Джефри Дивър
Сенчеста зона (39)

37

— Амелия! — извика я Нанси Симпсън от другия тротоар. — Имам свидетел. Бил е в съседния хотел.

Сакс забърза към Симпсън и тя я посрещна с думите:

— Идва към нас.

Сакс предаде информацията на Райм по предавателя.

— Къде са видели Галт? — попита бързо той.

— Не знам още. Всеки момент ще разбера. Свидетелят идва към нас.

Двете със Симпсън забързаха към хотела да посрещнат свидетеля. Сакс хвърли един поглед към стоманения скелет на строящата се сграда. Работниците се изнасяха бързо от площадката. До крайния срок оставаха няколко минути.

В същия миг чу зад гърба си мъжки глас:

— Полицай? Детектив?

Обърна се и видя вицепрезидентът на „Алгонкуин“ Боб Кавано да тича към тях. Едрият мъж дишаше тежко, по лицето му се стичаше пот. Изразът на лицето му казваше: „Извинявайте, но забравих името ви!“

— Амелия Сакс.

— Боб Кавано.

Тя кимна.

— Чух, че евакуирате хората от строежа.

— Да. Не открихме нищо подозрително в училището. Подът е застлан с килими и…

— Но в това няма никаква логика — извика Кавано и посочи нетърпеливо към строежа.

— Ами… помислих си… тези греди… толкова метал — обърка се тя.

— Кой е при теб, Сакс — гръмна гласът на Райм.

— Изпълнителният директор на „Алгонкуин“. Според него мишената не може да бъде строителната площадка — обясни тя и попита Кавано: — Защо не може?

— Погледнете! — извика отчаяно Кавано и посочи към застаналите наблизо работници.

— Какво?

— Ботушите им!

— Защитно облекло — прошепна тя. — Те са с изолационно облекло.

Ако не можете да го избегнете, вземете предпазни мерки…

Всички работници носеха защитни ботуши, някои от тях имаха ръкавици и плътни жилетки.

— Галт не може да не знае, че те са защитени — каза директорът. — За да рани някого от тях, ще трябва да натовари толкова много енергия, че мрежата в тази част на града би изключила.

— Ако не е училището, нито строежът, тогава каква е неговата цел? — запита Райм. — Или бъркаме от самото начало? Може мястото изобщо да не е тук. А близо до друга изложба на вулканични материали.

Кавано я хвана за ръката и посочи зад себе си.

— Хотелът!

— Боже! — прехапа устни Сакс, загледана в хотела.

Това беше една от онези малки модерни сгради с грубо одялани камъни, мрамор, фонтани и… метал. Много метал. Медни врати, стоманени стълби и подове.

Нанси Симпсън също огледа сградата и изпъшка.

— Какво — кресна в ухото й Райм.

— Хотелът е, Райм. Ще атакува хотела.

Тя извади радиостанцията и се обади на шефа на отряда за бързо реагиране. Приближи апарата до устата си и заговори, тичайки със Симпсън към хотела.

— Бо, Амелия е. Той ще атакува хотела. Сигурна съм. Няма да е строежът. Изпрати хората си. Евакуирай всички.

— Прието, Амелия. Ще…

Но Сакс не чу останалото. Отговорът му не я интересуваше. Сега цялото й внимание беше в хотела.

До крайния срок — един часа на обяд — оставаха още няколко минути, но малкото хора в хотел „Батъри Парк“ изведнъж замръзнаха на място. Оживени допреди миг, лицата им застинаха. Превърнаха се в лица на кукли, на карикатури, на гротески. От ъгълчетата на устните им потече слюнка. Пръстите, краката и брадичките започнаха да се тресат. Случайните свидетели замряха по местата си, после запищяха панически при зловещата гледка — клиентите зад стъклата на хотела се превръщаха пред очите им в зомбита от филм на ужасите. Двама или трима, приклещени между крилата на въртящите се врати, докато са влизали или излизали от хотела, заритаха и се замятаха в конвулсии в затворените пространства със залепнали за металните рамки ръце. Кракът на един от мъжете проби витрината на едно от крилата и стъклото сряза бедрената му артерия. Друг младеж, на ученическа възраст, стискаше дръжката на голяма медна врата към тоалетната, уринираше и се гърчеше, неспособен да отдръпне ръката си. Други двама със залепнали ръце върху железните перила на стълбището към фоайето се тресяха и танцуваха на място, докато животът напускаше телата им.

