Джефри Дивър
Сенчеста зона (88)

85

Райм остана сам.

Рон Пуласки пое огледа на кабинета на Кавано в централата на „Алгонкуин Консолидейтед“. Мел Купър и Лон Селито най-после се разотидоха по домовете. Роланд Бел изпрати доклад, че Ричард Логан е пристигнал без произшествия в крилото с повишена охрана в централния предварителен арест.

Амелия Сакс също беше отишла в града, за да помогне с документацията, но сигурно вече си беше у дома в Бруклин. Райм се надяваше тя да успее да открадне малко време за себе си, да направи няколко кръгчета със своята кобра торино. Понякога взимаше със себе си и Пами. Момичето определяше тези разходки като „абсолютно страхотни“, което, преведено на нормален език, означаваше „много вълнуващи“.

Той знаеше, че няма никаква опасност за момичето. За разлика от другите разходки, когато Сакс караше сама, до Пами тя успяваше да потисне повика на природата и да намали в точния момент.

Том също беше навън с приятеля си — един млад репортер от „Ню Йорк Таймс“. Болногледачът искаше да останат у дома, за да държи под око шефа си; да следи за онези ужасни симптоми на приближаващ пристъп или… кой знае за какво. Но Райм бе настоял да си вземе отпуск за вечерта.

— Имаш полицейски час — бе изсумтял той. — Полунощ.

— Не, Линкълн, ще се върна по-рано…

— Не. Ще се върнеш след полунощ. Часът е със забранителен характер.

— Глупости. Няма да те оставя…

— Ще подпаля къщата, ако се върнеш по-рано.

Болногледачът го погледна в очите и каза кротко:

— Добре. Благодаря.

Райм нямаше време, нито нерви за благодарности, обърна количката с гръб към помощника си и с лице към монитора и се зае с подреждането на необходимите документи за прокуратурата и съдебния процес. Часовникарят щеше да отиде в затвора за цял списък престъпления, включително и за масово убийство. Беше повече от сигурно, че ще го осъдят на смърт, но за разлика от Калифорния и Тексас, Ню Йорк приемаше смъртната присъда като позорен белег на челото. Както беше казал и на Родолфо Луна по телефона, силно се съмняваше, че престъпникът щеше да си получи заслуженото.

Други юрисдикции също имаха обвинения към Логан, но той беше заловен в Ню Йорк, останалите трябваше да се наредят на опашка и да чакат.

Тайно в себе си Райм не се тревожеше за присъдата. Ако бяха убили Логан тук, по време на залавянето — да кажем, че бе опитал да стреля по Сакс или Селито — това щеше да е справедлив завършек, честен за всички. Но при сегашното положение той бе доволен, че го залови лично, и тайничко се радваше, че онзи щеше да остане в затвора до последния ден от живота си. Смъртоносната инжекция му се струваше прекалено лесен изход. А и не му се щеше да бъде част от екип, изпратил човек на последна разходка до гилотината.

Наслаждавайки се на самотата си, Райм започна да пише доклада за хода на разследването. Някои пишеха не доклади, а цели художествени произведения, насищаха ги с драматизъм и поезия. Той не работеше така. Стилът му беше тежък, делови — удар по метална повърхност, не дялкане на дърво. Скоро свърши, прочете написаното и остана доволен, макар и малко ядосан от дупките в анализа. Все още чакаше някои от лабораторните резултати. Но бързо си напомни, че нетърпението е порок, макар и по-незначителен от нехайството, и че обвинението няма да пострада, ако докладът му закъснее с ден-два.

Всичко мина добре и той си позволи да се поздрави. Можеше и още — винаги имаше какво още да се иска — но, добре.

Облегна се назад и огледа лабораторията, оставена девствено чиста от Мел Купър, който вероятно мързелуваше у дома си в Куинс, където живееше със своята майка, или след като се бе уверил, че с майка му всичко е наред, беше отишъл при своята приятелка скандинавка. Може би в този момент двамата танцуваха в някоя от балните зали в Мидтаун.

Усетил лекото главоболие, за втори път през този ден, той потърси с поглед близкия рафт с лекарствата. Забеляза шишенцето с клонидин, който вероятно бе спасил живота му при предишната криза. Хрумна му, че ако сега получи пристъп, няма да оживее. Шишето беше на сантиметри от ръката му, но за него те бяха равносилни на километри.

