Айн Ранд
Химн (4)

IV.

Много дни изминаха, преди да успеем отново да поговорим със Златната. Но ето, че дойде денят, в който небето побеля, сякаш слънцето беше избухнало и беше пръснало пламъците си във въздуха. Нивите се простираха неподвижни, без никакъв полъх, а прахът на пътя белееше под лъчите. Затова жените на нивите бяха изтощени, работеха мудно и се намираха далеч от пътя, когато ние стигнахме там. Но Златната стояха сама до плета и чакаха. Ние спряхме и видяхме, че техните очи, толкова сурови и надменни към света, ни гледаха така, сякаш биха се покорили на всяка наша дума.

И тогава ние казахме:

— Ние ви дадохме име в мислите си, Свобода 5–3000.

— Какво е нашето име? — попитаха те.

— Златната.

— И ние не ви наричаме Равенство 7–2521, когато мислим за вас.

Те ни погледнаха право в очите и отговориха с високо вдигната глава.

— Непобеденият.

Дълго време ние не можахме да кажем нищо. А накрая рекохме:

— Такива мисли са забранени, Златна.

— Но вие мислите за това и искате и ние да мислим.

Погледнахме ги в очите и не можехме да излъжем.

— Да — прошепнахме. Те се усмихнаха и ние добавихме: — Мила наше, не ни слушайте.

Те отстъпиха назад, очите им се отвориха широко и се втренчиха в нас.

— Кажете пак тези думи — прошепнаха.

— Кои думи? — попитахме. Те не отговориха, но ние знаехме.

— Мила наша — прошепнахме.

Мъжете никога не казват това на жените.

Главата на Златната се наведе бавно и те застанаха неподвижно пред нас, с ръце, отпуснати край тялото и длани, обърнати към нас, сякаш тялото им се предаваше покорно на очите ни. Ние не можехме да кажем нищо.

После те вдигнаха глава и рекоха просто и нежно, като че ли искаха да забравим някаква тяхна тревога.

— Денят е горещ, вие работите часове нареди и сигурно сте уморени.

— Не сме — отвърнахме.

— Сред нивата е по-прохладно и има вода за пиене — казаха те. — Жадни ли сте?

— Да — казахме ние, — но не можем да минем от другата страна на плета.

— Ние ще ви донесем вода — казаха те.

Коленичиха до водата, гребнаха вода в шепи, изправиха се и я поднесоха към устните ни.

Не знаем дали отпихме. Изведнъж осъзнахме, че дланите им са празни, но ние продължаваме да притискаме устни към тях, и те съзнаваха това, но не помръднаха.

Вдигнахме глава и отстъпихме. Не разбрахме какво ни накара да го направим и ни беше страх да разберем.

Златната също отстъпиха и се загледаха с почуда в дланите си. След това, въпреки че бяхме сами, си тръгнаха, но заднишком, като че ли не можеха да ни обърнат гръб, с вдигнати пред себе си ръце, сякаш не можеха да ги отпуснат.