Касандра Клеър
Град от кости (11)

11
Магнус Бейн

Джейс се наведе напред и почука на преградата, която ги отделяше от шофьора.

— Завий наляво! Ляво! Казах ти да караш към Бродуей, безмозъчен идиот!

Таксиметровият шофьор реагира на това с рязко завъртане на волана, толкова силно наляво, че Клеъри залитна към Джейс. Тя изсумтя възмутено.

— Всъщност защо отиваме на Бродуей?

— Умирам от глад — каза Джейс. — А вкъщи няма нищо, освен остатъци от китайската храна. — Той извади от джоба мобилния си телефон и набра някакъв номер. — Алек! Събуди се — изкряска той. Клеъри чу объркано буботене от другия карай на линията. — Ще се видим в „При Таки“. Закуска. Да, правилно ме разбра. Закуска. Какво? Само на няколко пресечки е. Размърдай се.

Той затвори телефона и го пъхна в един от многото си джобове, докато таксито спираше до тротоара. След като плати на шофьора, Джейс избута с лакът Клеъри навън. Когато на свой ред стъпи на тротоара, той се протегна като котка и разпери широко ръце.

— Добре дошла в най-страхотния ресторант в Ню Йорк.

Чак най-страхотен не изглеждаше — ниска тухлена сграда, порутена в средата като напукано суфле. Очуканата неонова табела, на която бе изписано името на ресторанта, висеше на една страна и похлопваше. Двама мъже с дълги сака и нахлупени напред филцови шапки се мотаеха пред тесния вход. Прозорци нямаше.

— Прилича на затвор — каза Клеъри.

Той я погледна.

— А дали в затвора можеш да си поръчаш спагети фра дяволо, от които пръстите да си оближеш? Не мисля.

— Не искам спагети. Искам да знам какво е Магнус Бейн.

— Не какво, а кой — каза Джейс. — Това е име.

— Да не би да знаеш кой е той?

— Той е магьосник — каза Джейс с подчертано безпристрастен тон. — Само един магьосник може да блокира така спомените ти. Или някой от Мълчаливите братя, но очевидно не е никой от тях.

— Здравейте! — Беше Алек, който сякаш току-що се бе измъкнал от леглото и беше намъкнал джинсите си върху пижамата. Несресаната му коса стърчеше във всички посоки. С бързи крачки той се озова пред тях, като гледаше към Джейс и както винаги се правеше, че не забелязва Клеъри.

— Изи ще дойде след малко — рече той. — Води и мундито със себе си.

— Саймън? Той пък откъде се взе? — попита Джейс.

— Цъфна рано тази сутрин. Предполагам, че не издържа далече от Изи. Покъртително. — Алек, изглежда, се забавляваше. Клеъри изпита досада.

— Е, ще влизаме или какво? Умирам от глад.

— Аз също — каза Джейс. — Умирам за пържени миши опашки.

— За какво? — попита Клеъри, убедена, че не е чула правилно.

Джейс само й се усмихна.

— Отпусни се — каза той. — Тук сме просто, за да хапнем.

На врата бяха спрени от единия от мотаещите се там мъже. Когато той се изправи, Клеъри зърна лицето му под шапката. Кожата му беше тъмночервена, боксьорските му ръце завършваха със синьо-черни нокти. Клеъри почувства, че се смразява, но Джейс и Алек, изглежда, не се впечатляваха. Те казаха нещо на мъжа, който кимна и отстъпи назад, като им даде път да минат.

— Джейс — изсъска Клеъри, когато вратата се затвори зад тях. — Кой беше това?

— За Кленси ли говориш? — попита Джейс, като се огледа из ярко осветения ресторант. Вътре беше приятно въпреки липсата на прозорци. Уютни дървени пейки, разположени една срещу друга, покрити с пъстри възглавнички. Наивно сладки глинени съдове се редяха на тезгяха, зад който русо момиче със сервитьорска розово-бяла престилка сръчно подаваше рестото на нисък и набит мъж с тениска. Тя видя Джейс, помаха и направи жест, с който искаше да каже да се настаняват където решат. — Кленси пази входа от нежелани посетители — каза Джейс, докато я водеше към една от пейките.

— Той е демон — изсъска тя. Неколцина клиенти се обърнаха към нея и я изгледаха — едно момче със стърчаща синя коса, седнало до красива индийка с дълга, черна коса и прозрачни златисти крила, излизащи от гърба й, заплашително се намръщи. Добре, че ресторантът беше почти празен.

— Не, не е — каза Джейс, като се настани на пейката. Клеъри понечи да седне до него, но Алек я бе изпреварил. Тя внимателно седна срещу тях, ръката й още беше схваната въпреки грижите на Джейс. Почувства се някак празна отвътре, сякаш Мълчаливите братя бяха проникнали в нея и изгребали съдържанието й, оставяйки я слаба и замаяна. — Той е ифрит — обясни Джейс. — Това са магьосници, които не правят магии. Полудемони, които поради каквито и да било там причини не могат да правят заклинания.

— Горките копелета — каза Алек, като взе менюто си. Клеъри също взе своето и изумено ококори очи. Скакалци в мед бяха изписани на челно място като специалитет, имаше и ястия със сурово месо, разни видове сурова риба и нещо, наречено Тост с прилеп. На страницата с напитките бяха изброени различни групи наливна кръв — за облекчение на Клеъри това бяха различни видове животинска кръв и по-точно група A, група B-отрицателна или нулева група.

— Кой яде сурова риба? — попита тя на висок глас.

— Келпите — каза Алек. — Селките. Както и други водни духове.

— Не си поръчвай магическа храна — каза Джейс, като я погледна над менюто си. — От нея хората малко се побъркват. Като подъвчеш една минута вълшебна слива, в следващата вече ще тичаш гола по Медисън Авеню с рога на главата. Не — побърза да добави той, — на мен това не ми се е случвало.

