Джефри Дивър
Сенчеста зона (28)

26

Том въведе в лабораторията, за втори път през този ден, енергичния и спретнат специален агент Тъкър Макданиъл. Този път водеше със себе си и свой колега, изтупан и симпатичен младок, чието име Райм забрави на минутата. Беше му по-лесно да го нарече в себе си Хлапето с главно „Х“. Хлапето примига срещу парализирания човек и бързо отклони поглед.

Специалният агент съобщи:

— Елиминирахме още няколко имена от списъка. Но дойдохме за друго. Получихме писмо с искания.

— От кого? — попита Лон Селито и вдигна поглед от работната маса, до която бе седнал, свит като спукана топка. — От терористите ли?

— Анонимно е и източникът не е установен — отвърна Макданиъл, изричайки грижливо всяка сричка. Райм се запита дали наистина не харесваше полицая толкова, колкото показваше. От една страна, се държеше, както се държеше с Фред Делрей, когото определено не харесваше. От друга страна, това можеше просто да е неговият маниер на поведение. От трета, понякога всичко ставаше без причина.

Сенчестата зона…

Агентът продължи:

— Прилича на писано от маниак, еко може би. Но знае ли човек?

— Сигурни ли сте, че е писано от извършителя? — попита Селито.

След очевидно немотивирана атака честа практика беше различни групировки да се опитат да се възползват от ситуацията. Те заплашваха да повторят атаката, ако не се изпълнят исканията им, въпреки че нямаха нищо общо със случилото се.

— Дал е неизвестни на широката публика подробности за атаката — изрече през зъби Макданиъл, без да погледне към смачкания Селито. — Естествено, че го проверихме.

Демонстративната враждебност на Макданиъл обясняваше неприязънта на Райм към него.

— Кой го е получил и как? — попита.

— Анди Джесън. Най-добре тя лично да ви запознае с подробностите. Исках да я свържа с теб възможно най-бързо.

Поне не беше обявил война на всички фронтове. Неприязънта на Райм намаля с няколко пункта.

— Осведомих кмета, Вашингтон и Националната. Осъществихме конферентна връзка, докато пътувах насам.

„Но без нас“ — отбеляза си наум Райм.

Федералният отвори куфарчето и извади лист хартия, сложен в нов найлонов плик. Райм кимна към Мел Купър. Специалистът извади листа с ръкавици и го сложи на работната маса. Насочи камерата към него и секунди по-късно написаният на ръка текст се появи на всички монитори в стаята.

До Анди Джесън, президент и изпълнителен директор на „Алгонкуин Консолидейтед Пауър“

Вчера сутринта, към 11:30 часа, при подстанция МХ-10 на Петдесет и седма западна улица стана инцидент с електрическа дъга, причинена от изолиран кабел „Бенингтън“ и стълб на автобусна спирка, свързан чрез клема с два сплит болта. След изолирането на четири други подстанции от мрежата и шунтирането на прекъсвачите в МХ-10 натоварването на кабелите с близо двеста хиляди волта предизвика електрически искров разряд.

Цялата вина за инцидента е ваша, причината се крие във вашата алчност и егоизъм. Това е типично за тази индустрия и неприемливо за обществото ни. „Енрон“ наруши финансовата стабилност на хората, вие увреждате физическото им здраве и изобщо живота на земята. Експлоатирате електричеството безогледно и като последица разрушавате нашия свят, вмъквате се коварно в живота ни като вируси и ни поставяте в състояние на зависимост от това, което ни убива.

Хората трябва да разберат, че не им трябва толкова много електричество, както се опитвате да ги убедите. И вие сте тези, които трябва да им покажат пътя. За целта трябва да ограничите потреблението на електричеството от битовите абонати, като съкратите енергоподаването във вашата мрежа до петдесет процента в извън върховите часове за половин час, като започнете днес в дванайсет и трийсет на обяд. Ако не го направите, в един часа ще умрат още хора.

Райм кимна към телефона и каза на Сакс:

— Обади се на Анди Джесън.

Тя набра номера и след малко в слушалката се чу женски глас:

— Детектив Сакс? Чухте ли вече?

— Да. До мен са Линкълн Райм, хора от полицията и от ФБР. Те донесоха писмото.

