Джефри Дивър
Сенчеста зона (87)

84

Линкълн Райм вдигна поглед и видя Пуласки на прага.

— Новобранец, какво правиш тук? Не трябваше ли да товариш доказателствения материал за Куинс?

— Оттам идвам. Аз просто… — гласът му секна като кола, навлязла внезапно в мъглив участък.

— Просто?

Наближаваше девет и двамата бяха сами в приемната на Райм. От кухнята долитаха успокояващи домашни звуци. Сакс и Том приготвяха вечерята. Беше време за аперитива, но както си отбеляза Райм ядосано, никой не благоволяваше да се появи и да му налее втора глътка. Това го изнервяше допълнително.

Сега използва момента, че Пуласки е при него, накара го да му налее в пластмасовата чаша и младият полицай го направи, без да се пазари.

— Това не е двойно питие — изръмжа Линкълн, но Рон сякаш не го чу, отиде до прозореца и се загледа навън.

„Очертава се драматична сцена от дълъг сапунен сериал“ — помисли си Райм и смукна през сламката от силната течност.

— Аз като че ли взех решение. Исках да споделя първо с вас.

— Като че ли?

— Аз взех решение.

Райм вдигна вежди. Не искаше да го окуражава прекалено. Каза си какво следва, въпреки че подозираше как ще се развие сценарият. Той бе отдал живота си на науката, но никога не забравяше, че едновременно с това отговаряше за стотици хора — свои подчинени — между които имаше много полицаи. И въпреки нетърпението, грубото отношение и изблиците на гняв той беше грижовен и справедлив с тях.

Докато не се издънеха.

— Слушам те.

— Напускам.

— Града ли?

— Работата.

— А!

Райм бе научил доста за езика на тялото от Катрин Данс. Веднага усети, че всяка казана от Пуласки дума е репетирана усърдно. И многократно.

Полицаят прокара ръка по русата си коса.

— Уилям Брент.

— Информаторът на Делрей ли?

— Да, сър.

Райм понечи за пореден път да напомни на Пуласки, че не е необходимо да вмъква в речта си тези определящи разликата в положението им титли. Но се отказа и отвърна кратко:

— Продължавай.

С мрачно изражение Пуласки седна на плетения стол до инвалидната количка на Райм и заговори:

— Там… в апартамента на Галт… аз се изплаших. Направо се паникьосах. Не прецених добре. Не спазих процедурата — въздъхна и заключи набързо: — Не действах по най-добрия начин и не направих подходящото за случая.

Пуласки се държеше като ученик, който не знае отговора на зададения от учителя въпрос и започва да дърдори колкото може повече с надеждата, че все нещо от казаното ще улучи целта.

— Той излезе от комата.

— Но можеше да загине.

— Това ли е причината да напуснеш?

— Сгреших. И това за малко не отне невинен човешки живот… Чувствам, че не действам така, както изисква ситуацията.

„Боже! Откъде е купил тези високопарни думи?!“

— Това беше инцидент, новобранец.

— Какъвто не биваше да става.

— Защо, има ли инциденти от другия вид?

— Знаеш какво имам предвид, Линкълн. Обмислял съм го безброй пъти.

— Мога да ти докажа, че трябва да останеш. И че ако напуснеш, ще бъде голяма грешка.

— Какво ще ми кажеш? Че съм талантлив, че имам какво още да покажа? — погледна го скептично той. Още можеше да се нарече млад, но в момента изглеждаше много по-възрастен от деня, когато двамата се срещнаха за пръв път. Полицейската работа състаряваше хората.

Както и работата с Райм.

— Знаеш ли защо не бива да напускаш сега? Защото ще бъде лицемерие от твоя страна.

Пуласки примигна.

Райм продължи, едва се сдържа да не закрещи:

— Изпусна момента да го направиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти сбърка и нарани сериозно един човек, но после, когато разбра, че Брент е престъпник и срещу него се води следствие, реши, че си опростен, нали?