Алек се засмя.

— Спомняш ли си… — започна той и заразказва някаква история, изпълнена с толкова много загадъчни лични и нарицателни имена, че Клеъри дори не се опита да я следи. Вместо това тя се загледа в Алек и начина, по който говореше на Джейс. У него имаше някаква кинетична, почти трескава енергия, която не бе забелязала преди. Имаше нещо, което го караше да изпъква пред Джейс, някак си беше по-ясно фокусиран. Ако трябваше да ги нарисува, помисли си тя, образът на Джейс щеше да е леко замъглен, докато Алек щеше да се открои ясно, с остри и чисти очертания.

Докато Алек говореше, Джейс гледаше надолу, леко се усмихваше и почукваше водната си чаша с нокти. Тя усети, че той мисли за други неща. Внезапно изпита симпатия към Алек. Не беше лесно да си приятел на Джейс. Смеех се, защото обясненията в любов ме забавляват, особено несподелената.

Когато сервитьорката мина покрай тях, Джейс вдигна поглед.

— Някой ще ни донесе ли изобщо кафе? — каза той на висок глас, като с това прекъсна Алек насред изречението.

Алек млъкна, ентусиазмът му се изпари.

— Аз…

Клеъри побърза да вземе думата.

— За какво е всичкото това сурово месо? — попита тя, като посочи третата страница от менюто си.

— За върколаците — каза Джейс. — Въпреки че и аз не бих отказал една кървава пържола от време на време. — Той се присегна през масата и прелисти отгоре менюто на Клеъри. — Храната за хора е най-накрая.

Тя прегледа внимателно менюто с най-обикновени ястия и се изуми. Такова изобилие.

— Има и смути?

— Това смути със сливи и мед от диви цветя е направо божествено — каза Изабел, която се бе появила заедно със Саймън. — Мръдни нататък — каза тя весело на Клеъри, която толкова се приближи до стената, че чак усети как студените тухли притискат ръката й. Саймън, който се мушна до Изабел, й се усмихна малко смутено, но тя не отговори на усмивката му. — Непременно си поръчай.

Клеъри не разбра дали Изабел говори на нея, или на Саймън и затова не отвърна нищо. Косата на Изабел гъделичкаше лицето й и ухаеше на нещо като ванилов парфюм. Клеъри усети, че ще кихне. Мразеше ванилови парфюми. Не можеше да проумее как на някои момичета им харесва да миришат на десерт.

— Е, как мина в Града от кости? — попита Изабел, докато разлистваше менюто си.

— Беше яко — каза Джейс. — Безкраен див купон.

— Разбрахте ли какво има в главата на Клеъри?

— Имаме име — каза Джейс. — Магнус.

— Млъквай — изсъска Алек, като перна Джейс със затвореното си меню.

Джейс се стъписа.

— Исусе. — Той потърка ръката си. — Какъв ти е проблемът?

— Знаеш, че тук е пълно с долноземци. Мисля, че няма да е зле да спестиш подробностите около секретното ни разследване.

— Разследване? — засмя се Изабел. — Станали сме детективи, а? Да не би да си имате и кодови имена?

— Идеята никак не е лоша — каза Джейс. — Аз ще бъда барон Хотшафт фон Хугенщайн.

Алек се задави с водата си. В този миг се появи сервитьорката и им взе поръчката. Дори и отблизо тя си беше все същата красива блондинка, само че очите й бяха малко странни — изцяло сини, без бяло и без зеници. Когато се усмихна, се показаха малки остри зъби.

— Избрахте ли си вече?

Джейс се усмихна.

— Обичайното — каза той и в отговор сервитьорката сладко му се усмихна.

— И за мен — каза в същия стил Алек, но той не получи усмивка. Изабел най-изискано си поръча плодово смути, Саймън поиска кафе, а Клеъри след известно колебание си избра дълго кафе и кокосови палачинки с мед. Сервитьорката намигна със синьото си око и се отдалечи.

— И тя ли е ифрит? — попита Клеъри, докато гледаше след нея.

— Кели ли? Не. Мисля, че е полуфея — каза Джейс.

— Има очи на нимфа — каза замислено Изабел.

— Наистина ли не знаете каква е тя? — попита Саймън.

Джейс поклати глава.

— Уважавам личното й пространство. — Той смушка Алек. — Я се дръпни да изляза.

Алек се намръщи и му направи място да мине. Клеъри гледаше как Джейс се запътва към Кели, която се бе навела към бара и говореше с готвача през прозорчето към кухнята. Всичко, което Клеъри успя да види от готвача, бе наклонената му глава с бяла готварска шапка. През изрязаните от двете страни дупки на шапката се подаваха дълги космати уши.

Кели се обърна и се усмихна на Джейс, който я прегърна. Тя се сгуши в него. Клеъри се запита дали това беше според Джейс уважаване на личното пространство.

Изабел завъртя очи.

— Той май наистина си пада по сервитьорки.

Алек я погледна.

— Нали не мислиш, че това означава нещо за него? Искам да кажа, нали не мислиш, че я харесва.

Изабел сви рамене.

— Тя е долноземец — каза тя така, сякаш това обясняваше всичко.

— Не разбирам — каза Клеъри.

Изабел я погледна с безразличие.

— Не разбираш какво?

— Цялата тази работа с долноземците. Вие не ги преследвате, защото не са точно демони, но те не са и съвсем хора. Вампирите убиват, пият кръв…

— Само лошите вампири пият кръвта на живи хора — намеси се Алек. — Тях имаме право да убиваме.

— А върколаците какви са? Просто грамадни гальовни кутренца?

— Те убиват демони — каза Изабел. — Така че, ако не ни досаждат, и ние не ги закачаме.

По-добре да оставим паяците да живеят, за да изяждат комарите, помисли си Клеъри.

