Джефри Дивър
Сенчеста зона (53)

51

— Как се справи? — попита я Райм още с влизането й в лабораторията.

— Рон ли? Беше малко разсеян. Но си свърши добре работата. Направи оглед на жертвите. Гадна работа. Но откри нещо интересно. Обувките и ходилата на всички жертви са мокри.

— Как е успял да го направи?

— Не знам.

— Как ти се стори Рон? Не мислиш ли, че е прекалено разстроен?

— Не прекалено. Но доста. Млад е още, Райм. На всеки се случва.

— Това не е извинение.

— Не, не е. Това е обяснение.

— Все тая — измърмори Райм. — Къде е той?

Беше вече осем вечерта.

— Върна се в апартамента на Галт. Опасява се, че може да е пропуснал нещо.

Райм реши, че идеята не е добра. Беше убеден, че младежът е претърсил основно помещенията първия път.

— Дръж го под око все пак — изръмжа той. — Не искам да застрашавам живота на някого, защото моят служител е разсеян.

— Добре.

В лабораторията бяха само тя и Купър. Макданиъл и Хлапето се бяха върнали в Бюрото за среща с хората от Национална сигурност, а Селито отиде в централното управление. Райм не знаеше с кого има среща там, но без съмнение списъкът с желаещите да чуят защо все още няма заподозрян беше достатъчно дълъг.

Купър и Сакс започнаха да разопаковат събраните от Сакс улики. Лабораторният специалист изследва кабела и другите неща от шахтата.

— Този път имаме нещо интересно.

Сакс се опитваше да говори безстрастно, но Райм веднага усети вълнението й. Когато си влюбен в някого, можеш да усетиш промяната в човека до себе си, да разбереш, когато мисли, че е открил нещо важно.

— Какво? — попита веднага той и заби инквизиторския си поглед в нея.

— Има свидетелка. Била е в кабината, когато другите са загинали.

— Ранена ли е?

— Няма сериозни наранявания. Само е вдишала малко повече дим.

— Сигурно е било ужасно. Онази миризма на изгоряла коса… — ноздрите му се повдигнаха леко.

Сакс помириса червените си къдрици. И също сбърчи нос.

— Тази вечер ще се наложи да остана под душа часове.

— Какво каза тя?

— Нямах възможност да говоря с нея. Но тя ще дойде тук веднага, след като я изпишат.

— Тук ли? — изненада се Райм.

Да, на първо място беше скептицизмът му към свидетелите. Но имаше и друг проблем, свързан със сигурността. В лабораторията не биваше да влизат непознати.

Ако зад атаката стоеше терористична организация, това беше начин да вмъкне свой човек в светилището на разследващите.

Сакс предусети мислите му и се засмя.

— Проверих я, Райм. Чиста е. Няма досие, не е арестувана. Работи от дълго време като редактор в някакво списание за стари мебели. Реших, че така е най-разумно. Иначе щях да загубя време да ходя до болницата и обратно. Сега мога да остана тук и да работя по доказателствения материал.

— Какво друго знаем за нея?

Миг колебание.

— Започнах много да се обяснявам, нали? — усмихна му се тя.

— Да.

— Добре. Тя е инвалид.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Иска да се запознае с теб, Райм. Ти си знаменитост.

Той въздъхна страдалчески:

— Супер.

Сакс присви очи.

— Не възразяваш ли?

Сега беше ред той да се засмее.

— Не съм в настроение да се караме. Нека да дойде. Ще я разпитам лично. Тъкмо ще ти покажа как се прави. Кратко и елегантно.

Сакс го изгледа внимателно.

— Какво имаме, Мел? — извика той към Купър. Надничайки през окуляра на микроскопа, Купър каза:

— Нищо полезно за местоизточника му.

— „Местоизточника“ ли? Явно съм пропуснал тази дума в училище — изсумтя Райм.

— Но открих нещо — продължи специалистът, игнорирайки хапливата забележка, и започна да чете резултатите от хроматографа. Следи от субстанции, определени от базата данни като женшен и годжи.

