Джефри Дивър
Сенчеста зона (86)

83

Фред Делрей се прибра в сградата на Федералното бюро в седем вечерта след посещението си в болницата при Уилям Брент, избрал измежду многото имена, под които се подвизаваше на улицата, това на Стенли Палмър. Той наистина беше ударен лошо, но дойде в съзнание. Лекарите обещаваха да го изпишат до два-три дни.

Брент вече се бе свързал с адвокат във връзка с катастрофата. Да осъдиш полицай, бутнал човек със служебната си кола, беше фасулска работа. Искът беше за петдесет хиляди долара плюс разноските по лечението.

Така че за Уилям Брент се задаваха добри времена, поне във финансово отношение. Компенсацията за нанесени щети беше освободена от такси и данъци, стоте хиляди от агент Делрей също бяха освободени от данъци по простата причина, че данъчните служби в Ню Йорк никога нямаше да научат за тях.

Делрей отиде в кабинета си и докато поглъщаше информацията за залавянето на Ричард Логан с прякор Часовникаря, двайсетгодишната му секретарка от афроамерикански произход нахлу стремително в стаята и попита задъхано:

— Чухте ли какво е станало на празненството по случай Деня на Земята?

— Какво?

— Не знам подробности, но някаква група, СЗЗ…

— Какво?!

— СЗЗ. „Справедливост за Земята“. Каквото и да значи. Някаква екотерористична група.

Делрей остави чашата с кафето на бюрото и с разтуптяно сърце изрече:

— Значи наистина съществува?

— Да.

— И какво е станало? — попита нетърпеливо той.

— Знам само, че са нахлули в Сентрал Парк, съвсем близо до онези сенатори, изпратени от президента да говорят на тържеството. Главният иска да се явиш моментално в кабинета му.

— Има ли жертви? — прошепна Делрей.

— Не знам.

Лицето на върлинестия агент потъмня. Той се изправи и тръгна с широки крачки по коридора. Това беше неговото тичане. Усвоил го беше на улицата, естествено. На която подозираше, че след този разговор ще трябва да каже „довиждане“. Той успя да изнамери ценна информация и да помогне за залавянето на Часовникаря, но се провали в основната си мисия: да открие терористичната организация.

Сега Макданиъл щеше да го разпъне на кръст. Щеше да го погледне с яркосините си очи — ясни и безкомпромисни, и фино, но решително да му тегли шута. И щом го викаха при главния, явно вече го бе направил.

Дръж се, Фред. Каквото и да говорят, ти си вършеше добре работата…

Докато бързаше напред, надничаше из кабинетите, искаше да намери някого от колегите и да получи информация за събитията в Сентрал Парк. Но всички бюра бяха празни. От инцидента бяха изминали часове, но той предположи, че всички са там, хукнали веднага след като са чули за „Справедливост за Земята“. Това беше най-сигурният знак, че с кариерата му е свършено: никой не му се обади и не поиска от него да участва в операцията.

Но съществуваше и друга възможност. Можеше да го викат в кабинета на главния заради откраднатите сто хиляди долара.

Какво, по дяволите, си бе мислил? Направи го заради любимия си град, за да предпази съгражданите си. Но защо си бе въобразявал, че ще му се размине? Особено с шеф, който си мечтаеше да го разкара и затова се ровеше из докладите му като пристрастен към кръстословиците маниак.

Дали щеше да отърве затвора?

Съмняваше се. С провала със скапаната „Справедливост за Земята“ шансовете му бяха минимални.

Един етаж по-надолу в неописуемо сложната схема на сградата. Още един.

Най-после стигна до вратата на големия шеф. Секретарката съобщи за пристигането му и го въведе в просторния ъглов кабинет.

— Фред.

— Джон.

Главен директор и специален агент, петдесетгодишният мъж срещу него приглади сивата си коса, потупа я, за да се увери, че приглаждането не е било напразно, и му посочи стола пред претрупаното бюро.