— Добре, излиза, че са достатъчно добри, за да бъдат оставени живи, достатъчно добри, за да готвят храната ти, достатъчно добри, за да се флиртува с тях… но дали наистина са достатъчно добри? Имам предвид, едва ли са толкова добри, колкото хората.

Изабел и Алек я гледаха така, сякаш говореше на китайски.

— Различни са от хората — заключи Алек.

— По-добри ли са от мунданите? — попита Саймън.

— Не — каза решително Изабел. — Мунданите можеш да превърнеш в ловци на сенки. Имам предвид, че ние произхождаме от мундани. Ала никога не можеш да превърнеш долноземец в един от Клейва. Те не могат да понесат руните.

— Значи са слаби, така ли? — попита Клеъри.

— Не бих казал това — каза Джейс, който отново се плъзна на мястото си до Алек. Косата му беше разрошена, а на бузата му имаше отпечатък от червило. — Поне не докато персийските феи, джиновете, ифритите и Бог знае кой още ни слушат. — Той се усмихна, когато Кели се появи и сервира храната им. Клеъри разглеждаше недоверчиво палачинките си. Видът им бе фантастичен: златистокафяви, намазани с мед. Тя отхапа от едната, докато Кели се отдалечаваше с поклащаща се походка на високите си токове.

Бяха вкусни.

— Нали ти казах, че това е най-страхотният ресторант в Манхатън — каза Джейс, похапвайки с пръсти пържени картофки.

Тя погледна към Саймън, който енергично разбъркваше кафето си с наведена глава.

— Мммф — каза Алек с пълна уста.

— Така е — рече Джейс. Той погледна към Клеъри. — Нещата не са само черни или бели — каза той. — Ние невинаги харесваме долноземците, но и те невинаги са очаровани от нас. Неколкостотин годишно споразумение не може да изличи неприязън, съществувала хиляди години.

— Сигурна съм, че тя не знае нищо за Съглашението Джейс — каза Изабел, докато въртеше лъжицата си.

— Всъщност знам — каза Клеъри.

— А аз не — каза Саймън.

— Допускаш ли, че някой го е грижа какво знаеш ти? — Джейс разглеждаше един пържен картоф и се канеше да го гризне. — Обичам да съм в компанията на някои долноземци в определено време на определено място — каза той. — Но не биваме непременно канени на едни и същи празненства.

— Чакай. — Изабел внезапно се изправи. — Как каза, че било името? — настояваше тя, като се обърна към Джейс. — Името в главата на Клеъри.

— Не го казах — рече Джейс. — Поне не го казах докрай. Магнус Бейн. — Той се усмихна подигравателно на Алек. — Римува се със „седни полека, че боли“.

Алек промърмори нещо в кафето си. Римуваше се много повече с нещо като „тъп задник“. Клеъри се изкикоти наум.

— Не е възможно… но съм почти напълно сигурна… — Изабел бръкна в чантичката си и извади от там сгънато парче синя хартия. Тя го завъртя между пръстите си. — Вижте това.

Алек протегна ръка към листчето, погледна го с безразличие и го подаде на Джейс.

— Това е покана за парти. Някъде в Бруклин — каза той. — Мразя Бруклин.

— Не бъди такъв сноб — каза Джейс. После, подобно на Изабел, той се изправи и се втренчи. — Откъде имаш това, Изи?

Тя размаха безгрижно ръце.

— От онзи келф в „Пандемониум“. Каза, че щяло да бъде грандиозно. Бил раздал много такива.

— Какво е това? — намеси се нетърпеливо Клеъри. — Ще ни го покажете ли най-накрая и на нас, или не?

Джейс обърна листчето така, че да могат всички да го прочетат. Беше отпечатано на тънка хартия, почти пергаментова, с фини, елегантни и паякообразни букви. Съобщаваше се за прием в скромния дом на великолепния магьосник Магнус и в добавка се обещаваше една възхитителна вечер на наслади, надхвърляща и най-смелите ви очаквания.

— Магнус — каза Саймън. — Магнус като Магнус Бейн?

— Съмнявам се да има много магьосници на име Магнус в района на Тристи — каза Джейс.

Алек кимна към листчето.

— Да разбирам ли, че ще ходим на празненство? — той не се бе обърнал към никого конкретно.

— Не сме длъжни да правим нищо — каза Джейс, докато четеше финия текст на поканата. — Но ако съдим по това, излиза, че Магнус е висш магьосник от Бруклин. — Той погледна към Клеъри. — Недоумявам обаче какво прави името на магьосника от Бруклин в главата ти. Ти как мислиш?

* * *

Празненството нямаше да започне преди полунощ, така че Джейс и Алек, за да убият няколкото оставащи часа, се скриха в оръжейната, а Изабел и Саймън обявиха, че ще отидат да се поразходят в Сентръл парк, за да му покаже тя вълшебните кръгове. Саймън попита Клеъри дали не иска да дойде с тях. Задушавана от силен гняв, тя им отказа под предлог, че е уморена.

Това дори не беше лъжа — тя беше уморена, тялото й още беше слабо от страничните ефекти на отровата и твърде ранното пътуване. Тя лежеше на леглото си в Института, захвърлила обувките си, и искаше да заспи, но сънят не я спохождаше. Кофеинът кипеше във вените й като газирана вода, а мислите й бяха пълни с трескаво менящи се картини. Тя видя как лицето на майка й я поглежда отгоре, изражението й беше тревожно. Видя говорещите звезди, в главата й отекнаха гласовете на Мълчаливите братя. Защо бяха блокирани спомените й? Кой ли може да го е направил и по каква причина? Тя се питаше какви ли спомени беше изгубила, какви ли преживявания е имала, които сега не можеше да възстанови. Или може би всичко, което си е мислила, че помни, е било лъжа…?

