Джефри Дивър
Сенчеста зона (50)

48

Сюзън Стрингър напусна офиса си на осмия етаж на старата сграда в Мидтаун Манхатън в 17:45 следобед.

Поздрави любезно двамата мъже, също запътили се към асансьора. Познаваше единия по лице, и друг път се бяха засичали из коридорите. Знаеше, че се казва Лари и напуска сградата всеки ден по същото време, когато си тръгваше и тя. Разликата беше, че той се връщаше по-късно, за да работи през нощта.

Тя си отиваше у дома.

Сюзън беше симпатична жена на трийсет и пет, редактор на специализирано списание за изкуство и реставрация на антики, предимно от осемнайсети и деветнайсети век. Понякога пишеше поезия и публикуваше. Тези занимания й носеха съвсем скромни приходи, но ако я налегнеха съмнения относно кариерата й, беше достатъчно да се заслуша в разговор като водения в момента между Лари и неговия приятел, за да се увери за пореден път, че никога не би се пренесла в света на големите пари — правото, финансите, банковото дело, счетоводството.

Двамата мъже бяха с много скъпи костюми, красиви часовници и елегантни обувки. Но изразът на лицата им беше измъчен. Погледите — нервни. Стори й се, че не обичат работата си. И двамата недоволстваха от шефовете си, които явно им дишаха във врата. Лари се оплакваше от ревизията в някакво забутано водохранилище.

Стрес, неприязън.

И какъв речник само!

Сюзън беше щастлива, че не й се налага да преживява всичко това. Нейният свят беше този на рококо и неокласическия дизайн от Чипъндейл до Джордж Хепълуайт и Шератон.

Тя наричаше творенията им практична красота.

— Изглеждаш уморен — каза приятелят на Лари.

Сюзън се съгласи с него.

— Направо съм капнал. Скъсах се от пътуване.

— Кога се върна?

— Във вторник.

— Ти ли беше главен инспектор?

Лари кимна.

— Счетоводните книги бяха пълен хаос. Бачкахме по дванайсет часа на ден. Единствения път, когато успях да се добера до игрището за голф, беше в неделя и температурата беше над четирийсет.

— Олеле!

— И ще трябва да ходя още веднъж. В понеделник. Не успях да разбера къде им потъват парите. Има нещо гнило там.

— При тази горещина сигурно се изпаряват.

— Много смешно — измърмори мрачно Лари.

Двамата продължиха разговора за финансовата бъркотия и липсващите пари, но Сюзън престана да ги слуша. По коридора се зададе друг мъж с тъмнокафяви работни дрехи, шапка и очила. Забил поглед в пода, той носеше куфарче с инструменти и голяма лейка. Сигурно беше сбъркал етажа, защото по техния коридор нямаше декоративни растения, нито в офиса. Шефът й никога не би дал пари за „зелении“ и със сигурност не би наел човек да ги полива.

Асансьорът дойде, двамата бизнесмени й направиха път да мине първа и тя се зарадва, че дори и в днешното забързано време можеха да се намерят примери за кавалерско отношение. Работникът също се качи и натисна бутона за втория етаж, но за разлика от другите я изблъска грубо, за да мине към дъното на кабината.

Асансьорът пое надолу. Лари погледна към пода и каза:

— Хей, господине, внимавайте. Разливате вода.

Сюзън се обърна. Работникът бе навел лейката напред и водата се лееше по металния под.

— Ох, извинявайте — отвърна човекът.

Но Сюзън забеляза, че целият под беше мокър.

Вратата се отвори и работникът излезе от кабината. Влезе друг човек.

Приятелят на Лари предупреди високо:

— Внимавайте. Този господин разля вода по пода. И дори не си направи труда да я избърше.

Сюзън не се нае да гадае дали нахалникът го чу или не. „Но дори и да е чул, надали ще се загрижи“ — помисли си тя.

Вратата се затвори и те продължиха надолу.