Райм долови раздразнение и гняв, когато жената попита:

— Кой стои зад всичко това?

— Не знаем — отвърна Сакс.

— Все пак трябва да имате някаква представа.

Макданиъл се представи и заговори:

— Разследването е в пълен ход, но все още нямаме заподозрян.

— А онзи човек в работното облекло в кафенето срещу подстанцията при атаката вчера сутринта?

— Не сме го идентифицирали. Сега работим над вашия списък. Но все още не можем да посочим конкретен човек.

— Госпожице Джесън, аз съм детектив Селито от нюйоркската полиция. Можете ли да го направите?

— Какво да направя?

— Исканото от извършителя. Да намалите електроподаването.

Райм не виждаше нищо лошо да си поиграе малко с лошите момчета, като отвърне на искането им. Воденето на преговори по принцип даваше допълнително време за анализ на веществените доказателства и установяване на наблюдение над заподозрените. Но това не беше неговият подход.

— Госпожице Джесън, отново е Тъкър. Ние не препоръчваме преговори. В дългосрочен план това ще ги окуражи да искат все повече и повече.

Очите му пронизаха предложилия идеята детектив.

Но Селито упорстваше:

— Това ще ни позволи да си поемем въздух.

Федералният агент се замисли, вероятно не искаше да разединява отбора. Но въпреки това каза:

— Аз съм твърдо против.

— Това е просто невъзможно. Да свалим с петдесет процента натоварването в този голям район на града? Как си го представя той? Това не е като да завъртиш реостата и да регулираш яркостта на електрическата крушка. Ще натовари допълнително останалата част от Североизточна интер връзка. Ще трябва да прекъснем тока на много места. Освен това имаме милиони клиенти със самоизключваща се система и тя ще се изолира при такъв спад на електроенергията. А и възстановяването ще бъде изключително трудно. Ще се загубят данните в компютъра. Не може от нула да завъртиш ключа на максимум. Ще ни отнеме дни да препрограмираме и въпреки това ще загубим много информация. Най-лошото е, че не всички сгради имат батерии и генератори. Болниците имат, но много от тях не са в добро състояние. В резултат ще загинат много хора.

„Е — помисли си Райм, — нашият човек е прав за едно нещо: електричеството в лицето на «Алгонкуин» и другите електрически компании наистина се е настанило трайно в живота ни. Ние сме зависими от тока.“

— Ето, видяхте ли? — изгледа ги Макданиъл тържествуващо. — Това не може да се направи.

Селито сви устни. Райм погледна към Сакс.

— Паркър?

Тя кимна и се зае да търси в телефона си номера и имейла на Паркър Кинкейд във Вашингтон. Бивш агент на ФБР, Кинкейд сега работеше като частен консултант, най-добрият екзаминатор на документи в цялата страна, поне според Райм.

— Сега ще му го изпратя.

Сакс седна на един от столовете пред компютрите, написа набързо имейл, сканира писмото, приложи го и го изпрати.

Селито извади телефона си и се свърза с Отдела за борба с терористите, а оттам и със специалния отряд за бързо реагиране към отдел „Тактически разработки“ — местната версия на СПОТ, „специални оръжия и тактики“ — и им съобщи, че се очаква нова атака към един часа на обяд.

Райм се обърна към микрофона:

— Госпожице Джесън, отново е Линкълн. Исках да ви попитам за онзи списък, който дадохте вчера на детектив Сакс.

— Да?

— Можете ли да ни предоставите образци от почерците на хората?

— На всичките ли?

— Колкото може повече и колкото може по-бързо.

— Предполагам, че ще мога. Изисквали сме от тях формуляри и декларации за много неща. Мисля, че здравните картони също са подписани собственоръчно от тях и ще ви свършат работа.

Райм се отнасяше скептично към подписите като показател за почерка на човека. Не беше специалист, но няма как да си шеф на криминален отдел, без да разбираш поне малко от почерци, документи и подписи. Той знаеше, че хората се отнасят нехайно към подписа си (лоша практика, както разбра в процеса на работата, защото небрежният подпис се фалшифицираше много по-лесно). Но когато си взимаха бележки, се стараеха да пишат по-четливо, което даваше по-добра представа за почерка им. Той обясни това на Джесън и тя обеща, че ще ангажира помощниците си да открият възможно най-много образци от писани на ръка бележки. Искането не й беше по вкуса, но изглежда беше отстъпила относно участието на служител на „Алгонкуин“ в атаките.