Тя стана, тези мисли я побъркваха. Зашляпа боса по коридора и се отправи към библиотеката. Може би Ходж щеше да й помогне, а той нямаше къде другаде да е, освен в библиотеката.

Но библиотеката беше празна. Следобедната светлина се промъкваше през разтворените завеси, като образуваше златни пътеки по пода. На бюрото беше книгата, от която Ходж беше чел, кожената й подвързия блестеше. До нея Хюго спеше на своя прът, скрил клюн под крилото си.

Майка ми е познавала тази книга, помисли си Клеъри. Докосвала я е, чела е от нея. Болката, да държи в ръцете си нещо, което е било част от живота на майка й, се заби в стомаха й като острие. Тя бързо прекоси стаята и сложи ръце върху книгата. Беше топла, кожата гореше като слънце. Клеъри я отгърна.

Нещо сгънато изпадна от страниците и се приземи в краката й на пода. Тя се наведе да го вземе и автоматично понечи да го отвори.

Беше снимка на група млади хора, не по-възрастни от самата Клеъри. Тя предположи, че е поне отпреди двайсет години, не заради дрехите, които носеха — те си бяха като на повечето ловци на сенки, неопределени и черни, — а защото веднага позна майка си: Джослин, на не повече от седемнайсет години, с коса до средата на гърба и малко по-кръгло лице, с по-меки очертания на брадичката и устата. Тя прилича на мен, помисли си поразена Клеъри.

Джослин бе прегърнала едно момче, което Клеъри не познаваше. Това я потресе. Никога не си бе представяла майка си с някой друг, освен с баща си. Нищо чудно. Джослин никога не бе ходила на срещи, нито проявяваше интерес към романтиката — не беше като повечето самотни майки, които ходеха на сбирките „Училище за родители“, за да си хванат някой симпатичен татко, или като майката на Саймън, чийто профил не слизаше от сайтовете за запознанства. Момчето беше симпатично, с руса, почти бяла коса и черни очи.

— Това е Валънтайн — каза един глас току до нея. — Когато беше на седемнайсет.

Тя отскочи назад, като едва не изпусна снимката. Хюго се сепна и изграчи недоволно, след което отново притихна върху пръчката си с настръхнали пера.

Беше Ходж, който я гледаше с любопитство. Отблизо тя видя, че очите му бяха с формата на лешник, а кожата около тях бе прорязана от бръчки.

— Съжалявам — рече Клеъри, като остави снимката на бюрото и бързо се отдалечи от него. — Не исках да ровя в нещата ви.

— Всичко е наред. — Той докосна снимката със своята обсипана с белези, калена ръка, странен контраст с маншетите на елегантния му костюм. — Все пак това е част от миналото ти.

Клеъри отново се приближи до бюрото, сякаш снимката упражняваше магнетична сила върху нея. Белокосото момче на снимката се усмихваше на Джослин, очите му бяха присвити, както момчетата присвиват очите си, когато наистина те харесват. Никой, помисли си Клеъри, не е гледал нея по този начин. Валънтайн, със студените си, изящни черти, изобщо не приличаше на баща й, с неговото открито лице и буйна коса, която тя беше наследила.

— Валънтайн изглежда… посвоему красив.

— Не е красив — каза Ходж с крива усмивка, — но е чаровен и умен, и умее да убеждава. Успя ли да разпознаеш и други?

Тя погледна отново. Зад Валънтайн, малко вляво, бе застанало слабичко момче с рошава светлокестенява коса. Имаше широки рамене и недодялания вид на човек, който още не е достигнал окончателния си ръст.

— Това вие ли сте?

Ходж кимна.

— И…?

Тя проследи още два пъти лицата от снимката, преди да разпознае още един свой познат: толкова млад, че чак неузнаваем. Издадоха го очилата му и очите зад тях, светлосини като морска вода.

— Люк — каза тя.

— Лушън. А това… — Като се наведе леко над снимката, Ходж посочи една елегантна двойка тийнейджъри, и двамата с тъмни коси, като момичето беше с половин глава по-високо от момчето. Чертите й бяха издължени и в тях имаше нещо хищническо, почти жестоко. — Семейство Лайтууд — каза той. — А това… — той посочи едно много красиво момче с къдрава тъмна коса и мургав тен на лицето с четвъртита брадичка — е Майкъл Уейланд.

— Той някак си не изглежда като Джейс — отбеляза Клеъри.

— Джейс прилича на майка си.

— Това да не е нещо като снимка на класа? — попита Клеъри.

— Не съвсем. Това е снимка на Кръга, направена в годината, когато е беше основан. И тъй като Валънтайн е ръководителят, затова е най-отпред, а Люк е от дясната му страна… той беше втори по ранг след Валънтайн.

Клеъри отмести поглед.

— Още не мога да разбера защо майка ми е участвала в такова нещо.

— Трудно е да разбереш…

— Непрекъснато го повтаряте — каза сърдито Клеъри. — Не виждам защо е нужно да разбирам каквото и да е. Вие ми кажете истината, а аз или ще я разбера, или не.

Ъгълчетата на устата на Ходж потрепнаха.

— Както кажеш. — Той протегна ръка и погали Хюго, който важно се разхождаше по пръчката си. — Съглашението никога не е било подкрепяно от целия Клейв. Много, най-вече древни родове апелираха да се върнат старите времена, когато долноземците биваха убивани. Не само от омраза, но и защото това ги караше да се чувстват в по-голяма безопасност. Много по-лесно е да се изправиш срещу заплаха, представляваща маса, цяла група, а не срещу индивид, който трябва да бъде съден поотделно. А и всеки от нас познаваше по някой съсипан или убит от долноземец. Няма нищо кой знае какво — допълни той, — просто морално абсолютизиране на нещата от страна на младите. Много по-лесно е, когато си дете, да вярваш, че нещо може да бъде или само добро, или само зло, или светло, или тъмно. Валънтайн не изневери на себе си — нито на нерационалния си идеализъм, нито на пламенната омраза към всичко, което намираше за „нечовешко“.

