Джефри Дивър
Сенчеста зона (52)

50

И пак онази миризма.

Щеше ли някога Амелия Сакс да се отърве от нея?

И дори да изтърка дрехите и кожата си до кръв, дори да отстрани миризмата от тях, щеше ли някога да я забрави?

— ДССМ? — попита тя един полицай от „Технически отдел“ и посочи към асансьора.

Доказан смъртен случай на местопрестъплението.

— Точно така.

— Къде са труповете?

— В коридора. Знам, че замърсихме мястото на престъплението, детектив, но в кабината имаше толкова дим, че нямаше как да разберем какво става вътре. Трябваше да я освободим.

Тя го успокои, че всичко е наред. Проверката на състоянието на жертвите беше приоритет. Освен това нищо не замърсяваше мястото на престъплението повече от един пожар. Какво значение имаха още няколко отпечатъка?

— Как е станало? — попита го тя.

— Не сме сигурни. Охраната на сградата каза, че асансьорът е спрял малко над приземния етаж. После се появил дим. Чули се писъци. Докато свалят асансьора на първия етаж и отворят вратата, всичко приключило.

Сакс потръпна при мисълта за станалото. Металните пръски бяха страшно нещо, но тъй като имаше клаустрофобия, тя се ужаси само при мисълта за четиримата, затворени в тясната кабина с протичащ през нея ток, и… поне един от тях, горящ като факла.

Полицаят прегледа бележките си.

— Жертвите са: редактор в списание за изкуство, адвокат и счетоводител. Всички са се качили от осмия етаж. От шестия се е качил търговец на компютърни части. Ако това ви интересува…

Сакс се интересуваше от всичко, което можеше да направи жертвата по-реална. Правеше го отчасти за да поддържа сърцето си живо, да не позволи душата й да загрубее от видяното в нейната работа. Но отчасти и заради наученото от Райм. Той беше учен от най-чист вид, рационалист, но следователският му нюх се осланяше също и на необичайната му способност да бръкне в ума на престъпника.

Преди години, когато двамата работеха по първия си съвместен случай — ужасяващо престъпление, включващо смърт чрез иначе полезна система — в случая пара, Райм й бе казал нещо и то изникваше в ума й всеки път, когато вървеше по решетката. „Искам да си той — бе прошепнал той. — Влез в главата му. Не мисли по начина, по който мислят всички нормални хора. Искам да мислиш като него.“

Тогава бе казал и друго: „Човек може да се научи как да прави оглед на местопрестъплението, но способността да се идентифицираш с престъпника е вродена“. Сакс вярваше, че най-добрият начин да поддържаш в изправност връзката — жицата, както й хрумна сега, между чувствата и действието, е никога да не забравяш за жертвите.

— Готов ли си? — обърна се към Пуласки тя.

— Предполагам.

— Тръгваме по решетката, Райм — наведе се към микрофона тя.

— Добре, но искам да го направиш без мен, Сакс.

Тя се разтревожи. Въпреки протестите и уверенията в обратното напоследък Райм не беше добре. Тя го усещаше. Но се оказа, че причината да отстъпи беше друга.

— Искам да извървиш решетката с онзи човек от „Алгонкуин“.

— Сомърс ли?

— Да.

— Защо?

— Защото харесвам как мисли. Мащабно. Може би е свързано с изобретателския му ум. Не знам. Но освен това усещам, че нещо не е наред, Сакс. Не мога да ти го обясня. Пропускаме нещо. Галт трябва да е планирал ударите си най-малкото от месец. А сега бърза. По две атаки на ден. Просто не мога да си го обясня.

— Може да е, защото стигнахме до него по-бързо, отколкото си е мислел — предположи Сакс.

— Би могло. Не съм сигурен. Но ако е така, това означава, че и той би искал да ни пипне.

— Сигурно.

— Така че искам един по-свеж поглед. Вече се обадих на Чарли и той е готов да ни помогне… винаги ли яде, докато говори по телефона?

— Обича да дъвчи разни пакетирани храни.

— Добре, когато дойде, трябва да се уверя, че няма да донесе трохи. Ще те свържем с него веднага щом си готова. Искам да се върнеш с намереното възможно най-бързо. От събраните сведения личи, че Галт вече подготвя следващата си атака.

