Джефри Дивър
Сенчеста зона (68)

65

Залата прилича на наркоманско сборище, помисли си Р.К.

Трябваше да обърне внимание на баща си. Трийсетгодишният мъж сключи бледите си ръце около бутилката с бира и се загледа в играта по билярдните маси. Запали цигара и издуха дима към вентилатора. Този закон за тютюнопушенето беше голяма тъпотия. Баща му казваше, че социалистите във Вашингтон били виновни. Идиотите нямаха нищо против да изпращат деца на смърт из разни места с непроизносими имена, но виж, за пушенето надигнаха адски вой.

Очите му зашариха из масите. Онази вдясно накрая можеше да създаде проблеми — там се завъртяха доста пари — но Стип държеше бейзболната бухалка зад бара. И обичаше да я използва.

Като стана дума за бухалки, боже, какво стана с „Метс“? Той грабна дистанционното.

„Бостън“ не допринесоха с нищо за доброто му настроение.

Той превключи на новините за откачения тип, който избиваше хората с електричество. Братът на Р. К. беше много сръчен и у дома той се занимаваше с електричеството, но все се страхуваше, ако се наложеше да свързва жици. А онзи пържи хора из целия град.

— Чу ли за тоя кретен? — попита той Скип.

— За кой от всичките?

Погледът на Скип беше кос, сякаш не гледаше в теб, ако това се наричаше кос поглед.

— Оня с електричеството. Свързал един хотел с мрежата. Хващаш вратата и з-з-з — вече си мъртъв.

— А, за този ли? — засмя се Стип. — С носталгията по електрическия стол.

— Нещо такова. Само че може да те издебне по стълбището, докато се мъчиш да си отключиш вратата, дори и докато си вървиш по тротоара. И в асансьора.

— Да, бе, наистина. Возиш си се най-спокойно и изведнъж засядаш. Натискаш алармата и фют.

— Страшна работа. Или натискаш зеления бутон на светофара. Те са метални. И сбогом, мамо, сбогом, татко.

— Защо го прави?

— Кой знае… Знаеш ли, че хората си напикават панталоните на електрическия стол? И косата им пламва. Понякога ги убива не токът, а огънят. Изгаряш до смърт.

— В повечето щати вече използват смъртоносна инжекция — Стип се намръщи. — Ти и без ток сигурно още се напикаваш в гащите.

Р. К. не му обърна внимание. Съгледа впитата в тялото на Джени блузка и се опита да си спомни кога точно жена му идваше да събере парите от магазина, когато вратата се отвори и в залата влязоха двама мъже. Бяха с униформи на някаква фирма — доставчик, вероятно излизаха от първа смяна, което беше добре, защото щяха да похарчат малко от спечелените сутринта пари.

Веднага след тях влезе един бездомник.

По дяволите!

Чернокож и с мръсни дрехи, човекът заряза празната си пазарска количка на тротоара и нахлу най-нахално вътре. Обърна се с гръб и се загледа през прозореца. Почеса крака си, после повдигна мазната си шапка и се зачеса по главата.

Р. К. улови погледа на бармана и поклати отрицателно глава.

— Хей, приятел — подвикна Стип. — Да помогна с нещо?

— Нещо странно става навън — изсумтя човекът. Замърмори, после повиши глас: — Видях нещо. И то не ми харесва.

И се засмя високо и пронизително. Р. К. реши, че си имат работа с откачен.

— Добре, що не вземеш да излезеш отвън?

— Виждаш ли това? — попита бездомникът. Въпросът му нямаше конкретен адресат.

— Хайде, човече.

Но онзи се замъкна до бара и седна. Извади няколко смачкани банкноти и цял тон дребни монети.

— Съжалявам, брато — каза Скип. — Мисля, че за днес ти стига.

— Не съм пиян. Видяхте ли онзи тип? С кабела?

Кабел?

Р. К. и Чип се спогледаха.

— Ей, хора, страхотии взеха да стават из този град — измърмори просякът и обърна безумния си поглед към Р. К. — Оня шибаняк беше отвън. До уличната лампа. Правеше нещо. Човъркаше из жиците. Вие чухте ли за това? Някой пържи задниците на хората.

Р. К. тръгна към прозореца, минавайки покрай просяка. Той миришеше толкова лошо, че му се повдигна. Погледна към стълба на уличната лампа. Имаше ли прикрепен кабел? Не можеше да каже със сигурност. Изобщо възможно ли беше наоколо да се разхождат терористи? Тук, в Долен Ийст Сайд?

Всъщност защо не?

Ако онзи искаше да убива невинни хора, това място с нищо не беше по-лошо от другите.

Той се обърна към просяка:

— Слушай, човече, я си взимай партакешите и се махай оттук.

— Искам едно питие.

— Няма да получиш — Р. К. се загледа навън. Стори му се, че вижда кабел, жица, изобщо нещо. Какво ставаше? Дали някой не се целеше в бара му? Изброи наум металните части в залата. Тръбата за краката на бара, мивките, топките на вратите, вентилаторите.

По дяволите, тоалетните също бяха метални. Дали токът можеше да стигне до оная ти работа по струята?

— Ти нищо не разбираш, не разбираш! — захленчи бездомникът. С всяка секунда поведението му ставаше все по-странно. — Навън е опасно. Виж сам. Опасно е. Оня задник с жиците… ще остана тук, докато отмине опасността.

Р. К., барманът, Джени, играчите около масата и влезлите преди малко работници — всички обърнаха погледи към прозореца. Игрите бяха прекъснати, Р. К. загуби интерес към Джени.

— Казвам ви, че е опасно. Дай ми една водка с кола.

— Вън! И не ме карай да повтарям.

— Мислиш, че няма да ти платя? Обаче аз имам пари. Я виж, това какво е?