— Но той е обичал майка ми — каза Клеъри.

— Да — каза Ходж. — Той обичаше майка ти. Но обичаше и Идрис…

— Какво й е толкова великото на Идрис? — попита Клеъри, долавяйки раздразнение в собствения си глас.

— Тя беше — започна Ходж, но се поправи, — тя е нашият дом… на нефилимите, където те могат да бъдат самите себе си, мястото, където не е нужно да се крият или да живеят под прикритието на магически прах. Място, благословено от ангела. Едва когато видиш Аликанте със стъклените му кули, ще разбереш какво е истински град. Той е по-хубав, отколкото изобщо можеш да си представиш. — В гласа му се долавяше болка.

Клеъри внезапно се сети за съня си.

— А случва ли се понякога… да има танци в столицата?

Ходж я погледна, сякаш току-що се е събудил от сън.

— Всяка седмица. Аз никога не ходех, но майка ти — редовно. И Валънтайн. — Той леко се подсмихна. — Аз бях повече учен. Прекарвах дните си в библиотеката на Аликанте. Книгите, които виждаш тук, са само част от нейните съкровища. Имах намерение един ден да се присъединя към Братството, но след това, което бях направил, те, разбира се, не ме приеха.

— Съжалявам — изтърси Клеъри. Мислите й още бяха заети със спомена за съня. А имаше ли фонтан и танцуваща в него русалка? Беше ли Валънтайн облечен в бяло, така че майка ми да може да вижда знаците по кожата му дори и през ризата?

— Може ли да задържа това? — попита тя, като посочи снимката.

За миг по лицето на Ходж се изписа колебание.

— Предпочитам да не я показваш на Джейс — каза той. — Достатъчно му се насъбра, за да го разстройваме със снимката на мъртвия му баща.

— Разбира се. — Тя я притисна до гърдите си. — Благодаря.

— За нищо. — Той я погледна шеговито. — Ти за да ме видиш ли дойде в библиотеката, или по друга причина?

— Исках да разбера дали нямате новини от Клейва. Относно Бокала. И… майка ми.

— Имам. Тази сутрин получих кратък отговор от Идрис.

Тя долови нетърпение в собствения си глас.

— Изпратили ли са хора? Ловци на сенки?

— Да, изпратили са.

— Защо тогава не са тук? — попита тя, като се чудеше защо отговорите му бяха толкова оскъдни.

— Има известно подозрение, че Институтът се наблюдава от Валънтайн. Колкото по-малко знае, толкова по-добре. — Той видя очакващия й поглед и въздъхна. — Съжалявам, не мога да ти кажа повече, Клариса. Боя се, че от Клейва ми нямат доверие. Казаха ми съвсем малко. Иска ми се да можех да ти помогна.

В гласа му имаше толкова тъга, че тя не посмя да го притиска повече.

— И можете — рече тя. — Не мога да спя. Прекалено много мисля. Има ли нещо…

— А, тревожни мисли. — В гласа му се долавяше симпатия. — Да, мога да ти дам нещо срещу това. Изчакай тук.

* * *

Отварата, която й даде Ходж, ухаеше приятно на хвойна и шума. Клеъри отвори шишенцето, за да си го мирише, докато се прибира по коридора. За нещастие то още беше отворено, когато тя влезе в спалнята си и намери Джейс, изтегнат на леглото й, да разглежда скицника й. С лек вик на изненада тя изпусна шишенцето, то се търкулна на пода и от него се разля някаква светлозелена течност по паркета.

— Опа — каза Джейс, като се изправи в седнало положение и остави скицника настрана. — Надявам се да не е било нещо важно.

— Беше отвара за сън — каза ядосано тя, като ритна шишенцето с върха на маратонките си. — И сега вече я няма.

— Жалко, че Саймън не е тук. Той така щеше да те отегчи, че щеше веднага да заспиш.

Клеъри не беше в настроение да защитава Саймън. Вместо това тя седна на леглото, като грабна скицника си.

— Обикновено не разрешавам хората да го разглеждат.

— Но защо? — Косата на Джейс изглеждаше така, сякаш току-що се е събудил. — Ти наистина си страхотна художничка. На места дори превъзходна.

— Ами, защото… това е нещо като дневник. Понеже не мисля в думи, а в картини, резултатът е всички тези рисунки. Но те са си нещо лично. — Тя се запита дали наистина звучи толкова налудничаво, колкото й се струваше.

Джейс сякаш се обиди.

— Дневник с рисунки, на нито една, от които не съм? Къде са горещите фантазии? Обложките на любовните романи? Къде са…

— Всички ли момичета, които те видят, се влюбват в теб? — попита тихо тя.

Този въпрос изглежда му взе въздуха, подобно на карфица, забодена в балон.

— Това не е любов — каза той след известна пауза. — Поне…

— Би могъл да се опиташ да не се правиш на чаровник през цялото време — каза Клеъри. — Може би това ще е облекчение за всички.

Той сведе поглед към ръцете си. Сега те приличаха на ръцете на Ходж, целите набраздени от фини бели белези, само дето кожата беше млада и ненабръчкана.

— Ако наистина си уморена, аз мога да те приспя — каза почти приветливо. — Ще ти разкажа приказка за лека нощ.

Тя го изгледа.

— Сериозно ли говориш?

— Аз винаги говоря сериозно.

Клеъри се запита дали умората не караше и двамата да се държат малко откачено. Джейс обаче не изглеждаше уморен. По-скоро беше тъжен. Тя остави скицника на нощната си масичка и си легна, като се обърна на една страна.

— Добре.

— Затвори очи.

