Джефри Дивър
Сенчеста зона (9)

8

— Виждаш ли добре?

— Да — увери я Райм.

Сакс бе включила прикрепената към главата й халогенна лампа. Малка, но мощна, тя осветяваше ясно сумрачното помещение. Но въпреки мощния лъч в него оставаха много тъмни ъгли и ниши. Подстанцията се оказа по-голяма, отколкото си я представяше. Заприлича й на обширна пещера, въпреки че гледана отвън изглеждаше малка и схлупена — истинско джудже, в сравнение със заобикалящите я сгради.

Очите и носът й потекоха от все още стелещия се из стаята дим. Райм настояваше разследващият местопрестъплението да подуши въздуха. Миризмите можеха да ти кажат много за извършителя и за естеството на престъплението. Но тук единствената миризма беше парфюмът с аромат на изгоряла гума, метал и масло, което й напомни за автомобилен двигател. В главата й изникнаха спомени за далечни неделни следобеди. Видя себе си и баща си, привели гръб над поредното мощно шеви или додж, търпеливо да придумват механичните му нервна или кръвоносна системи и да ги будят за нов живот. Картината отмина, след нея се заредиха спомени и от по-близкото минало — Сакс и Пами, младото момиче, заместило несъществуващата племенница, настройват торино кобрата, а малкото кученце на Пами — Джаксън, седи търпеливо на тезгяха с инструментите и наблюдава внимателно работата им.

Сакс завъртя глава, за да огледа цялото помещение. Видя огромни купчини работни костюми, бежови и сиви, сравнително нови, но някои от тях бяха произведени през миналото столетие: тъмнозелени с метални табелки с името на производителя и мястото на производство. Някои от тях нямаха пощенски код на адреса — доказателство, че са шити и доставени много отдавна.

Първият етаж на подстанцията беше кръгъл, отворен към сутерена, който се виждаше над тръбните перила на около десет метра надолу. Подът горе беше бетонен, но площадката около стълбата и стъпалата й бяха стоманени.

Метал.

Сакс не знаеше много за електричеството, но беше наясно с едно — металът беше добър проводник.

Скоро откри мястото, където извършителят бе свързал висящия през прозореца кабел към таблото, за което й бе говорил електротехникът. Определи на око точката, където вероятно е стоял, докато е работил, и тръгна бавно напред, очертавайки първата линия от решетката.

— Какво е онова блестящо нещо на пода? — попита Райм.

— Изглежда грес или масло — отвърна тихо тя. — Предполагам, че част от таблото се е разтопила при пожара. А може вътре да се е образувала втора дъга.

Тя огледа внимателно десетките черни концентрични кръгове около мястото, където искрите са се удряли в стените и в останалото оборудване.

— Добре.

— Какво?

— Отпечатъците там ще бъдат по-ясни.

Това беше истина. Но докато се навеждаше към мазното петно, й мина през ума, че маслото, подобно на метала и водата, също е добър проводник.

И къде бяха тези проклети батерии?

Тя успя да открие ясни отпечатъци от обувка до прозореца. Извършителят бе застанал там, за да изреже дупка в стъклото и да извади смъртоносната жица навън. Сне един отпечатък и близо до мястото, където я беше свързал с мрежата на „Алгонкуин“.

— Може да са оставени от техниците — каза тя, докато оглеждаше находките си. — Нали са дошли тук след инцидента?

— Ще проверим.

Тя или Рон Пуласки щяха да вземат отпечатъци от обувките на техниците и да ги сравнят с намерените, за да ги елиминират като заподозрени. Дори да се окажеше, че „Справедливост за…“ са отговорни за атаката, това не изключваше възможността да са наели вътрешен човек, за да осъществят плана си.

Но Сакс беше на друго мнение. Докато поставяше картончетата с номерата и фотографираше отпечатъците, се наведе към микрофона и каза тихо:

— Мисля, че са от нашия човек. Същите са като онези на перваза. И пръстите са същите.

— Отлично — отвърна Райм.

