако я нарушиш?

— Въпросът е, че няма да я наруша…

— Лили е права — каза Джейкъб. — Трябва ни клетва. Закълнете се, че няма да нараните Рафаел, ако искате да си получите обратно плъха.

— Аз няма да нараня Рафаел — каза веднага Клеъри. — По никакъв начин.

Лили й се усмихна снизходително.

— За теб не се тревожим. — Тя насочи поглед към Джейс, който държеше Рафаел толкова здраво, че чак кокалчетата му бяха побелели. По ризата му бяха избили мокри петна от пот, точно между плешките.

Той рече:

— Добре. Заклевам се.

— Кажи Клетвата — каза бързо Лили. — Клетвата в ангела. Кажи я цялата.

Джейс поклати глава.

— Първо ти се закълни.

Думите му падаха като камъни в тишината, като предизвикваха ропот сред множеството. Джейкъб се обърка, Лили се вбеси.

— Не става, ловецо на сенки.

— У нас е водачът ви. — Джейс тикна острието на ножа си по-дълбоко в гърлото на Рафаел. — А у вас кой е? Един плъх.

Саймън се размърда в ръцете на Елиът и гневно зацвърча. На Клеъри й идеше да посегне и да го сграбчи, но се въздържа.

— Джейс…

Лили погледна към Рафаел.

— Господарю?

Рафаел беше оборил глава, тъмните му къдрици закриваха лицето му. Яката на ризата му бързо се напояваше с кръв, която се стичаше надолу по мургавата му кожа.

— Плъхът е много важен за вас — каза той. — Дошли сте за него чак тук. Така че ти, ловецо на сенки, трябва да се закълнеш пръв.

Хватката на Джейс неволно се стегна. Клеъри видя как мускулите под кожата му се напрегнаха, как побеляха пръстите му и как ядно потрепериха ъгълчетата на устата му.

— Плъхът е смъртен — каза рязко той. — Ако го убиете, с вас ще се разправи Законът…

— Той е на наша територия. Знаеш, че нарушилите границата са извън защитата на Завета…

— Вие го донесохте тук — намеси се ядосано Клеъри. — Не той е нарушил границата.

— Това са подробности — каза Рафаел, като й се ухили над ножа, опрян до гърлото му. — Освен това не е ли стигнала до вас мълвата, която се носи сред долноземците? Валънтайн се е завърнал. Скоро няма да има никакво Съглашение.

Джейс рязко вдигна глава.

— Къде чухте това?

Рафаел го изгледа презрително.

— Всички долноземци го знаят. Само преди седмица е платил на магьосник да създаде група ненаситни. Валънтайн е пратил един Бездушен да търси Бокала на смъртните. Щом го намери, ще се сложи край на привидния мир между нас и ще настъпи война. Никакъв закон няма да ми попречи да изтръгна сърцето ти насред улицата, ловецо на сенки…

Това преля чашата на търпението на Клеъри. Тя се втурна към Саймън, като блъсна Лили встрани и грабна плъха от ръцете на Елиът. Саймън обезумяло се вкопчи в ръкава й с лапички.

— Всичко е наред, всичко е наред — шепнеше тя, макар да беше убедена, че не е. Тя се обърна и усети как някакви ръце я хващат за жилетката и я приклещват. Тя започна да се мята, ала усилията й да се откъсне от ръцете, които я държаха — тези на Лили, малки и костеливи, с черни нокти, — бяха затруднени от страха й да не изпусне Саймън, който със зъби и нокти се беше вкопчил в блузата й.

— Пусни ме! — крещеше тя, като риташе вампирката. Върхът на ботуша й силно се заби в нея и Лили извика от болка и ярост. Тя замахна напред с ръка и зашлеви Клеъри по бузата с такава сила, че чак главата й отхвръкна назад.

Клеъри се олюля и едва не падна. Тя чу Джейс да крещи името й, обърна се и видя как той, пуснал Рафаел, тичаше към нея, като бъркаше в джоба си в движение. Клеъри понечи да се спусне към него, ала Джейкъб я беше уловил за раменете, пръстите му се впиваха в кожата й.

Клеъри изпищя… но писъкът й се изгуби в мощния викна Джейс, който бе извадил от якето си едно от стъклените шишенца и го бе плиснал към нея. Тя усети студената мокрота по лицето си и чу как Джейкъб изпищя зад нея, когато водата докосна кожата му. От пръстите му се издигна пушек и той пусна Клеъри, надавайки мощен животински вой. Лили се спусна към него, като крещеше името му, и в този зверилник Клеъри усети, че някой я улавя за китката. Тя се олюля и се опита да се отскубне.