Тя ги затвори. Виждаше светлината на лампата да се отразява през затворените й клепачи като фин звезден прашец.

— Имало едно време едно момче — каза Джейс.

Клеъри веднага го прекъсна.

— Което било ловец на сенки ли?

— Разбира се. — За миг веселостта в гласа му се помрачи, но после облакът се разсея. — Когато момчето било на шест години, баща му му подарил сокол за дресиране, а соколите са грабливи птици — птици-убийци, както ги наричал баща му, ловци на сенки в небето.

Соколът не харесал момчето и момчето не харесало сокола. Острият му клюн го плашел и все му се струвало, че раздалечените му очи го следят. Соколът все го кълвял с клюна си или го дерял с нокти, когато момчето се приближавало до него: седмици наред китките и ръцете му не спирали да кървят. Момчето не знаело, но баща му бил избрал сокол, който е живял на свобода повече от година и поради това било почти невъзможно да бъде дресиран. Но момчето се стараело, защото баща му бил поискал от него да направи сокола послушен, а то не искало да разочарова баща си.

То стояло непрекъснато със сокола, поддържало го буден, като му говорело и дори му свирело музика, защото предполагало, че уморена, птицата по-лесно би се поддала на дресиране. Проучило каква екипировка е необходима: букаи, качулка, сплитък, каишка, с която птицата се привързва към китката. Момчето знаело, че трябва да държи сокола с качулка, за да не вижда, но не можело да го направи… вместо това винаги сядало така, че птицата да може да вижда как докосва и гали крилата й и така да спечели доверието й. Давало й да яде от ръката му, макар че в началото тя не искала, но после започнала така яростно да яде, че клъвнала парче от кожата на ръката му. Ала то се зарадвало, защото това бил напредък, а и защото искало птицата да го познава, дори ако се наложело да пие от кръвта му.

Постепенно момчето започнало да забелязва колко красив е соколът, че малките му крила били създадени за бързо летене, че може да е както лош, така и мил, както свиреп, така и нежен. Когато се спускал към земята, се движел със скоростта на светлината. Когато соколът се научил да кръжи над главата му и да каца на китката му, то едва не извикало от възторг. Понякога птицата кацвала на рамото му и заравяла клюн в косата му. Момчето знаело, че соколът го обича, и когато се уверило, че той е не само дресиран, а направо перфектно дресиран, то отишло при баща си, показало му какво може птицата и очаквало да предизвика гордост у него.

Вместо това баща му поел птицата в ръцете си, вече опитомена и доверчива, и скършил врата й.

— Казах ти да го направиш послушен — рекъл баща му и хвърлил безжизненото тяло на земята. — А не да го накараш да те обича. Соколите не са създадени да бъдат домашни любимци: те са свирепи и диви, жестоки и безмилостни. Тази птица не беше дресирана, беше съсипана.

После, когато бащата си тръгнал, момчето започнало да плаче за своя сокол, докато баща му не изпратил един слуга да вземе тялото на птицата и да го зарови. Момчето никога повече не се разплаквало и никога не забравило каквото научило: че ако те обичат, ще те унищожат, а ако ти обичаш, ще унищожиш обекта на любовта си.

Клеъри, която лежеше притихнала, като едва дишаше, се обърна по гръб и отвори очи.

— Това е ужасна история — каза възмутено тя.

Джейс бе вдигнал краката си и опрял брадичка в коленете.

— Така ли? — попита замислено той.

— Бащата на момчето е бил ужасен. Това е история за малтретирано дете. Чудно ми е на това ли му викат ловците на сенки приказка за лека нощ. Това по-скоро ще ти докара кошмари…

— Понякога знаците с руни могат да ти докарат кошмари — каза Джейс. — Ако ги получиш в твърде ранна възраст. — Той я погледна замислено. Светлината на късния следобед се процеждаше през завесите и открояваше лицето му. Чиароскуро, помисли си тя. Изкуството на сенките и светлината. — Като се замислиш, приказката не е лоша — каза той. — Бащата на момчето просто се е опитвал да го кали. Да не се огъва.

— Но трябва да се научиш и да се огъваш малко — каза Клеъри и се прозя. Въпреки ужасната приказка, от монотонния глас на Джейс й се беше приспало. — В противен случай може да се счупиш.

— Не и ако си достатъчно силен — каза непоколебимо Джейс. Той протегна ръка и тя усети опакото на дланта му по бузата си; разбра, че си е затворила очите. От умората костите й се бяха втечнили, тя усети как се разтапя. Когато почувства, че се унася, чу някакви думи да отекват в съзнанието й. Той не ме лишаваше от нищо. Коне, оръжия, книги, дори ловен сокол.

— Джейс — опита се да каже тя. Но сънят вече я беше сграбчил в ноктите си, обори я и тя заспа.

* * *

Събуди я някакъв припрян глас.

— Ставай!

Клеъри бавно отвори очи. Сякаш бяха залепнали. Нещо гъделичкаше лицето й. Нечия коса. Тя рязко се изправи и се удари о нещо твърдо.

— Оу! Удари ме по главата! — Беше глас на момиче. Изабел. Тя светна лампата до леглото и погледна възмутено Клеъри, като си търкаше главата. Изабел сякаш блестеше на светлината на лампата — беше облечена с дълга сребриста пола и корсет с пайети, ноктите й бяха лакирани с някакъв блестящ лак. В косите й светеха нанизи от сребърни мъниста. Приличаше на лунна богиня. Клеъри я мразеше.

— Е, никой не те е карал да се навеждаш така над мен. Изплаши ме до смърт. — Клеъри също потърка главата си. Усещаше болка само над веждата. — Всъщност какво искаш?

Изабел посочи към тъмното нощно небе навън.

— Почти полунощ е. Трябва да тръгваме за партито, а ти още не си облечена.