„Китайски билки. Може би чай“ — замисли се Райм.

Преди няколко години имаше случай, включващ риба с наименование „змийска глава“ и контрабандист на екзотични риби, и по-голямата част от разследването се водеше около китайския квартал. Един роден в Китай полицай им помагаше и междувременно запозна Райм с различните лечебни свойства на китайските билки, надявайки се, че те може да му помогнат. Отварите нямаха никакъв ефект, но Райм откри, че познанията са ценни в работата му. Той се заинтригува от откритието на Купър, но бързо се съгласи с него, че това едва ли ще ги отведе до Галт. Имаше време, когато тези съставки можеха да се намерят само в специализираните магазини за азиатски стоки, наричани от Райм „женски“. Сега обаче можеше да си ги закупиш от всяка аптека или магазин за здравословни храни в града.

— Запиши го на дъската, Сакс.

Тя го записа и той се загледа в малките пликчета, подредени в редица и надписани прилежно с нейния почерк. Видя и етикетите с посоките според компаса.

— Десет малки индианчета? — заинтригува се той. — Какво имаме тук?

— Полудях, Райм, не, направо побеснях.

— Добре. Гневът освобождава натрупаното напрежение. Защо обаче?

— Защото не можем да го пипнем. Взех проби от местата, където вероятно е стоял. Да знаеш само по какви дупки се завирах!

— Ето откъде е онова петно — кимна към челото й.

— Ще го измия по-късно — отвърна тя.

Последва усмивка. „Съблазнителна, надявам се“ — каза си Райм и вдигна вежди.

— Добре. Действай тогава. И кажи, ако откриеш нещо.

Тя сложи ръкавици и разпредели пробите в десет чинийки, за да ги изследва. Сложи очила с увеличителни лупи и започна да ги пресява, използвайки стерилна сонда за всяка проба. Прах, фасове, пепел от цигари, хартийки, болтове, винтове, парченца от нещо, което по всяка вероятност беше екскремент от гризачи, косми, късчета плат, опаковки от бонбони и чипс, зрънца бетон, метал и камък. Епидермисът на подземен Ню Йорк.

Райм отдавна я бе научил, че ключът при търсенето на улики на мястото на престъплението е в намирането на определен модел. Какво се повтаряше най-често? Обектите от тази категория можеха да се елиминират. Най-често в работа влизаха необичайните неща, уникални за дадено място. Статистиците и социолозите ги наричаха „привнесени“.

Почти всичко намерено от Сакс се повтаряше последователно във всяка една от чинийките. Само едно нещо можеше да се отнесе до категорията „привнесени“ или уникални: много тънка метална лента, образуваща почти пълен кръг с диаметър колкото графит за молив. В купчините имаше много други метални отпадъци — части от гайки, болтове и стружки — нищо от тях не приличаше на това.

И беше очевидно, че е попаднала наскоро там.

— Къде намери това, Сакс?

Тя се изправи и погледна поставения пред чинийката етикет.

— Двайсет крачки от шахтата в посока югозапад. Мястото, откъдето е имал поглед към всички направени от него връзки. Точно под желязна греда.

Значи Галт е бил клекнал. Металното парче може да е паднало от копчето на ръкава му или от дрехите. Райм помоли Сакс да му го покаже отблизо. Тя му сложи увеличителните очила. Взе пинсета, хвана парчето и го поднесе пред очите му.

— Ах, синка за пране. Използва се за почистване на желязо. Като при пушките. Третирал я е със содиум хидроксид и нитрит. За да я предпази от корозия. Добра разтегливост. Това е някаква пружина. Мел, в какво състояние е базата данни за механичните части?

— Не толкова често ъпгрейдвана, колкото когато ти беше шеф, но става.

Райм влезе в нета и набра мъчително бавно кода. Би могъл да използва гласово разпознаване, но имаше проблем с обозначаването на символи, като @, %, $ и ^, сложени от отдела за подобряване на сигурността.

На екрана се появи главното меню на базата данни на полицията и той влезе в категорията „разнородни метални части — пружини“.