Райм се отдалечи от микрофона и извика:

— Сакс! Там ли е Паркър? Какво става?

— На някакво съвещание е — обясни Сакс. — Чакам да ме свържат.

Кинкейд беше самотен баща на две деца, Роби и Стефани, и балансираше с мъка между личния и професионалния си живот. Децата му отнемаха толкова време, че той се принуди да напусне ФБР и да стане частен консултант като Райм. Но криминологът познаваше добре Кинкейд и знаеше, че при случай като този той веднага щеше да се качи на борда и щеше да направи всичко, за да помогне.

Райм се обърна отново към микрофона.

— Госпожице Джесън, можете ли да сканирате материалите и да ги изпратите на… — вдигна вежда към Сакс и тя продиктува имейла на Паркър Кинкейд.

— Записах го — отвърна Джесън.

— Тези термини… „ограничаване на потреблението“, „шунтиране“, „извън върхови часове“… предполагам, че са част от бизнеса?

— Така е.

— Това дава ли ни някаква информация за него?

— Не съвсем. Да, това са технически термини, но ако може да влезе в програмите ни и да манипулира линията, тогава естествено ще знае и това. Всеки в енергийната промишленост ги знае.

— Как получихте писмото?

— Беше доставено в дома ми.

— Вашият адрес публично известен ли е?

— Не съм в телефонния указател, но не е невъзможно човек да го открие.

Райм настоя.

— Как точно го получихте?

— Живея в сграда с портиер. В горната част на Ийст Сайд. Някой позвънил на вратата за доставчиците. Портиерът отишъл да види кой е. Когато се върнал, писмото било оставено в стаичката му. На плика пишеше: „Спешно. Незабавно доставете на Анди Джесън“.

— Имате ли охранителна камера?

— Не.

— Кой го е пипал?

— Портиерът. Но само плика. После куриерът, който го донесе в офиса ми. И аз, разбира се.

Макданиъл се приготви да каже нещо, но Райм го изпревари:

— Писмото е трябвало да се достави бързо. Който го е пратил, е знаел, че в сградата има портиер и ще ви го предаде веднага.

Макданиъл кимна. Очевидно бе искал да каже същото. Хлапето с блестящия поглед също кимна и главата му се заклати като главата на куче играчка на задния прозорец на кола.

След кратко мълчание Джесън заговори. Този път не успя да скрие тревогата си.

— Предполагам, че е така. Това означава, че ме познава. Вероятно много добре.

— Имате ли охрана? — попита Селито.

— Шефът на охраната в централата Барни Уол. Детектив Сакс се запозна с него. Той разполага с четирима въоръжени служители за всяка смяна. Но вкъщи нямам. Никога не съм мислила…

— Ще изпратим някой от патрула да застане пред дома ви — каза Селито.

Веднага след него се обади и Макданиъл:

— Ами семейството ви? Може да се наложи да изпратим хора да се погрижат за тях.

Анди замълча, после попита:

— Защо?

— Може да се опита да ги използва като разменна монета.

— Ох! — малко резкият и уверен глас на Джесън сега прозвуча несигурно и изплашено. Тя веднага обясни: — Родителите ми са във Флорида.

— Вие имате брат, нали? — обади се Сакс. — Мисля, че го видях на снимките на бюрото ви.

— Брат ми ли? Но… ние не поддържаме връзка. И той също не живее тук — нечий друг глас я прекъсна, тя го изслуша, после се върна към разговора: — Вижте, извинявам се, но на другата линия ме търси губернаторът. Току-що е чул по новините.

Чу се изщракване и връзката прекъсна.

— И така — вдигна ръце Селито и погледна Райм. — Това опростява нещата.

— Опростява ли ги? — обади се Хлапето.

— Да — отвърна детективът и кимна към часовника на близкия монитор. — Щом няма да преговаряме, няма какво друго да правим, освен да го хванем. Имаме цели три часа. Фасулска работа.