Връзката прекъсна. Тя погледна към Рон Пуласки, който продължаваше да я следи с изплашени очи.

Трябваш, ми тук, новобранец…

— Рон, аз отивам да огледам сцената на главното действие долу — извика тя. — Галт сигурно е свързал там кабела с онова негово устройство. Ще бъда онлайн с Чарли Сомърс. Искам от теб да извървиш асансьора — поспря за миг, после добави: — И да огледаш жертвите. Сигурно не са останали много следи. Знаем, че Галт не допуска директен контакт с жертвите си, това е правило при него. Но ние трябва да ги огледаме. Ще се справиш ли?

Младият полицай кимна.

— За теб винаги, Амелия.

Гласът му й се стори болезнено искрен. „Вероятно иска да изкупи грешката от огледа на апартамента на Галт“ — помисли си тя.

— Хайде върви. И не забравяй „Викс“.

— Какво?

— „Викс“. Ароматизатор. Сложи си го под носа. Заради миризмата.

След пет минути тя вече беше онлайн с Чарли Сомърс, благодари му, че ще бъде с нея на огледа и ще й даде „техническа подкрепа“, което на неговия език означаваше да й „спаси задника“.

Сакс включи фенера на каската си и тръгна надолу по стълбите към мазето на сградата, като описваше на Сомърс всичко видяно в мръсната и влажна асансьорна шахта. За разлика от Райм, където включването на камерата беше задължително, с изобретателя поддържаха само аудиовръзка.

Преди минути полицията бе опразнила сградата, но тя не можеше да забрави казаното от Райм, че Галт може да вземе на прицел преследвачите си. Огледа се нервно, взирайки се в сенките. Една от тях й заприлича на човек.

Тя освети тъмния участък. Оказа се само сянка.

— Виждаш ли нещо, прикрепено с болтове по релсите на асансьора? — попита я Сомърс.

Тя се върна към работата си.

— Не. По релсите няма нищо. Но… към стената има кабел „Бенингтън“, закрепен с болтове. Аз…

— Първо измери напрежението.

— Точно това щях да кажа.

— Ах, роден електротехник!

— Абсурд! След този случай не бих сменила сама дори акумулатора на колата си — тя насочи детектора към стената и докладва: — Показва нула.

— Добре. Къде отива кабелът?

— Единият му край е прикрепен към железен прът, като онзи от знака на автобусната спирка. Виждам, че е обгорял на мястото на контакта. Насочен е към дъното на асансьорната кабина. Другият край е свързан с дебел кабел, който влиза в електрическо табло на стената, боядисано в бежово. Прилича на голям медицински шкаф. Кабелът „Бенингтън“ е свързан с главната линия чрез един от онези дистанционни прекъсвачи, какъвто намерихме на предишното местопрестъпление.

— Това е входящата обслужваща линия — обясни той и добави, че подобни сгради не получават електроенергия по същия начин като жилищните. — Но тази поема по-голямо напрежение като уличен трансформатор: 13 800 волта, и постепенно сваля волтажа, докато стигне до офисите. Така е при локалните мрежи. Кабината се е придвижила надолу, ударила е железния прът… Някъде там трябва да има още един прекъсвач за асансьора. Той е трябвало да спре кабината точно преди да достигне фоайето на приземния етаж. За да може пътниците да натиснат бутона за алармата. С ръката върху панела и крака във водата, човекът е затворил кръга и токът преминал през него и през всеки, когото е докоснал.

Сакс огледа внимателно мястото, откри другото устройство и уведоми Сомърс.

Той й обясни как да демонтира кабелите и какво да търси. Преди да прибере всички доказателства, тя ги номерира и им направи снимки. После благодари на изобретателя и му каза, че това е всичко засега. Те прекъснаха връзката и тя извървя решетката, като включи входа и изхода към мазето. Изходът се оказа врата с елементарна ключалка, наскоро отваряна с лост, която водеше към задна уличка. Тя фотографира и това.

Беше готова да се качи горе и да потърси Пуласки, когато нещо я спря.

Четири жертви в асансьора.

Сам Ветър и двама други убити в хотела, още няколко в болницата. Луис Мартин.

