Айн Ранд
Химн (7)

VII.

Тук в гората е тъмно. Листата шумолят над главата ми, черни на фона на последното небесно злато. Мъхът е мек и топъл. Ще спим на него много нощи, докато горските зверове дойдат и разкъсат тялото ни. Отсега нататък единственото ни легло е мъхът. Единственото ни бъдеще — зверовете.

Вече сме стари, макар да бяхме млади сутринта, докато носехме стъклената кутия по улиците на Града към Дома на Учените. Никой не ни спря, защото наоколо нямаше хора от Двореца за Поправително Задържане, а другите не знаеха нищо. Никой не ни спря на вратата. Минахме през пустите коридори и влязохме в голямата зала, където Световният Съвет на Учените провеждаше тържествено заседание.

Когато влязохме, видяхме само небето през големите прозорци, синьо и лъчисто. След това очите ни се спряха на Учените, насядали около една дълга маса, приличаха на скупчени в края на небесната шир безформени облаци. Имаше хора, чиито прочути имена знаехме, и други, от далечни земи, чиито имена не бяхме чували. На стената над главите им видяхме голяма картина на двайсетимата видни мъже, които бяха изобретили свещта.

Като влязохме, главите на всички от Съвета се обърнаха към нас. Тези най-велики и мъдри хора на света не знаеха какво да мислят за нас и ни гледаха с удивление и любопитство, все едно бяхме чудо. Вярно е, че туниката ни беше изпокъсана и пропита с кафяви петна от кръв. Ние вдигнахме дясната си ръка и казахме:

— Поздравяваме ви, почитаеми братя от Световния Съвет на Учените!

Колектив 0–0009, най-възрастният и най-мъдрият от Съвета, попита:

— Кои сте вие, братко? Не приличате на Учен.

— Казваме се Равенство 7–2521 и сме Уличен Метач в този Град.

Сякаш ураганен вятър връхлетя залата, защото всички Учени заговориха едновременно, ядосани и уплашени.

— Уличен Метач! Уличен Метач нахълтва в Световния Съвет на Учените! Не може да бъде! Това е против всички правила и закони!

Но ние знаехме как да ги спрем.

— Братя! — извикахме. — Ние и нашите престъпления нямаме значение. Само братята ни имат значение. Не мислете за нас, защото ние сме нищо, но се вслушайте в думите ни, тъй както ви носим дар, какъвто никога не е бил даван на хората. Послушайте ни, защото ние държим в ръце бъдещето на човечеството.

И те започнаха да слушат.

Сложихме стъклената кутия на масата пред тях. Разказахме им за нея, за дългото ни търсене, за тунела и за бягството ни от Двореца за Поправително Задържане. Докато говорехме, нито една ръка не шавна в залата, нито едни око не трепна. Щом опряхме жиците до кутията, всички се наведоха напред, седяха неподвижно и наблюдаваха, с поглед върху жицата. Бавно, съвсем бавно, като руменина върху бузите, в жицата затрепери червено пламъче. А после тя светна.

Но хората от Съвета бяха ужасени. Те скочиха на крака, побягнаха далече от масата и се притиснаха до стената, търсейки смелост в топлината на чуждите тела.

Ние ги погледнахме, засмяхме се и казахме:

— Не се бойте, братя. В тази жица се крие голяма мощ, но тя е обуздана. Ваша е. Ние ви я даваме.

Те все така не помръдваха.

— Даваме ви небесната сила! — извикахме ние. — Даваме ви ключа на земята! Вземете го и ни позволете да бъдем един от вас, най-незначителният сред вас. Нека работим заедно и впрегнем тази сила, за да облекчим труда на хората. Да захвърлим свещите и факлите. Нека потопим градовете в светлина. Нека донесем на хората нова светлина!

Но те не само ни гледаха и внезапно ние изпитахме страх. Защото очите им бяха неподвижни, малки и зли.

— Братя! — извикахме. — Нищо ли няма да ни кажете?

Тогава Колектив 0–0009 пристъпиха напред. Върнаха се до масата и другите ги последваха.

— Да — каза Колектив 0–0009. — Много неща ще ви кажем.

При звука на гласа им в залата настъпи тишина, а нашето сърце притихна.

— Да — повтори Колектив 0–0009, — много неща ще кажем на подлеца, които нарушиха всички закони и се гордеят със своя позор! Как дръзвате да смятате, че притежавате по-голяма мъдрост, отколкото вашите братя? И щом Съветът е постановил, че трябва да сте Уличен Метач, как се осмелявате да мислите, че можете да сте по-полезен на хората с друго?

— Как се осмелявате, един чистач на канавки, да се държите настрана и да не мислите заедно с всички? — попита Братство 9–3452.

— Ще горите на клада — каза Демокрация 4–6998.

— Не — рече Единодушие 7–3304, — ние ще ги бием с камшик, докато нищо не остане под бича.

— Не, братя — каза Колектив 0–0009, — ние не можем да решаваме това. Никога не е извършвано толкова тежко престъпление и не е наша работа да съдим. Това не е работа на малък Съвет. Ние ще предадем това същество на самия Световен Съвет и нека се изпълни тяхната воля.