Въпреки че беше отвън, Сакс чу ясно нечовешкия вик, излизащ заедно с кълба дим от гърлото на жена, стъпила с единия крак върху метално стъпало.

Дебел мъж се спусна към един от гостите, за да откъсне замръзналите му върху страничния панел на елеватора димящи ръце. Добрият самарянин се надяваше, че ще успее да издърпа жертвата оттам. Но не познаваше силата и скоростта на тока. Щом докосна жертвата, той също стана част от веригата. Лицето му се сгърчи от болка. После се появи онова зловещо кукленско изражение и той се затресе като останалите.

В неистовия си танц жертвите прехапваха устните и езиците си, от устите им потече кръв. Очите се обърнаха в орбитите си.

Жената, хванала дръжката на една врата, сигурно правеше отличен контакт, защото гърбът й се изви в невъзможна дъга, невиждащите й очи се вдигнаха към тавана, а бялата й коса пламна като факла.

— Божичко, Райм — прошепна Сакс, — това е ужасно! Ще ти се обадя по-късно.

И прекъсна, без да дочака отговор.

Двете със Симпсън се обърнаха към линейките и им дадоха знак с ръце да се приближат. Сакс не виждаше нищо друго, освен гърчещите се в конвулсии ръце и крака, застиналите мускули, тресящите се тела, изпъкналите вени, кръвта и слузта, избила от мехурите по горящата им кожа.

Кавано извика:

— Трябва да им кажем да не се опитват да излизат навън. Не бива да докосват нищо, иначе ще има още жертви.

Сакс и Симпсън хукнаха към прозорците и с жестове се опитаха да спрат устрема на хората към вратите, но паниката беше по-силна и те продължиха да напират към изходите. Спряха едва когато видяха ужасната картина при първите, достигнали до металните врати.

Откъснете му главата…

Тя се обърна към Кавано:

— Как да спрем електроподаването?

Изпълнителният директор се огледа.

— Не знаем къде е свързал кабела. Наоколо има много линии: захранващи, трансмисионни, за метрото… Ще се обадя в Куинс. Ще отрежа целия район. Това ще причини затваряне на стоковата борса, но нямаме друг избор — той извади телефона си и докато набираше цифрите, предупреди: — Но ще отнеме няколко минути. Кажете на хората в хотела да останат на място. Да не докосват нищо.

Сакс изтича до голямото стъкло на предния прозорец и започна да маха неистово с ръце, за да върне хората назад. Някои разбраха и се отдръпнаха. Но повечето бяха заслепени от страха. Сакс видя как една жена се освободи от ръцете на приятелите си и се втурна към аварийния изход, препречен от още димящото тяло на мъж, опитал се да излезе секунди преди нея. Тя заудря по стъклото и закрещя:

— Не!

Жената обърна глава към нея, но продължи да тича с протегнати напред ръце.

— Не! Не докосвайте вратата!

Жената изскимтя и продължи напред.

Десет крачки от вратата… пет…

„Няма друг начин“ — реши Сакс.

— Нанси, прозорците! Да ги свалим!

И извади глока. Прецени къде има най-малко хора, стреля високо и използва шест куршума, за да свали три от масивните стъкла на прозорците във фоайето.

При звука от изстрелите жената изпищя и се хвърли на земята точно преди да хване смъртоносната дръжка.

Нанси Симпсън разби прозорците от другата страна на вратата.

След секунда и двете бяха вътре. Наредиха на хората да не пипат нищо метално и започнаха да организират извеждането им през прозорците, задушавайки се от отвратителния дим, изпълнил фоайето.