И скован от страх град. Страх от невидимия убиец.

Тя чу гласа на Райм в главата си: „Трябва да станеш той“.

Остави доказателствата до стълбището и се върна към дъното на шахтата.

Не беше лесно да свърже в едно фанатика, повел кръстоносен поход срещу цивилизацията, и хладнокръвния тип, пресмятащ всичко до най-малка подробност при атаките си. Двата изградени в съзнанието й образи просто не си пасваха. Всеки друг на негово място щеше да застреля Анди Джесън или да вдигне във въздуха завода в Куинс, но Галт бе избрал този труден път, използваше сложно оръжие и убиваше невинни хора.

Какво означаваше това?

Аз съм той…

Аз съм Галт.

Изведнъж съзнанието й се проясни и отговорът изскочи: „Не ме интересува мотивът. Не се замислям защо го правя. За мен това няма значение. Важна е техниката, цялото ми внимание е насочено върху нея, трябва да измисля идеалната снадка, връзка, прекъсвач, за да мога да причиня възможно най-големи щети. Това е центърът на моя свят. Аз се пристрастих към самия процес, пристрастих се към електричеството…“

С тази мисъл дойде и друга: „Всичко зависи от ъгъла. Той трябва да… аз трябва да поставя пръта на точното място под точния ъгъл, за да докосне пода на кабината, когато тя почти достига до етажа, но не съвсем. Което означава, че трябва да наблюдавам отдолу всичките операции на асансьора, от всеки ъгъл, за да се убедя, че противотежестите, моторът и кабелите му няма да избутат металния прът встрани и да попречат на моя кабел да си свърши работата. Трябва да разуча шахтата от всички възможни ъгли. Трябва!“.

Сакс застана на колене и направи кръг върху мръсния под в основата на шахтата, навсякъде, където Галт би могъл да види кабела, пръта и контактите. Не откри пръстови отпечатъци, нито следи от обувки. Но откри места, където наскоро някой е стоял, и реши, че е логично той да е приклякал там, за да огледа по-добре смъртоносната си система.

Тя взе проби от десет места и ги постави в отделни пликове, като ги номерира според позицията на компаса: „десет градуса на североизток“, „седем градуса на юг“… После събра целия доказателствен материал и изкачи стълбището към фоайето с пъшкане и охкане, схваната от артрита. Потърси Пуласки в кабината на асансьора и огледа мястото на престъплението. Не беше разрушена напълно, въпреки че по стените имаше следи от черен дим, придружени с онази отвратителна миризма. Не искаше дори да се замисля какво е да пътуваш в този асансьор и изведнъж през теб да протекат тринайсет хиляди волта. „Слава Богу, че след първите няколко секунди жертвите са престанали да усещат каквото и да било“ — помисли си тя.

Пуласки беше поставил номерата и беше направил снимки.

— Намери ли нещо? — попита го.

— Не. Изследвах и кабината. Но панелът с бутоните не е бил отварян наскоро.

— Защото е действал от шахтата долу. А жертвите?

Лицето му се сгърчи и тя разбра, че задачата е била трудна за него. Но той отвърна с равен тон:

— Никакви следи. Но има нещо интересно. Ходилата и на тримата са мокри. И обувките.

— Може да е от пожарната?

— Не. Пожарът вече е бил угасен, когато момчетата са пристигнали.

— Вода. Наистина интересно. За да подобри проводимостта. Но как е успял да намокри обувките им?

— Каза, че труповете са три? — погледна го въпросително тя.

— Да — отвърна той.

— Но полицаят докладва, че жертвите са четири.

— Да, но само трима са загинали.

Той й подаде лист хартия.

— Какво е това? — попита го и се зачете.

На листа имаше име и телефонен номер.

— Данните за оцелялата. Реших, че ще искаш да говориш с нея. Казва се Сюзън Стрингър. В момента е в болницата „Сейнт Винсънт“. Обгазяване и обгаряния. Но ще се оправи. Ще я пуснат след около час.

Сакс вече клатеше глава.

— Не знам как може някой да е оцелял. След тринайсет хиляди волта.

— Тя е инвалид — отвърна Рон Пуласки. — В инвалидна количка. Количките имат гумени колела. Мисля, че това я е спасило.