Джефри Дивър
Сенчеста зона (74)

71

Въпреки предизвикания от атаките на Галт ужас, Чарли Сомърс не можеше да отрече факта, че цялата работа някак си го зареди с енергия.

Той прекара полагаемата му се почивка за кафе в чертане на диаграми за бъдещо свое изобретение (на салфетка, естествено): начин да доставя водороден газ за гориво до домовете. Но почивката свърши и той тръгна към главния вход на „Ню Енерджи Експо“ в Изложбения център на Манхатън в Уест Сайд, близо до река Хъдсън. В момента едни от най-известните хора в света в областта на науката се намираха тук. Всички те работеха за бъдещето — изобретатели, учени, преподаватели, както и най-големите инвеститори — и всеки от тях бе посветил себе си на една идея: алтернативната енергия. Създаване, доставката, складиране и употреба. Манхатън беше център и на още едно забележително събитие: провеждането на най-голямата конференция по въпросите на алтернативната енергия в целия свят. Тя беше планирана така, че да съвпадне с Деня на Земята и на нея щяха да се съберат всички водещи специалисти, осъзнали важността на енергията, но също така, осъзнали важността да я произвеждат и използват по съвсем различен начин от традиционния. Докато вървеше през футуристичния център — завършен само преди около месец — сърцето на Сомърс биеше като на ученик, посетил за пръв път научна изложба.

Изобретателят беше в състояние на еуфория, гледаше наляво и надясно, не пропускаше нито един от щандовете на фирмите производители на вятърни енергийни турбини, дошли не за директна продажба, а да търсят поддръжници за създаването на микромрежи в отдалечени части на света из страните от Третия свят; компании, произвеждащи ток чрез соларни системи, други, разработващи геотермални източници, и по-малки научни колективи, заложили на производството на фото галванични системи, и други, задвижвани с маховици, с течен натрий или с батерии, свръхпроводими транспортни системи, интелигентни мрежи, управлявани чрез цифрови системи, и така нататък. Списъкът беше безкраен.

И завладяващ.

Най-после стигна до не по-дългия от три метра щанд на своята компания в дъното на залата с надпис:

„Алгонкуин Консолидейтед Пауър“

Отдел „Специални проекти“

Интелигентната алтернатива

„Алгонкуин“ беше може би най-голямата компания сред изложителите, но бе наела възможно най-малкия щанд в залата и единственият й представител беше той. Което беше точен показател за отношението на Анди Джесън към новите енергийни технологии.

Но Сомърс не го преживяваше тежко. Беше тук като представител на компанията, но имаше и лични цели. „Ню Енерджи Експо“ му даваше възможност да се запознае с други хора и да създаде свои контакти. Един ден — надяваше се да е скоро — той щеше да напусне „Алгонкуин“ и да се посвети изцяло на собствената си фирма. Никой от шефовете му не знаеше за домашните му занимания. Никой от тях не се интересуваше какво прави в свободното си време. А и никой не би се развълнувал от изобретенията му за бита, неща като неговата „Камила в мивката“ — система за икономии на водата в кухнята, или „волтов колектор“ — малка кутия, използваща движението на превозните средства за създаване енергия и складирането й в батерия, за да може по-късно потребителят да я използва у дома или в офиса, съкращавайки консумацията на електричество от местната електрическа компания.

Кралят на негаватите…

Фирмата му вече бе регистрирана под името „Сомърс Илюминейтинг Иновейшънс“ и в нея работеха трима души — той, съпругата му и брат му. Името беше закачка с корпорацията „Едисон Илюминейтинг Къмпани“ на Томас Едисон — създателя на първата електрическа мрежа и първият собственик на такава.

Сомърс се ласкаеше от мисълта, че притежава малко, съвсем мъничко, от творческия гений на Едисон, но със сигурност не беше бизнесмен. Станеше ли дума за пари, беше абсолютно безпомощен. Когато реши да се занимава със създаване на регионални мрежи, за да могат по-малките производители да имат достъп до „Алгонкуин“ и другите големи компании и да продават продукцията си, един негов приятел от бранша му се изсмя:

— Защо „Алгонкуин“ ще купува тяхната енергия, когато самата тя продава усилено?

