Джефри Дивър
Сенчеста зона (90)

86

Амелия Сакс и Том Рестън влетяха в болницата. Никой от тях не говореше.

Фоайето и коридорите бяха тихи — странно явление за подобно място в събота вечер за град като Ню Йорк. По това време обикновено в здравните заведения цареше хаос — катастрофи, отравяне с алкохол, свръхдози и понякога ранени от огнестрелно оръжие или нож.

Но тук атмосферата беше необичайно, дори малко зловещо спокойна.

Сакс спря и се огледа. Посочи с ръка и двамата тръгнаха по един мрачен и тъмен коридор към сутерена на болницата.

При първото разклонение спряха отново.

— Натам ли? — попита шепнешком Сакс.

— Няма обозначения. Трябваше да сложат някаква табела.

Сакс усети раздразнението в гласа на Том, но не го прие лично. Знаеше, че се дължи на шока.

— Натам.

Те продължиха към стаята за медицинските сестри. Вътре, скрити зад високото гише, няколко жени бъбреха.

В стаята се виждаха купчини с работно облекло, документи и папки, чаши от кафе, пръснати гримове и парченца от пъзел. Сакс зърна и една книжка със судоку, и за пореден път се запита какво толкова харесваха хората на тази игра. Тя лично нямаше търпение за нея.

От видяното предположи, че в това отделение на сестрите явно не им се налагаше да тичат като побъркани из коридорите, както ставаше в спешните отделения на телевизионните сериали.

Те стигнаха до второ гише, където седеше самотна медицинска сестра на средна възраст. Сакс се доближи и произнесе една-единствена дума:

— Райм.

— Ах, да — вдигна поглед сестрата. Не й бе необходимо да проверява в регистъра или в други документи. — А вие сте?

— Негов партньор — отвърна Сакс. Няколко пъти бе използвала термина, имайки предвид и професионалната, и интимната страна на взаимоотношенията им, но едва сега забеляза колко нелепо и неточно беше това определение. Не хареса думата. Направо я намрази.

Том се представи като „неговия болногледач“.

Това съчетание също изшумоля като найлонова торбичка из празния коридор.

— Съжалявам, но нямам подробна картина за състоянието му — каза сестрата, отговаряйки на немия въпрос на Сакс. — Елате с мен.

И ги поведе по друг коридор, още по-тъмен от предишния. Безукорно чист, подреден. И отблъскващ.

Каква по-точна дума за описание на болница?

Те стигнаха до стая с отворена врата и сестрата каза с нотка на съчувствие:

— Изчакайте тук. Скоро някой ще се появи.

И си тръгна веднага, сякаш се изплаши, че може да я вържат за стола в стаята и да я подложат на разпит. Което не беше далече от намеренията на Сакс.

Двамата с Том завиха зад ъгъла и влязоха в чакалнята. Помещението беше празно. Лон Селито, братовчедът на Райм Артър и съпругата му Джуди вече си бяха тръгнали. Майката на Сакс — също. Горката жена, наложи й се да дойде дотук с метрото, защото Сакс настоя да оставят колата й на сервиз.

Те седнаха и зачакаха мълчаливо. Сакс взе една книжка със судоку и я прелисти. Том я погледна, стисна ръката й и отново потъна в мислите си. Любопитно беше да го види как абдикира от обичайното си спокойствие.

— Не каза нищо. Нито дума — промълви той.

— Учудва ли те?

Той понечи да каже, че наистина го учудва. Но размисли и приведе рамене.

— Не.

Появи се мъж с черен костюм и вратовръзка, загледа се в лицата им и реши да чака някъде другаде. Сакс му влезе в положението.

В подобни ситуации хората не обичаха да стоят до непознати.

Тя облегна глава на рамото на Том и той я прегърна здраво. Беше забравила колко е силен.

Тази вечер беше кулминацията на най-странните и напрегнати дванайсет часа за всичките години, откакто се познаваше с Райм. Тя прекара нощта в Бруклин и когато сутринта се върна, завари Том в коридора с втренчен във вратата поглед. Веднага погледна зад нея и се намръщи.

— Какво? — попита тя и също погледна назад.

— Не е ли с теб?

— Кой?

— Линкълн.

— Не.

— Дяволите да го вземат! Изчезнал е.