Тя посипа електростатичен прах и сложи листовете близо до вратата. После вдигна поглед и разгледа кабела над главата си. Оказа се по-тънък, отколкото си го представяше, с диаметър не повече от сантиметър. Беше покрит с черен изолиращ слой, от който се подаваха оплетени една в друга сребристи жички. За нейна изненада се оказа, че не са от мед. Общата дължина на кабела беше около четири и половина метра. Беше свързан за мрежата на „Алгонкуин“ посредством два месингови или медни болта с двусантиметрови дупки в средата.

— Значи това е причинило дъгата?

— Да.

— Тежък ли е?

Тя хвана кабела и го повдигна.

— Не. Алуминиев е.

Изведнъж я хвана страх. Как можеше нещо толкова малко и леко да причини такъв взрив?

Огледа таблото с апаратурата и прецени каква отвертка щеше да й трябва, за да свали панела. После се върна да си вземе чантата с инструментите от багажника на колата. Наборът си беше лично неин, използваше го за ремонти по колата и къщата. Тези инструменти й бяха познати и по-удобни от служебните, чувстваше ги като свои приятели.

— Как върви? — попита я Пуласки, когато излезе от сградата.

— Върви — изсумтя тя. — Разбра ли как е влязъл в сградата?

— Проверих покрива, но оттам няма вход. Каквото и да говорят техниците от компанията, аз съм сигурен, че е намерил път под земята. Мисля да огледам подземните галерии и сутерена. Не се виждат отвори, но това може да се окаже добра новина. Ако е решил, че няма как да го проследят, може да е станал самонадеян и небрежен. И ако имаме късмет, може да открием нещо интересно.

Райм не спираше да повтаря на хората си, че едно престъпление винаги е свързано с няколко сцени на действие. Местопрестъплението обикновено беше едно, но освен него винаги имаше вход и изход и те трябваше също да се огледат. Ако извършителите бяха повече, тогава маршрутите можеше да са няколко. Имаше голяма вероятност за междинни спирки при преходите. Или места за срещи. Например близък мотел, където заговорниците се събираха след това и разделяха плячката. В девет от десет случая престъпниците забравяха да си сложат ръкавици и оставяха следи именно на тези места. Понякога в регистрационните книги откриваха имената и адресите им.

Райм чу коментара през микрофона на Сакс и се намеси:

— Отлично, новобранец. Само че зарежи тази дума „късмет“.

— Да, сър.

— А заедно с нея и ироничната усмивка. Видях те.

Лицето на Пуласки застина. Беше забравил, че Райм използва Амелия за свои очи, уши и крака. Обърна се и продължи да търси външен вход към подстанцията. Сакс уви в найлон инструментите, за да предпази местопрестъплението от замърсяване, и се върна в помещението. Отиде при прекъсвача на кръга, мястото, където нападателят беше свързал своя кабел посредством болтовете. Пресегна се към металната част на кабела, но малко преди да го докосне, спря. Загледа се в проблясващия под лъча на халогенната лампа студен метал.

Линиите са затворени…

Но какво щеше да стане, ако допре ръка до метала и в същото време някой, седнал в комфортна малка контролна станция, реши изведнъж да ги включи? Да пусне тока, без да знае, че тук се провежда разследване?

И къде бяха скапаните батерии?

— Сигурен съм, че тук ще намерим нещо — обади се Райм.

— Надявам се.

Тя уви главата на гаечния ключ с найлон, за да не оставя следи по болтовете и гайките. Знаеше, че лесно биха могли да ги объркат с оставените от извършителя резки. Наведе се напред и след момент на колебание намести ключа около първия болт. Разхлаби го с известно усилие, действайки възможно най-бързо, като очакваше всеки момент да усети разтърсване, макар да подозираше, че с подобен волтаж надали изобщо ще усети нещо.

След няколко секунди вторият болт също беше разхлабен и тя освободи кабела. Нави го бързо и го сложи в найлонова торба. Болтовете и гайките също отидоха в пликчетата с доказателствения материал. Остави всичко отвън до вратата на подстанцията, за да ги прибере Пуласки или някой от техническия екип, и продължи огледа. Забеляза още стъпки по пода. На пръв поглед съвпадаха с онези, които според нея принадлежаха на неизвестния нападател.