— Спри… глупачка… аз съм — изрече задъхано в ухото й Джейс.

— О! — За миг тя се отпусна, после отново се стегна, когато видя една позната фигура да се втурва към Джейс. Тя изпищя, Джейс бързо се наведе и се обърна точно когато Рафаел скочи върху него, с оголени зъби, бърз като котка. Той захапа блузата на Джейс близо до раменете и когато Джейс залитна, част от плата остана в зъбите му. Рафаел увисна като лепкав паяк, зъбите му скърцаха срещу шията на Джейс. Клеъри затърси по колана си камата, която Джейс й беше дал…

По пода се стрелна нещо малко и сиво, шмугна се между краката на Клеъри и се хвърли към Рафаел.

Рафаел изпищя. Саймън увисна безжалостно на ръката му между лакътя и китката, острите му миши зъби се забиха дълбоко в плътта. Рафаел пусна Джейс, като залитна назад, кръвта му бликаше, докато от устата му се сипеха ругатни на испански. Джейс го загледа със зяпнала уста.

— Майко мила…

Възвърнал равновесието си, Рафаел изтръгна плъха от ръката си и го запрати в мраморния под. Саймън изстена от болка, но после се втурна към Клеъри. Тя се наведе и го грабна, като го притисна силно до гърдите си, но не толкова, че да го смачка. Усещаше биенето на малкото му сърчице в ръцете си.

— Саймън — прошепна тя. — Саймън…

— Няма време за това. Дръж го. — Джейс беше уловил дясната й ръка и я стискаше болезнено. В другата си ръка държеше блестящата серафимска кама. — Хайде.

Той започна да я дърпа към края на тълпата. Вампирите се разбягаха от светлината на серафимската кама, която сякаш ги помиташе, и съскаха като попарени котки.

— Какво стоите само! — Беше Рафаел. Ръката му беше окъпана в кръв, устните разкриваха острите му зъби. Той гледаше тълпата суетящи се вампири. — Заловете натрапниците! — крещеше той. — Избийте ги! И плъха!

Вампирите обърнаха погледи към Джейс и Клеъри, някои тръгнаха към тях, други се носеха във въздуха, трети се спускаха от балконите като пърхащи черни прилепи. Когато се измъкнаха от тълпата, Джейс ускори крачка и се насочи към отсрещната стена. Клеъри беше неспокойна и току се обръщаше към него.

— Не трябва ли да застанем с гръб един към друг или нещо такова?

— Какво? Защо?

— Не знам. Във филмите правят така при подобни… опасни ситуации.

Тя усети, че той се тресе. Да не би от страх? Не, смееше се.

— Ти — въздъхна той. — Ти си най-…

— Най какво? — настоя негодуващо тя. Те продължаваха да отстъпват, като стъпваха внимателно, за да избегнат парчетата от изпотрошените мебели и разбития мрамор, пръснат по пода. Джейс държеше серафимската кама високо над главите им. Тя видя как вампирите се събират в ъглите, до които светлината не достигаше. Зачуди се докога ли ще издържат така.

— Нищо — каза той. — Това не е никаква опасна ситуация така да знаеш. Употребявам тази дума за наистина критични случаи.

— Наистина критични? Нима това не е наистина критичен случай? Какво още искаш, ядрена…

Тя бе прекъсната от писъка на Лили, която храбро излезе на светлината и се нахвърли върху Джейс, озъбена и ръмжаща. Джейс извади втората кама от колана си и я размаха във въздуха; Лили залитна с писък, на ръката й зееше огромна рана, тогава останалите вампири я наобиколиха. Толкова са много, помисли си Клеъри, толкова много…

Тя плъзна ръка към колана си, пръстите й се сключиха около дръжката на камата. Усети я като нещо хладно и чуждо. Нямаше представа как се използва нож. Никога не беше удряла някого, още по-малко пробождала. Тя дори се скатаваше от училище в дните, в които учеха как да се защитават от крадци и изнасилвачи с подръчни средства, като ключове за кола и моливи. Тя извади ножа и го вдигна с трепереща ръка…

В този момент прозорците се пръснаха навътре в дъжд от счупени стъкла. Тя долови собствения си писък, видя вампирите, които бяха на една ръка разстояние от нея, и Джейс да се оглеждат в недоумение. Видя и ужаса, изписан по лицата им. През разбитите прозорци се появиха дузина обемисти фигури, ниско приведени към земята на четирите си лапи. Лунната светлина се отразяваше в счупените парчета стъкло, посипали се върху козините им. Очите им бяха огнено сини, а от гърлата им излизаше вой, който звучеше като грохота на водопад.

Вълци.

— Ето това — каза Джейс — е опасна ситуация.