Джефри Дивър
Сенчеста зона (82)

79

Беше време за героизъм.

Но героизмът не беше силната страна на един редови изобретател.

Сомърс реши, че е оголил достатъчна част от кабела, време беше да пробва да направи късо съединение.

Теоретично погледнато, не трябваше да има проблем.

Разбира се, съществуваше риск при свързването на двата полюса, високият волтаж в захранващата линия да образува огромна дъга и да го превърне в плазма. Сомърс се намираше само на три метра от бетонния под, а беше гледал записи с волтови дъги, високи стотина метра.

Но нямаше време за изчакване.

Първа стъпка: свържи кабела с главната линия.

С мисълта за съпругата, децата си и другите си деца — изобретенията си, плод на дългогодишен упорит труд, той се наведе към кабела, пое дълбоко въздух и хвана двете оголени жици с ръце.

Нищо. Дотук добре. Сега тялото му и кабелите бяха част от електрическата верига. През него минаваше ток с напрежение 138 000 волта.

Той преметна оголената част на кабела през тоководещата линия и я уви около нея за по-добър контакт.

Хвана я за изолираната част, отдръпна се назад и люлеейки се несигурно във въздуха, се загледа в мястото, където бе решил да направи връзката: една подпора, която достигаше до тавана, но по-важното — влизаше дълбоко в земята.

Към която всяка електрическа енергия се стремеше инстинктивно.

Подпората беше на около два метра от него.

Чарли Сомърс нервно се засмя.

Беше толкова идиотско. В момента, когато краят на кабела в ръката му доближеше металната подпора, енергията щеше да усети контакта, да скочи и да се получи огромна експлозия. Плазма, пламъци, разтопен метал — всичко щеше да се разхвърчи с хиляда метра в секунда…

Но той не виждаше друг избор.

Сега!

Отрежи му главата…

Започна лекичко да се приближава към металната греда.

Метър и осемдесет, метър и петдесет, метър и…

— Хей, Чарли? Чарли Сомърс?

Той се стресна. Краят на кабела се замята бясно, но той го дръпна бързо настрани.

— Кой е там? — извика, преди да съобрази, че може да е братът на Анди Джесън.

— Рон Пуласки. Полицай съм, работя с детектив Сакс.

— Да — изведнъж зяпна невярващо. — Какво? Какво правите тук?

— От половин час се опитвам да се свържа с вас по телефона.

— Бягайте оттук, полицай. Много е опасно.

— Не успяхме да се свържем с вас. Започнахме да звъним веднага, след като говорихте с Амелия и Линкълн.

Сомърс овладя гласа си.

— Телефонът не е с мен. Вижте, опитвам се да прекъсна тока в целия район. Това е единственият начин да го спрем. Но ще се получи огромна…

— Вече го спряхме.

— Какво?

— Да, сър. Изпратиха ме тук да ви намеря и да ви уверя, че казаното по телефона от Райм и Амелия Сакс е измислица. Те знаеха, че убиецът подслушва телефона им, и нямаше как да ви обяснят какво всъщност планират. Трябваше да го накараме да повярва, че според нас следващата атака ще бъде тук, в Изложбения център. Веднага излязох от дома на Линкълн и започнах да ви звъня. Не спирах, но вие все не вдигахте телефона. После ни казаха, че са ви видели да тръгвате насам, и аз хукнах след вас.

— Боже господи!

Сомърс се загледа в люлеещия се кабел пред себе си. Енергията от захранващата линия можеше всеки момент да реши, че иска това късо съединение, за да си отиде у дома, в земята. И Сомърс щеше да изчезне заедно с нея.

Пуласки се провикна:

— Хей, какво правите горе?

„Опитвам се да се самоубия“ — помисли си Чарли. Придърпа внимателно кабела, пресегна се и започна да го отвива, за да прекъсне връзката с главната линия. Очакваше, не, беше убеден, че всеки миг ще чуе характерното съскане, после пращенето на искрата и ще умре.

Защото беше пуснал звяра от клетката.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

Да си затвори устата.

— Ъъъ, просто се отдръпнете и ми дайте няколко минутки, полицай.

— Разбира се.

Най-после кабелът се отдели от захранващата линия и Сомърс го пусна на земята. Надигна се от импровизираната люлка, увисна във въздуха, скочи и падна на пода върху кабела. Извика от болка, но веднага стана и провери за счупени кости. Всичко си беше на мястото.

— Какво казахте, сър? — попита Пуласки.

Гласът в главата на Сомърс не спираше да повтаря: „Останете на линия, останете на линия, останете на линия…“

Но успя да отвърне:

— Нищо — изтупа прахта от панталоните си и се огледа. — Хей, полицай?

— Да, сър?

— Случайно да мярнахте някъде тоалетна, докато идвахте насам?