Изведнъж спря и вдигна глава.

— Зави ми се свят от теб, Сакс.

— Какво беше това? — попита тя по-скоро себе си, отколкото Райм.

— Чу ли нещо?

— Да, а ти?

— Ако го чувах, нямаше да те питам.

Някъде капеше вода. Като от чешма. Тя се приближи до перилата и погледна надолу. Там всичко тънеше в мрак.

Въобразяваше ли си?

Не, нямаше как да сбърка този звук.

— Чувам го — прошепна Райм.

— Идва от сутерена.

Равномерен такт. Не беше от действие на човек.

Детонатор с часовник, замисли се и отново се ядоса, че толкова лекомислено влезе в капана. Престъпникът беше умен. Знаеше, че полицията няма да пести средства и хора за претърсване на сградата. И щеше да се опита да ги спре. Сподели тази мисъл с Райм.

— Но ако е заложил капан, защо не го е направил близо до кабела? — възрази той.

И двамата достигнаха до заключението едновременно, но той го изрече на глас:

— Защото нещо в мазето представлява заплаха за него. Щом електричеството е изключено, откъде може да идва този звук?

— Струва ми се, че не отмерва секунди. Може да не е таймер. — Тя продължи да се взира в тъмния сутерен, като внимаваше да не докосва перилата.

— Тъмно е. Не виждам добре.

— Слизам. Искам да видя какво става там — заяви тя и тръгна бавно по спираловидната стълба.

Металната стълба.

Десет стъпала, петнайсет. Двайсет. Лъчът на халогенната лампа осветяваше отделни участъци от стените, но само по високата част. Долу всичко беше в мъгла, димът все още беше много гъст. Тя задиша плитко, опитвайки се да не се задави. Оставаха й само две стъпала до мазето, откъдето се чуваше звукът, но беше трудно да види какво става там. Макар и силна, светлината от халогенната лампа не й даваше възможност да види ясно общото разположение. За съжаление разполагаше единствено с нея. Раздвижи глава и лъчът пробяга от край до край, осветявайки десетките електрически табла, машинариите, кабелите и кутиите по стените.

След миг колебание тя хвана оръжието си, стъпи на пода и изохка.

— Сакс? Какво става?

Сакс бе пропуснала да види, че подът е покрит с няколко сантиметра мръсна вода. Нямаше как да я забележи през димната завеса.

— Вода, Райм. Не очаквах да има вода. Виж — тя фокусира камерата върху една тръба на три метра над главата си, откъдето капеше водата.

Ето откъде идваше звукът. Не беше часовник, а капки. Мисълта за вода в електрическа подстанция беше толкова неуместна… и толкова опасна… че кожата й настръхна.

— Може да се е спукала от ударната вълна?

— Не. Той е пробил дупка. Виждам я. Две дупки. Водата от втората се стича по стената… и пълни помещението.

Не беше ли и водата добър проводник като метала, запита се тя и се огледа. Стоеше в средата на цяло езеро, точно до кабелите, връзките и комутаторите и над един знак с надпис:

Внимание! Опасност!

138 000 волта

Гласът на Райм я стресна:

— Наводнява сутерена, за да унищожи уликите.

— Взе ми думите от устата.

— Какво е онова, Сакс? Ето там. Не го виждам добре. Онази кутия. Погледни надясно… да, точно там. Какво е това?

Най-после!

— Това е батерията, Райм. Поддържащата батерия.

— Заредена ли е?

— Казват, че е заредена. Но аз не…

Тя нагази смело във водата и я огледа внимателно. Съдейки по показателите, батерията наистина беше заредена. Дори изглеждаше презаредена. Стрелката сочеше сто процента. Припомни си думите на служителя от „Алгонкуин“: да не се страхува, защото батерията била изолирана.

Но тя не беше. Сакс знаеше как трябва да изглеждат предпазителите на батерията, но там нямаше нищо подобно. Двете метални клеми бяха непокрити.

— Водата се покачва. След няколко минути ще достигне до клемите.

— Има ли достатъчно ток, за да предизвика една от онези дъги?