— Имам само тези дрехи — каза Клеъри, като посочи джинсите и тениската си. — Това проблем ли е?

— Дали е проблем? — Изабел я изгледа така, сякаш щеше да припадне. — Разбира се, че е проблем! Никой от долноземците не носи такива дрехи. А и все пак е купон. Ако се облечеш така… небрежно, много ще биеш на очи — завърши тя, като очевидно си мислеше, че е можела да употреби и по-лоша дума от „небрежно“.

— Не знаех, че трябва да се обличаме по-специално — подразни се Клеъри. — Пък и не нося със себе си подходящи за случая дрехи.

— Можеш да вземеш някоя от моите.

— О, не. — Клеъри се сети за твърде големите джинси и тениска. — Искам да кажа, не мога. Наистина.

Усмивката на Изабел блесна по-силно и от ноктите й.

— Настоявам.

* * *

— Наистина предпочитам да облека своите дрехи — възрази Клеъри, като се суетеше неловко пред голямото огледало в стаята на Изабел.

— Не може — каза Изабел. — Приличаш на около осемгодишна и което е по-лошо — приличаш на мунди.

Клеъри стисна упорито зъби.

— Никоя от дрехите ти няма да ми стане.

— Ще видим.

Клеъри гледаше в огледалото как Изабел рови в дрешника си. В стаята й сякаш бе експлодирала диско топка. Стените бяха черни и блестяха с напръскана по тях златна боя. Навсякъде имаше нахвърляни дрехи: върху неоправеното черно легло, провесени по облегалките на дървените столове, извираха от дрешника и високия гардероб, подпрян на отсрещната стена. Тоалетката й и огледалото в рамка от боядисано в розово дърво бяха посипани с пайети, брокат и петна от руж и пудра.

— Хубава стая — каза Клеъри, като си спомни с копнеж за своите оранжеви стени у дома.

— Благодаря. Сама си я боядисах. — Изабел се подаде от дрешника, като носеше нещо черно и тясно. Тя го хвърли към Клеъри. — Облечи това.

Клеъри улови дрехата и я разгъна.

— Не е ли твърде малка?

— Ластична е — каза Изабел. — Хайде, облечи я.

Клеъри бързо се шмугна в малката баня, която бе боядисана в светлосиньо. Тя намъкна роклята с тънки презрамки, тип спагети, през глава. Прилепна по нея като излята. Опитвайки се да не диша много дълбоко, тя се върна в спалнята, където Изабел беше седнала на леглото и поставяше пръстени на обутите си в сандали крака.

— Имаш късмет с тези малки гърди — каза Изабел. — Аз не мога да я нося без сутиен.

Клеъри се намръщи.

— Доста е къса.

— Не е къса. Идеална е — каза Изабел, като затърси нещо под леглото и извади оттам чифт ботуши. — Ето, можеш да обуеш тези. С тях ще изглеждаш по-висока.

— Правилно, защото гърдите ми са малки и съм джудже. — Клеъри поопъна надолу роклята, която едва покриваше бедрата й. Не обичаше да носи толкова къси поли, струваше й се, че така краката й изглеждат предизвикателно. — Ако на мен ми стои късо, то колко късо трябва да е на теб? — изрече гласно мислите си тя.

Изабел се усмихна.

— Аз я нося като блуза.

Клеъри се тръшна на леглото и обу ботушите. Бяха й малко широки около прасците, но на стъпалата й бяха по мярка. Тя върза връзките и се изправи, като се оглеждаше в огледалото. Хм, комбинацията къса черна рокля, мрежест чорапогащник и високи ботуши беше съвсем приемлива. Картинката разваляше само…

— Косата ти — каза Изабел. — Задължително трябва да я вдигнеш на кок. Седни. — Тя посочи властно към тоалетката. Клеъри седна и стисна рязко очи, докато Изабел разплиташе — не особено внимателно — плитките й, разресваше ги и слагаше някакви фиби. Тя отвори очи точно когато един напудрен кичур, подобен на плътен блестящ облак, я перна в лицето. Клеъри се закашля и погледна с укор Изабел, която се засмя:

— Не гледай мен. Гледай себе си.

Клеъри погледна в огледалото и видя, че Изабел бе вдигнала косата й в елегантен кок на темето, който се придържаше с блестящи фиби. Клеъри веднага се сети за съня си, тежката коса, притискаща главата й, танцуването със Саймън… тя се раздвижи неспокойно.

— Не ставай още. Не сме готови — каза Изабел и извади една очна линия. — Отвори очи.

Клеъри ококори очи, което беше добре, защото й попречи да заплаче.

— Изабел, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се — каза Изабел, докато майсторски нанасяше очната линия.

— Алек гей ли е?

Китката на Изабел трепна. Очната линия се плъзна и очерта дълга черна линия от ъгълчето на окото на Клеъри чак до косата й.

— По дяволите — каза Изабел, като хвърли писеца.

— Няма нищо — успокои я Клеъри, като вдигна ръка до окото си.

— Не, има нещо. — Изабел сякаш щеше да се разплаче, докато ровеше из джунджуриите по тоалетката си. Най-после се изправи с топка памук, която подаде на Клеъри. — Ето. Избърши се. — Тя седна на края на леглото, гривните на глезените й издрънчаха и тя погледна Клеъри през косата си. — Как се досети? — попита най-накрая.

— Аз…

— Не бива да казваш на абсолютно никой — рече Изабел и очите й се разшириха.

— Дори и на Джейс?

— Най-вече на Джейс!

— Добре. — Клеъри долови колко сковано звучи гласът й. — Няма да му кажа. Не знаех, че това може да е чак такъв проблем.

— За родителите ми би било проблем — каза тихо Изабел. — Те ще се отрекат от него и ще го изхвърлят от Клейва…

— Какво, не може ли да си гей и ловец на сенки едновременно?