Райм погледна към дъската с познатите доказателства, изписани от ръката на Сакс и Мел. Някои от тях бяха задраскани, други изтрити, замазани или написани погрешно.

Знак за извървения от тях път при всеки отделен случай.

После огледа оборудването: какви ли не приспособления, пинсети, стъкълца, ръкавици, шишенца, инструменти и, разбира се, тежкото снаряжение — електронния микроскоп и газовия хроматограф, комбиниран с мас спектрометър, огромен и тих до следващия случай. През съзнанието му преминаха като на филм безкрайните часове, прекарани над тези машини и преди над техните предшественици; припомни си шума, миризмата и колебанията: да жертва ли част от дадена улика, като я хвърли в устата на хроматографа, за да научи състава й, или да се въздържи. Често спореше със себе си: ако унищожиш пробата и не успееш да научиш нищо за самоличността и местонахождението на извършителя, рискуваш да провалиш случая в съда, защото няма да можеш да я представиш там.

Но Линкълн Райм не се страхуваше да рискува.

Спомни си с носталгия вибрирането на машината под дланта му по времето, когато все още можеше да усеща. Сега също го усещаше, но само в главата и челюстите.

Погледна към виещите се като змии кабели по покрития с паркет под. Тях също усещаше по подскачането на инвалидния стол, когато минаваше през тях, докато отиваше от една работна маса до друга, до компютъра и обратно.

Жици…

Придвижи стола към кабинета и се загледа в познатите снимки. Братовчед му Артър. Чичо му Хенри. Родителите му.

И Амелия Сакс. Тя беше винаги в мислите му.

Щом стигна до нейната снимка, приятните спомени отлетяха и той отново се разстрои. За малко не я загуби заради собствената си грешка. Тялото му се бе разбунтувало и ги бе предало всичките. Него, Сакс и Рон Пуласки. И само Господ знаеше колко полицаи можеха да изгорят в зареденото с електричество училище в китайския квартал.

Мислите му продължиха да препускат из изминалите събития и той изведнъж осъзна, че инцидентът беше символ на тяхната връзка. Имаше любов във всяко тяхно действие, но не можеше да отрече, че той я дърпа назад. Тя беше само отчасти личността, която можеше да бъде, ако до нея беше друг мъж или ако беше сама.

Това не беше самосъжаление, всъщност мислите му го ободриха.

Опита се да си представи какво щеше да стане с нея, ако се наложеше да продължи живота си без него. Разгледа безстрастно всички възможно сценарии. И заключи — Амелия щеше да се справи. В съзнанието му изникна картина: след няколко години Рон Пуласки и Сакс правят оглед на местопрестъпление…

Седнал в тихия кабинет сред снимките на любимите си хора, Райм се загледа в нещо, забравено на масичката за кафе. Нещо цветно и лъскаво. Брошурата, оставена от предлагащия услугите си за достойна смърт чрез самоубийство Арлен Копецки.

Решения…

Райм откри с известна изненада, че брошурата е направена с мисъл за инвалидите и тежкоболните хора. Всичко беше на първата страница, не беше нужно да я вземеш в ръце и да я разлистиш, за да разбереш за какво става дума. Телефонният номер на радетелите за евтаназията беше изписан отпред и с големи цифри, в случай че здравословното състояние на страдащия включваше влошено зрение.

Загледан в брошурата, той се впусна в размишления. Планът му изискваше предварителна организация.

И известна секретност.

Малко конспирация. И няколко подкупа.

Животът на болните от квадриплегия беше такъв — можеха да мислят свободно и с лекота, но щом опреше до действие, нещата се усложняваха.

Освен това му трябваше малко време. Но нищо важно в живота не ставаше бързо. Райм усети характерното вълнение, то се появяваше винаги, когато трябваше да вземе важно решение.

Първо, трябваше да се увери, че показанията му по доказателствения материал за делото срещу Часовникаря щяха да бъдат приети и изслушани, независимо че той нямаше да присъства лично. За това си имаше специална процедура: показания пред нотариус. Сакс и Мел Купър бяха надеждни свидетели. Надяваше се, че Рон Пуласки също ще помогне.

Щеше да говори утре с прокурора насаме и да поиска в дома му да дойде съдебен екип, за да запише показанията му. Том нямаше да се усъмни.

Райм се усмихна и насочи стола обратно към лабораторията, компютрите, електрониката и — ах, да — телефона, откъдето щеше да набере онзи телефонен номер, за който си мислеше ненатрапчиво от мига, когато арестуваха Часовникаря.