С помощта на бързия и надежден инвалиден стол Райм беше не по-малко мобилен от всички останали и често се разхождаше сам из Сентрал Парк. Въпреки че за него навън нямаше нищо интересно. Предпочиташе да седи в лабораторията, заобиколен от своите машинарии, и да си блъска главата с поредния заплетен случай.

Помощникът му го бе нагласил, облякъл и пренесъл в стола, както всяка сутрин. После Райм му бе казал:

— Имам среща за закуска.

— Къде отиваме? — бе попитал Том.

— „Имам“ е глагол в първо лице единствено число, Том. Ако ставаше дума за нас, щях да кажа „имаме“. Също е в първо лице, но за множествено число, и двете думи нямат нищо общо. Ти не си поканен и мисля, че е за твое добро. Ще ти бъде скучно.

— Никога не ми е скучно, щом съм с теб, Линкълн.

— Ти какво, обясняваш ли ми се? Успокой се, ще се върна бързо.

Райм беше толкова свеж и весел, че Том отстъпи.

Но той не се върна.

След пристигането на Сакс двамата изчакаха още един час. И тъкмо когато любопитството им премина в тревога, двамата получиха едновременно имейли. Компютрите и мобилните им телефони записукаха. Писмата и на двамата бяха напълно в стила на Линкълн — сдържани и лаконични, пълни с практически съвети.

„Том, Сакс,

След дълги размишления реших, че не искам да живея в сегашното си състояние.“

— Не! — простена Том.

— Чети!

„Последните събития доказаха, че повече не мога да продължавам така. Две неща изиграха голяма роля за решението ми. Първото е посещението на Копецки и думите му, че ако не взема сам решението за смъртта си, ще дойде време, когато и това ще е извън моята власт.

Второто беше запознанството ми със Сюзън Стрингър. Тя каза, че нямало съвпадения, почувствала, че е призвана от съдбата да ми разкаже за Центъра по заболявания на гръбначния стълб «Пемброк». (Вие знаете най-добре колко и дали вярвам в съдбата, и ако очаквате сега да извикам «Еврика», това няма да се случи.)

Проведох няколко консултации с центъра и ми назначиха четири различни операции през следващите девет месеца. Първата от тях ще започне всеки момент.

Естествено, има вероятност да не направя другите три, ще видим. Ако нещата минат, както се надявам, след ден-два ще имате информацията с всички кървави подробности за тази операция. Ако не, Том, ти знаеш къде стои цялата документация. О, забравих да впиша нещо в завещанието. Искам да оставя всичките си запаси от уиски на моя братовчед Артър. Той ще оцени жеста.

Сакс, за теб има друго писмо. Том ще ти го даде.

Съжалявам, че го направих по този начин, но вие имате по-важна работа, няма нужда да си губите времето с мен по болниците. А и мисля, че и двамата ме познавате добре. Някои неща предпочитам да върша сам. През последните няколко години не съм имал голяма възможност за това.

Обещавам ви, че днес следобед, най-късно довечера ще ви се обадят за повече информация.

Колкото до последния ни случай… Сакс, очаквам от теб да дадеш показания за Часовникаря в съда. Но ако видиш, че нещата не вървят добре, аз съм записал моите пред нотариус. Ти, Мел и Рон трябва да бъдете на процеса. Направете така, че господин Логан да прекара останалата част от живота си зад решетките.

Следната мисъл, произнесена от човек, с когото бях близък, обяснява в голяма степен чувствата ми: «Времената се менят, ние също трябва да се променим. Независимо от риска. Независимо какво може да изгубим.»

Л. Р.“

А сега чакаха в тази отблъскваща болница.

Най-после се появи медицинско лице. В стаята влезе висок мъж с прошарена коса и зелени дрехи.

— Вие ли сте Амелия Сакс?

— Да.

— И Том?

Том кимна.

Оказа се, че мъжът е главен хирург в клиниката „Пемброк“.

— Операцията приключи, но господин Райм все още е в безсъзнание.

Той им обясни всички технически подробности. Сакс кимаше и попиваше всяка негова дума. Някои неща й звучаха добре, други — не толкова. Но тя забеляза, че хирургът избягваше да отговори на един съществен въпрос — не за успешния изход от операцията, а кога и главното дали Линкълн Райм ще дойде в съзнание.

Тя постави директно въпроса и лекарят отговори:

— Не знаем. Трябва да чакаме.