След десетина минути ровене из стотиците мостри заяви тържествуващо:

— Мисля, че е косъмна пружина.

— Какво е това? — попита Сакс.

Райм направи гримаса.

— Страхувам се, че не е добра новина. Ако е това, мисля, че той променя метода си на работа.

— Как? — учуди се тя.

— Тези пружини се използват в таймерите. Обзалагам се, че е изнервен от факта, че сме все по-близо до него и е решил вместо дистанционно управление да използва часовников механизъм. При следващата атака ще се намира в друг квартал.

Прибраха пружината в найлоновия плик и поставиха карта с данните за пред съда.

— Умен е, да му се не види — измърмори Купър. — Но ще направи грешка. Винаги става така.

„Често става така“ — поправи го наум Райм.

— Имам много добър отпечатък на едно от дистанционните му.

Райм се замоли да е от друг човек, но за съжаление отново беше на Галт. Разбира се. След като бяха открили самоличността му, вече не му се налагаше да внимава и да се пази.

Телефонът избръмча. Райм погледна кода и отговори веднага.

— Командир Луна.

— Капитан Райм, мисля, че имаме развитие.

— Слушам ви.

— Преди около час беше подаден фалшив сигнал за пожар в едно от крилата на наблюдаваната от Часовникаря сграда. На този етаж се намира седалището на фирма за недвижими имоти, която продава земи из Латинска Америка. Собственикът й е доста интересна птица. Бил е разследван няколко пъти. Това веднага събуди подозрения. Проучих миналото на този приятел и се оказа, че преди време е получавал смъртни заплахи.

— От кого?

— От клиент, чиято сделка се оказала далеч по-неизгодна, отколкото го уверявали от фирмата. Собственикът на фирмата се занимава и с друга дейност, за която не мога да открия нищо. А щом аз не мога да открия нищо, значи човекът е мошеник. Което от своя страна означава, че има сериозна и качествена охрана.

— Което означава, че е достойна мишена за Часовникаря.

— Точно така.

— Но ми се струва, че мишената може да е на противоположния край на комплекса, далече от тази сграда — размисли Райм.

— Искате да кажете, че сигналът за пожар е бил примамка.

— Възможно е.

— Ще наредя на хората на Артуро да проверят и тази възможност. Той е избрал най-добрите полицаи — и най-незабележимите — да работят по случая.

— Открихте ли нещо повече за съдържанието на получения от Логан пакет? За празните места на буквите? За печатната платка, брошурата или числата?

— Нищо, само догадки. А мисля, че ще се съгласите с мен, капитане, че да се работи с догадки е губене на време.

— Съгласен съм.

Райм благодари на командира и двамата прекъснаха връзката. После хвърли поглед към часовника. Десет часът вечерта. Трийсет и пет часа от атаката в подстанцията. Той беше на ръба на пълното изтощение. Осъзнаваше, че ситуацията ги притиска и че трябва да продължат да работят по случая въпреки мъчително бавното развитие. От друга страна, усещаше, че умората го надвива. Отдавна не се бе чувствал толкова изтощен. Имаше крещяща нужда от сън, но не би си го признал пред никого, дори и пред Сакс. Райм се загледа в замлъкналия телефон, премисляйки отново казаното от командир Луна. Една капка пот се стече бавно по челото му. Това го ядоса. Искаше да я избърше, преди някой да забележи, но подобна свобода на действие беше лукс за него. Започна да върти глава от едната на другата страна, докато накрая движението разнесе капката.

Но привлече вниманието на Сакс. Той знаеше, че веднага ще го попита дали се чувства добре. Не искаше да й казва, че не е, но не искаше и да я лъже. Затова побърза да завърти глава към дъската с доказателствения материал. Загледа се в написаното, без да вижда думите.

Сакс усети нещо, тръгна към него, но в същия момент на вратата се позвъни. След секунди в коридора се чуха стъпки и Том въведе посетителката в стаята. Райм веднага разпозна гостенката си. Нейната инвалидна количка беше от същата фирма, произвела и неговата.