— Не знам, Райм.

— Сигурно има — промърмори той. — Ще я използва, за да унищожи следа, която би могла да ни отведе до него. Нещо, което не е могъл да вземе със себе си или да изличи, докато е бил там. Можеш ли да спреш водата?

Тя се огледа.

— Не виждам кранове… Чакай малко — продължи да оглежда внимателно помещението. — Не виждам и какво би искал да унищожи.

В този момент го забеляза. Точно зад батерията, на четири стъпки от пода, имаше врата. Не беше голяма — квадрат със страна около четирийсет сантиметра.

— Открих го, Райм. Открих как е влязъл тук.

— Трябва да е някакъв канал или тунел. Остави го. Пуласки ще го проследи откъм улицата. Хайде, излизай от там.

— Не, Райм, погледни. Отворът е много тесен. Трябвало е да лази, за да се провре. Няма начин да не е оставил ясни следи. Влакна, косми, ДНК. Защо иначе ще иска да го вдигне във въздуха?

Райм се поколеба. Знаеше, че тя е права, но не искаше да рискува и да я остави там при положение, че имаше вероятност за нова експлозия.

Тя се приближи до малката метална врата. При движението краката й раздвижиха водата и вълничките почти достигнаха до върха на батерията.

Тя замръзна на място.

— Сакс?

— Шшшт!

Трябваше да се концентрира. Тръгна съвсем бавно. При всяка стъпка се преместваше не повече от няколко сантиметра и така успяваше да държи вълнението под ръба на източника на енергия. Но в същото време прецени, че разполага с минута, най-много две, после водата щеше да достигне до клемите.

При следващото движение беше до вратата. Започна да отвърта болтовете на рамката й.

Водата вече докосваше батерията. Всеки път, когато се наведеше напред, за да развие запечатания с блажна боя болт, се надигаше нова вълна и мръсната вода плискаше в горната й част, преди да се оттегли.

Напрежението в батерията сигурно беше по-ниско от онези сто хиляди волта, образували електрическия разряд, но нападателят явно не желаеше да предизвиква големи щети. Целта му беше да произведе взрив, достатъчен, за да унищожи вратичката към изхода и следите по нея.

Амелия искаше тази врата.

— Сакс! — прошепна Райм.

Тя не му обърна внимание, забрани си да мисли за онези ужасяващи дупчици от разтопения метал по кожата на Луис Мартин.

Най-после освободи и последния болт. Натрупаните през годините пластове боя задържаха рамката на място. Сакс пъхна върха на отвертката в процепа между нея и стената и натисна с всички сили. Металът изскърца и вратата заедно с рамката увисна върху ръката й. Оказа се по-тежка, отколкото си представяше, и едва не я изпусна. Но успя да я хване и да се закрепи на краката си, без да предизвика цунами.

През отвора се виждаше тесен тунел, вероятно извършителят го бе използвал, за да влезе в подстанцията.

— Бързо в тунела — прошепна й Райм. — Там ще си в безопасност.

— Опитвам се.

Но металната врата не минаваше през отвора дори и по диагонал, пречеше й прикрепената към нея рамка.

— Не мога — изпъшка тя и му обясни проблема. — Ще се върна по стълбата.

— Не, Сакс! Зарежи вратата. Излез през тунела.

— Мисля, че е ценен доказателствен материал.

Тя притисна вратата към гърдите си и тръгна към стълбата, като от време на време хвърляше поглед назад към батерията. Движеше се изключително бавно, но въпреки това всяка нейна стъпка повдигаше водата до накрайниците на батерията.

— Какво става, Сакс?

— Почти стигнах — отвърна тя шепнешком, сякаш силният глас можеше да предизвика по-мощна вълна. Беше на половината път, когато нивото се покачи рязко, вълните се завихриха около първия от накрайниците, после и около другия.

Никаква дъга.

Нищо.

Раменете й се отпуснаха, сърцето й затупка в ушите.

— Нищо, Райм. Няма нужда да се трево…

Изведнъж пред очите й избухна бяла светлина, чу се силен пукот, Амелия Сакс полетя назад и след миг мътната вода я покри.