Ние го погледнахме и си помислихме:

— Братя! Имате право. Нека над нашето тяло се изпълни волята на Съвета. Това няма значение. Но светлината? Какво ще правите със светлината?

Колектив 0–0009 ни огледа и се засмяха.

— Значи си мислите, че сте открили нова сила? — казаха те. — Всичките ви братя ли мислят така?

— Не — отговорихме.

— Онова, което не се мисли от всички хора, не може да е истина — каза Колектив 0–0009.

— Работили сте върху това сами, така ли? — попита Интернационал 1–5537.

— Да.

— Онова, което не се върши колективно, не може да е добро — каза Интернационал 1–5537.

— И други хора от Домовете на Учените са имали в миналото странни нови идеи — каза Солидарност 8–1164, — но когато мнозинството от техни братя Учени е гласувало против тези идеи, те са се отказали от тях, както трябва да постъпят всички.

— Тази кутия е безполезна — каза Единство 6–7349.

— А ако е такава, каквато те твърдят, значи ще съсипе Отдела за Свещи — каза Хармония 9–2642. — Свещите е голяма благодат за човечеството, одобрена от всички хора. Следователно не може да бъде унищожена по прищявка на един.

— Това ще разбие Плановете на Световния Съвет — каза Единодушие 2–9913, — а без плановете на Световния Съвет слънцето не може да изгрява. Необходими бяха петдесет години, докато се осигури одобрение за Свещта от всички Съвети, да се реши какъв брой е нужен и да се преправят Плановете, така че да се произвеждат свещи вместо факли. Това засегна хиляди хора, работещи в безброй Държави. Не можем отново да променяме Плановете толкова скоро.

— И ако това облекчи труда на хората — каза Прилика 5–0306, — значи е голямо зло, защото единствената причина хората да съществуват, е да се трудят за другите.

Накрая Колектив 0–0009 се изправиха и посочиха нашата кутия.

— Това нещо трябва да се унищожи!

И всички останали викнаха в един глас:

— Трябва да се унищожи!

Тогава ние скочихме към масата.

Грабнахме кутията, разблъскахме ги и хукнахме към прозореца. Обърнахме се, за да ги погледнем за последен път, и като се опитахме да говорим, ни задави ярост, каквато човешките същества не бива да познават.

— Глупаци! — извикахме ние. — Глупаци! Трижди проклети глупаци!

Разбихме с юмрук прозореца и скочихме навън сред звъна на дъжд от стъклени парчета.

Паднахме, но не изпуснахме кутията от ръце. После побягнахме. Тичахме напосоки, хора и къщи летяха край нас в безформен поток. И сякаш пътят не беше равен, а подскачаше към нас и ние чакахме земята да се надигне и да ни удари в лицето. Но тичахме. Не знаехме къде отиваме. Знаехме само, че трябва да бягаме, до края на света и до края на живота си.

После изведнъж осъзнахме, че лежим на мека земя — вече не тичахме. Дърветата, по-високи от онези, които бяхме виждали, се издигаха над нас в пълна тишина. И тогава разбрахме — бяхме в Непозволената Гора. Не смятахме да дойдем тук, но краката ни със своята мъдрост ни доведоха в Непозволената Гора против нашата воля.

Стъклената кутия лежеше до нас. Допълзяхме до нея, паднахме отгоре й, скрили лице в ръцете си, и останахме неподвижни.

Дълго време лежахме така. Накрая се изправихме, взехме кутията и тръгнахме навътре в гората.

Нямаше значение накъде вървим. Знаехме, че хората няма да ни преследват, защото никога не влизат в Непозволената Гора. Нямаше защо да се боим от тях. Гората сама се разправя с жертвите си. Но и от това не ни беше страх. Искахме единствено да сме далеч, далеч от Града и от въздуха в него. Затова продължавахме да вървим, притиснали кутията, с пусто сърце.

Обречен сме. Колкото време ни е останало да живеем, ще го прекараме сам. А сме чували до какво падение води самотата. Откъснахме се от истината, която са нашите братя, и за нас няма път назад, няма изкупление.

Знаем това, но не ни интересува. Нищо на света не ни интересува. Уморен сме.

Само стъклената кутия в ръцете не прилича на живо сърце, което ни вдъхва сили. Ние лъгахме себе си. Не направихме тази кутия за доброто на своите братя. Направихме я заради себе си. За нас тя е по-важна от всички наши братя, тя е истина, по-висша от тяхната истина. Но защо да мислим за това? Не ни остава много време да живеем. Ние вървим към хищните зъби, които ни очакват сред високите безмълвни дървета. Зад нас няма нищо, за което да съжаляваме.

И тогава ни връхлетя болка, за пръв и единствен път. Помислихме за Златната. Златната, която няма да видим никога вече. После болката премина. Така е най-добре. Ние сме от Прокълнатите. Най-добре е за Златната да забрави името и тялото, което носи това име.