Не, помисли си Делрей, претрупано не беше точната дума. Беше подредено и организирано, само че папките се издигаха на десетина сантиметра над плота. Все пак това беше Ню Йорк. Тук всеки ден се случваха лоши неща и хора като неговия шеф трябваше да ги оправят.

Фред се опита да прочете мислите му, но лицето на директора беше непроницаемо. В началото на своята кариера Джон също бе работил на улицата. Но общото им минало нямаше да помогне на агента. Такива бяха правилата в Бюрото, тук федералните закони и правилата бяха над всичко. Директорът беше сам, което не го изненада. Тъкър Макданиъл сигурно тичаше из парка да чете правата на бандитите.

— Е, Фред, ще карам направо.

— Слушам.

— За тези СЗЗ.

— „Справедливост за Земята“.

— Точно така.

Директорът отново прокара ръка по буйната си коса. Пръстите му потънаха в нея, после я напуснаха и я оставиха във вида, в който беше и преди да минат по нея.

— Просто исках да разбера. Ти не откри нищо за тях, нали?

Делрей знаеше, че е безсмислено да увърта.

— Не, Джон. Провалих се. Обходих всичките си източници и още половин дузина нови. Включих и оттеглилите се от работа, и ето че станаха две дузини. Но не открих нищо. Съжалявам.

— Но момчетата на Тъкър Макданиъл имаха десет ясни попадения.

Сенчестата зона…

Фред нямаше намерение нито да хвърля кал по Тъкър Макданиъл, нито да му рисува крила.

— И аз така чух. Агентите му са се натъкнали на цяла кошница с подробности за организацията. За онзи човек: Рахман — Джонстън. Открили разни кодови думи за оръжие — въздъхна той. — Чух, че днес е имало инцидент. Какво стана, Джон?

— Да. СЗЗ се появиха.

— Има ли жертви?

— Имаме запис. Искаш ли да го видиш?

„Не, сър, нямам никакво желание — каза си Делрей. — Последното нещо, което бих могъл да искам, е да видя десетки и стотици пострадали хора заради собствената ми некадърност. Нито искам да видя как храбрият герой Тъкър Макданиъл спасява света начело на Т и К отряда си.“

Директорът се наведе към лаптопа, натисна няколко клавиша и обърна екрана към Делрей. Агентът очакваше един от типичните за бюрото записи — широко отворена бленда, лош контраст и в долния ъгъл информацията за мястото и времето.

Но веднага разбра, че гледа новините на Си Ен Ен.

Си Ен Ен?

Усмихната репортерка с красива прическа държеше цял куп листове с бележки и разговаряше с мъж около трийсетте с панталон и риза в очевидно несъвместими цветове. Косата му беше тъмна и късо подстригана. Усмихваше се смутено, очите му шареха между камерата и репортерката. До него стоеше червенокос хлапак на не повече от осем години с лунички по лицето.

Репортерката се обърна към мъжа:

— Както разбрах, вашите ученици се готвят за Деня на Земята от няколко месеца.

— Точно така — отвърна мъжът срамежливо, но с гордост.

— Тази вечер в Сентрал Парк са се събрали представители на различни групи и движения, поддържащи една или друга идея. Вашите ученици имат ли конкретна цел, свързана с опазването на околната среда?

— Не бих казал, че е една. Те имат различни интереси: енергията от възобновяеми източници, спасяването на тропическите гори, глобалното затопляне и въглеродния диоксид, защитата на озоновия слой и популяризирането на рециклиращите технологии.

— Кой е вашият помощник в тази сериозна задача?

— Това е моят асистент, Тони Джонстън.

Джонстън…

— Здравей, Тони. Би ли казал на нашите зрители как се нарича вашата организация?

— Ъъъ, да. Казва се „Сподели с децата грижата за Земята“.

— А това, както виждам, са плакати. Сами ли ги направихте?

— Ъъъ да…, но нашият учител господин Рахман… — момчето вдигна поглед към мъжа до себе си — ни помогна мъничко.