Сомърс примига от изненада пред наивното мислене на приятеля си.

— Защото е по-ефикасно. Ще излезе по-евтино за крайните потребители и ще намали риска от прекъсване на електрозахранването.

Човекът му отговори със смях, който трябваше да означава, че наивникът е Сомърс.

Той седна зад щанда, запали осветлението и премести табелата „Връщам се след малко“. Досипа бонбони в купичката. („Алгонкуин“ забрани да наемат модели с къси полички, за да стоят пред щанда и да се усмихват, както правеха други компании на изложението.)

Не, усмивката остана негово задължение и той не я сваляше от лицето си, докато канеше хората да посетят щанда им и разказваше за компанията.

По време на затишията се отпускаше на стола и зяпаше наоколо, питайки се какво ли щеше да си помисли Томас Едисон, ако можеше да се появи отнякъде. Струваше му се, че ученият щеше да остане доволен, но не и смаян. За тези сто двайсет и пет години мрежата и начинът на производство на ток не се бяха променили съществено. Показателите бяха по-високи, ефективността — по-добра, но всяка по-голяма съвременна система е била известна и по онова време.

Вероятно щеше да завиди за халогенните крушки, знаейки колко е трудно да се намерят жички, работещи в такава среда. И щеше да се смее на микроядрените реактори, които трябваше да се пренасят на големи кораби до мястото на експлоатацията. (Едисон бе предвидил още през деветнайсети век, че след време човечеството ще използва ядрена енергия за производство на електричество.) Без съмнение щеше да се възхити от самата сграда на изложбения център; тук дори и подовете бяха облицовани с мед и неръждаема стомана.

Те създаваха усещане, поне за Сомърс, че се намира в огромен комутационен център.

„Трябва да помисля за узаконяването и внедряването на проектите си“ — отплесна се отново той. Това беше най-лошата страна на всяко изобретение. Създаването на електрическата крушка беше предизвикало страховита битка — продължила не само в лабораториите, но при узаконяването й. Стотици хора участвали във войната за отхвърляне на проекта или за инвестирането в него — естествено, заради печалбата. Томас Едисон и англичанинът Джоузеф Уилсън Суон победили, но си спечелили много врагове, десетки съдебни искове, шпиониране и саботажи. И провалена кариера.

Сомърс размишляваше върху нелеката съдба на изобретателя, когато видя мъж с шапка и слънчеви очила. Стори му се подозрителен, защото се мотаеше между два близки щанда с коренно противоположни дейности. Едната фирма произвеждаше оборудване за геотермална енергия — уреди, усещащи горещите точки дълбоко в земята. Другата строеше хибридни двигатели за малки преносни мрежи. Сомърс знаеше, че който се интересува от геотермалните източници, не би обърнал внимание на хибридите.

Човекът дори не погледна към щанда на „Алгонкуин“ и Сомърс, но на изобретателя му хрумна, че онзи можеше без никакъв проблем да направи снимки на някои от нововъведенията и моделите, показвани на екрана над щанда. Сега шпионските камери бяха изключително прецизни.

Той се обърна, за да отговори на въпрос, зададен от някаква жена. Когато потърси с поглед мъжа с шапката — шпионин, бизнесмен или просто любопитен гражданин — той беше изчезнал.

След десет минути посетителите отново намаляха. Той реши да използва момента и да отиде до тоалетната. Помоли човека от съседния щанд да хвърля по едно око към нещата на „Алгонкуин“ и тръгна по безлюдния коридор към мъжката тоалетна. Едно от предимствата на по-евтините места в залата беше, че човек винаги можеше да разчита, че ще намери свободна кабина. Той зави по коридора, загледа се в модерния под от лъскава леко грапава стомана и реши, че идеята е била да се имитира космическа станция или ракета.

Не беше направил повече от двайсет крачки, когато телефонът му иззвъня.

Той не позна номера, видя само, че е с местен код. Помисли за момент, после натисна бутона за отказ.

Продължи спокойно към тоалетната. Забеляза блестящите медни топки на вратите и си помисли: „Тези тук явно не пестят пари. Не е чудно, че участието ни струва цяло състояние“.