Разнеслата се из целия бар воня от дрехите му стана нетърпима.

Понякога умираш от изгарянията…

— Този гаден електричар, този електричар… — завайка се просякът.

— Излизай веднага! Някой ще вземе да ти открадне проклетата количка.

— Няма да изляза. Не можеш да ме изгониш. Не искам да изгоря като факла.

— Вън!

— Не! — отвратителният просяк стовари юмрука си на плота. — Не щеш да служ… да ме обслужиш — поправи се той, — защото съм черен, нали?

Р. К. видя мълния на улицата. И застина. Но веднага се отпусна. Беше просто отражение от стъклото на преминаваща кола. Изпитаният страх го ядоса още повече.

— Няма да те обслужа, защото смърдиш и си боклук.

Мъжът най-после беше събрал всичките мокри банкноти и лепкави монети от джоба си. Бяха някъде към двайсет долара.

— Ти си боклук — изсумтя той. — Гониш ме навън, за да ми изпържи онзи задника.

— Взимай си парите и се махай — намеси се Скип, вдигна бухалката и я размаха към човека.

Но лудият не се впечатли.

— Само ме изхвърли навън и ще кажа на всички какво става тук. Знам аз какви ги мътите, да не мислиш, че не знам? Видях те как зяпаш циците на онова момиче. Засрами се, носиш халка на пръста си. Помисли ли за горката госпожа Боклук…

Р. К. хвана с две ръце слепналото от мръсотия сако на нахалника.

Бездомникът се разтрепери и започна да крещи:

— Не, недей, човече, не ме удряй! Нямаш право да ме удряш. Аз съм ченге, разбираш ли? Агент под прикритие.

— Добър опит, смръдльо. Точно така си представям агентите — засмя се грубо Р. К. и замахна с юмрук.

Но юмрукът не достигна целта си, защото пред лицето му се появи карта на ФБР. Дулото на глока беше точно зад нея.

— Ох, да му се не види! — измърмори Р. К.

Един от влезлите преди просяка работници каза:

— Свидетели сме ти, Фред. Той се опита да те нападне, след като му се легитимира като служител на реда. Може ли вече да се връщаме на работа?

— Благодаря ви, момчета. Аз ще го поема оттук.

Фред Делрей седна на разнебитения стол в ъгъла на билярдната зала с гръб към масите и с лице към младока. Обърна стола с облегалката пред себе си, така му се струваше по-малко плашещо, а той не искаше да плаши Р. К. дотолкова, че да не може да мисли разумно.

Трябваше му само леко изплашен.

— Знаеш ли кой съм, Р. К.?

Хлапето се затресе неистово.

— Не… искам да кажа… знам, че си от ФБР и работиш под прикритие. Но нямам представа защо се заяде с мен.

Делрей започна директно:

— Аз съм ходещ детектор на лъжата, Р. К. Толкова отдавна съм в бизнеса, че само като погледна едно момиче, и го чуя да ми казва: „Хайде да идем у нас и да се чукаме“, знам дали си мисли: „Докато стигнем до нас, тоя ще е пиян като мотика и аз ще мога малко да поспя.“

— Просто исках да се защитя. Ти ме изплаши.

— Точно така, изплаших те. А ти можеше просто да си затвориш устата и да изчакаш да дойде адвокатът ти и да те хване за ръчичката. Можеше дори да се обадиш на федералните и да се оплачеш от мен. Но и при двата случая новината, че хлапето се е сборичкало с агент от ФБР, ще стигне до ушите на татенцето в „Синг-Синг“. И той ще вземе да си помисли, че ти е поверил едно-единствено нещо — да се грижиш за тоя лайнян бар, докато е вътре — с надеждата да не се издъниш, а ти взе, че се издъни.

Делрей видя, че момчето взе да се сгърчи като червей.

— Виждаш ли? И двамата сме загазили.

— Какво искаш?

За да е сигурен, че облегалката между тях няма да възвърне самообладанието на Р. К., Делрей хвана крака му и стисна здраво.

— Ох! Защо го направи?

— Хей, някога подлагали ли са те на детектор на лъжата?

— Не, адвокатът на татко казва, че никога…

— Това е ри-то-ри-чен въпрос, момче — каза Делрей, въпреки че не беше.

Просто беше начин да сплаши още малко хлапето; като пускането на сълзотворен газ срещу протестанти.

Той стисна още веднъж здраво точно над коляното, за да набие страха в главата му. В същото време си помисли: „Хей, Макданиъл, можеш ли да направиш това, докато подслушваш из сенчестата зона, а? Ако не можеш, толкова по-зле за теб, защото е голям купон.“

Фред Делрей беше тук благодарение на един човек: Серина. Поисканата от нея услуга нямаше нищо общо с почистването на мазето. Просто искаше да го размърда. Заведе го в разхвърляната стаичка, където държеше костюмите за различните си превъплъщения от дните, когато работеше активно на улицата, и измъкна един от тях, запечатан в найлонова торба, като онези, в които хората си държаха сватбените одежди. Костюмът на Бездомния пияница, парфюмиран с човешки миризми и мухъл, с добавка на малко котешка пикня, който му даваше възможност да получи признание само като седне до заподозрения.

Серина му бе казала:

— Изгубил си връзката си. Вместо да ми подсмърчаш тук и да се самосъжаляваш, тръгвай да го търсиш. Ако не го откриеш, тогава се опитай да разбереш какво е открил той.

Делрей се усмихна, прегърна я и се качи в спалнята им да се преоблече.

Когато се появи отново, тя възкликна:

— Ама, че смърдиш! — и го плесна закачливо по задника. Тя беше от малкото хора, които можеха да си позволят подобна волност спрямо него.

И той излезе на улицата.