— Аз… предполагам, че да.

— Изведнъж престана да се тревожиш за него. Понеже той ти изглеждаше по-малко човек.

— Не, аз просто…

— Остави ме да довърша. Трябваше да решиш в мига, когато удари този приятел: или да приемаш, че инциденти от този род не ти понасят и да зарежеш цялата работа, или да оставиш всичко в миналото и да се научиш да живееш с него. Няма никакво значение дали жертвата е сериен убиец или протодякон в църквата си. Не е честно към самия теб да ми хленчиш за това сега.

Полицаят присви гневно очи, приготви се да се защити, но Райм го изпревари:

— Допусна грешка, новобранец, но не си извършил престъпление… В нашата работа често се случва да грешим. Проблемът е, че при нас не е като при обущарите или счетоводителите. Когато ние сбъркаме, има опасност някой да бъде убит. Но ако спрем дотам и започнем да се вайкаме, няма да хванем нито един престъпник. Не гледаме непрекъснато назад, защото ако го правим, няма да можем да си вършим работата, а това означава, че ще бъдат убити още хора.

— Лесно ти е на теб! — избухна Пуласки.

„А така, момчето ми“ — помисли си Райм, но запази сериозно изражение.

— Някога попадал ли си в подобна ситуация? — стрелна го с поглед Пуласки.

Разбира се, Райм беше правил грешки. Десетки, ако не и стотици. Заради една от грешките му преди няколко години загинаха невинни хора. Точно тогава се запозна със Сакс и двамата започнаха да работят в екип. Но в момента не му трябваха аргументи от рода „Добре дошъл в братството“.

— Това не е важно. Важното е, че ти вече си направил своя избор. Идвайки тук с доказателствения материал от дома на Галт, след като бутна онзи човек, ти изгуби правото си да напуснеш. Затова мисля, че въпросът не е вече на дневен ред.

— Това ме яде като червей отвътре — изстена полицаят.

— Време е да кажеш на „това“, каквото и да е то, да те остави на мира. Работата на полицая включва и умения за блокиране на негативни мисли.

— Линкълн, ти просто не ме слушаш.

— Слушам те. Изслушах внимателно всичките ти аргументи и ги отхвърлих. Те са необосновани.

— За мен са обосновани.

— Не, не са. И ще ти кажа защо — той се поколеба за миг. — Защото не са обосновани за мен, а… с теб си приличаме много. Бог ми е свидетел, колко ми е неприятно да го призная, но това е самата истина — изказването му остави без думи младия полицай. — Забрави всички глупости и не ме отегчавай повече. Радвам се, че дойде, защото остана още малко работа…

Пуласки се засмя хладно.

— Няма да правя нищо, не разбираш ли? Приключвам работа. Не искам повече да те слушам.

— Не можеш да напуснеш сега. Ще го направиш след няколко дни. Сега имам нужда от теб. Нашият случаят — защото той е толкова мой, колкото и твой — още не е приключен. Трябва да се убедим, че доказателствата са достатъчни, за да осъдят Логан. Съгласен ли си с мен?

— Съгласен — отвърна с въздишка Пуласки.

— Преди да напусне работа и да поеме към сенчестата зона или където там се е запътил, Макданиъл нареди на хората си да претърсят кабинета на Боб Кавано. Не ни се обади, шкартира ни. Момчетата от отдел „Разследване на местопрестъплението“ към федералните са добри. Навремето аз им помогнах да съберат екипа. Въпреки това държа и ние да извървим решетката. Искам ти да го направиш. Логан ни каза, че зад всичко това стои някакъв картел. Трябва да се убедим, че цялата шайка е на топло и никой няма да се измъкне.

— Добре, ще отида. Но това е последната ми задача.

Младият полицай поклати отчаяно глава и изхвърча от стаята. Линкълн Райм прикри усмивката си и потърси с устни стърчащата от чашата сламка.