— Няма специално правило за това. Но хората не го приемат. Освен тези на нашата възраст… предполагам — добави тя нерешително, а Клеъри се зачуди колко ли хора на своята възраст е виждала реално Изабел. — Но за старото поколение определено е проблем. Ако все пак се случи, не се говори за това.

— О — каза смаяно Клеъри и съжали, че е повдигнала въпроса.

— Обичам брат си — каза Изабел. — Бих направила всичко за него. Но в това съм безсилна.

— Все пак той има теб — каза непохватно Клеъри и в този миг се сети за Джейс, който възприемаше любовта като нещо, което те съсипва. — Наистина ли мислиш, че Джейс би имал… нещо против?

— Не знам — каза Изабел, като с тона си искаше да покаже, че разговорът е приключен. — Но не ми е работа да се меся.

— И аз така мисля — каза Клеъри. Тя се наведе към огледалото и с памука на Изабел почисти драскотината от грима около окото си. Когато седна отново, за малко не изпусна памука от изненада: какво беше направила с нея Изабел? Скулите й бяха изпъкнали, очите й — станали по-дълбоки, загадъчни и светещо зелени.

— Приличам на мама — каза смаяно тя. Изабел повдигна вежди.

— Какво? Толкова възрастна? Да подсилим ли грима…

— Не, не е нужно — каза бързо Клеъри. — Така е добре. Харесва ми.

— Чудесно. — Изабел скочи от леглото. Гривните на глезените й издрънчаха. — Да тръгваме.

— Трябва да мина през стаята си и да взема нещо — каза Клеъри, като се изправи. — Освен това… трябва ли да нося някакво оръжие? А ти?

— Аз имам много оръжия. — Изабел се усмихна, като разклати крака си така, че гривните на глезените й иззвъняха като коледни звънчета. — Тези например. Лявата е златна, а златото е отрова за демоните. Дясната е от осветено желязо, в случай че ме нападнат недобронамерени вампири или дори феи. Феите мразят желязото. В тези гривни са гравирани мощни руни, така че мога да сритам цяло войнство демони.

— Лов на демони и мода — каза Клеъри. — Никога не съм мислила, че двете неща могат да се съчетаят.

Изабел избухна в смях.

— Ще има да се чудиш.

* * *

Момчетата ги чакаха в коридора. Бяха облечени в черно, дори и Саймън — с тънък, твърде дълъг черен панталон и собствената му тениска, само че обърната наопаки, за да не се вижда логото на групата. Той стоеше притеснено встрани, докато Джейс и Алек се бяха облегнали небрежно на стената и гледаха отегчено. Саймън вдигна поглед, когато Изабел се появи в коридора, с навит около китката си златен камшик, а металните гривни на глезените й прозвънваха като звънчета. Клеъри очакваше той да не откъсне поглед от Изабел — тя беше възхитителна, — но неговите очи се плъзнаха покрай нея и се заковаха в Клеъри, пълни с изумление.

— Какво е това? — попита той. — Това, което си облякла, имам предвид.

Клеъри плъзна поглед по себе си. Беше си наметнала лека жилетка, която я караше да се чувства по-малко гола, а и беше взела раницата от стаята си. Сега тя висеше на раменете й и потупваше, както бе свикнала, между плешките. Ала Саймън не гледаше раницата й; той бе вперил поглед в краката й, сякаш никога досега не ги бе виждал.

— Това е рокля, Саймън — каза тя. — Знам, че не нося такива неща, но нямаше начин.

— Толкова е къса — каза смутено той. Дори и в дрехите на ловец на сенки, помисли си Клеъри, той изглежда като момче, което идва до вас, за да те вземе за среща, държи се любезно с родителите ти и мило с домашните ти любимци.

Обратно на това, Джейс приличаше на момче, което идва у вас и подпалва дома ти, ей тъй, за удоволствие.

— Роклята ми харесва — каза той, без да се отделя от стената. Очите му лениво я изгледаха от горе до долу като галещите лапи на котка. — Но май й липсва една подробност.

— Ти пък откога стана моден експерт? — каза леко дрезгаво Клеъри. Той бе застанал много близо до нея, толкова близо, че можеше да усети топлината му, миризмата на изгоряло от новопрогорените знаци по кожата му.

Той извади нещо от якето си и й го подаде. Беше дълга и тънка кама в кожена ножница. Дръжката й бе инкрустирана с червен камък във формата на роза.

Тя поклати глава.

— Но аз дори не знам как се използва това…

Той я тикна в ръката й и сви пръстите й около нея.

— Напротив, знаеш — каза с по-нисък глас той. — То е в кръвта ти.

Тя бавно отдръпна ръката си.

— Добре.

— Мога да ти дам ножница, която виси на бедрото — предложи Изабел. — Имам цял куп.

— В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ — каза Саймън.

Клеъри го погледна раздразнено.

— Благодаря, но наистина не е в мой стил да нося ножница на бедрото си — каза тя, главно за успокоение на Саймън, и пъхна камата в един от външните джобове на раницата си.

Когато го закопча, вдигна поглед към Джейс и видя, че я гледа през сведените си клепачи.

— И още едно последно нещо — каза той. Пресегна се и извади от косата й блестящите фиби, при което тя почувства топлите и тежки къдрици да падат по раменете й. Допирът на косата до голата й кожа беше непознато за нея усещане и изключително приятно.

— Така е по-добре — каза той и на нея й се стори, че и този път гласът му беше леко дрезгав.

— Ще тръгваме ли, или цяла нощ ще си стоим тук? — сопна се Алек. Клеъри вдигна поглед и видя три лица, обърнати към тях: Алек изглеждаше раздразнен, Изабел — заинтригувана, а Саймън — блед като статуя.

— Ще тръгваме, разбира се — каза Джейс и тръгна, без да погледне никого.