— Браво на вас, Тони! Благодаря на теб и на всички ученици от трети клас на основно училище „Ралф Уолдо Емерсън“ в Куинс с класен ръководител Питър Рахман, които вярват, че няма възрастови граници, щом искаш да помогнеш Земята да стане едно по-добро място за живеене. За вас от мястото на събитието предаде Кати Брайъм…

Директорът натисна един клавиш и екранът потъмня. После се отпусна назад. Делрей не разбра дали се изсмя, или измърмори някаква ругатня.

— Справедливост — произнесе бавно той. — Сподели грижата… — после въздъхна дълбоко. — Имаш ли представа колко навътре в лайната е нагазил този офис, Фред?

Делрей повдигна буйните си вежди.

— Помолихме Вашингтон за допълнителни пет милиона долара извън разходите, свързани с мобилизираните от нас четиристотин агенти. Изискахме десетки съдебни разпореждания от съдебните органи в Ню Йорк, Уестчестър, Фили, Балтимор и Бостън… имахме железни доказателства от СИГНИТ, че група екотерористи, по-лоши от онези на Тимоти Макавей и по-жестоки от Бен Ладен, ще атакуват Америка и ще я залеят в кръв. А се оказаха група хлапета на осем и девет години. Кодовите думи за оръжие „хартия и материали“? Означавали са хартия и материали. Комуникацията не е ставала в сенчестата зона, а лице в лице в голямото междучасие или в обедната почивка. Някаква жена работела с Рахман? Сигурно става дума за малкия Рони, понеже гласът му още не е мутирал. Добре, че не получихме сведения за „пускане на гълъбите“ в Сентрал Парк, тогава сигурно щяхме да молим военните за ракети „земя-въздух“.

Настъпи кратка тишина.

— Не злорадстваш, Фред! — Делрей сви мършавите си рамене. — Искаш ли мястото на Тъкър?

— А той къде ще…

— Където и да е. Във Вашингтон. Има ли значение? Е? Готов ли си за специален агент? Ако искаш, можеш да се нанесеш в кабинета му още тази вечер.

Делрей отвърна без капчица колебание:

— Не, Джон. Благодаря за доверието, но няма да приема.

— Ти си един от най-уважаваните агенти. Хората ти вярват. Моля те да си помислиш още веднъж.

— Искам да работя на улицата. Винаги съм искал това. За мен тази работа е важна — изрече твърдо агентът.

— Нашият каубой — засмя се директорът. — Добре, Фред. Можеш да се оттеглиш в кабинета си. Макданиъл пътува насам. С него ни предстои дълъг разговор и предполагам, че нямаш желание да участваш.

— Наистина нямам.

Делрей стана и тръгна към вратата. С единия крак беше навън, когато чу гласа на директора:

— Чакай, Фред, има още нещо.

Агентът замръзна.

— Нали ти работеше по случая с Гонзалес?

Делрей се бе изправял пред някои от най-опасните бандити в този град, без пулсът му да направи дори и един удар повече. Но сега кръвта заблъска толкова силно във врата му, че нямаше начин директорът да не забележи туптящата вена.

— Онзи търговец на наркотици в Стейтън Айлънд, за него ли говориш, Джон?

— Да. Има там едно объркване.

— Объркване ли?

— Да, с доказателствения материал.

— Така ли?

Директорът потърка очите си.

— При задържането му твоите хора открили трийсет килограма хероин, двайсетина пушки и голяма пачка пари.

— Така е.

— В пресата писаха, че парите били един милион и сто хиляди. Но в момента подготвяме случая за съда и откриваме само един милион.

— Някой е свил сто хиляди долара?

Директорът поклати глава.

— Не, никой не ги е свивал.

— Така ли? — Делрей пое дълбоко въздух. „Божичко… край!“

— Прегледах внимателно документите и да видиш колко интересно, втората цифра от веригата на картончето за пред съда, първата нула след единицата, е съвсем тясна. Ако не се загледа специално, човек може да я вземе за единица. Някой е направил точно така и е дал на медиите грешна информация. И те са написали един милион и сто хиляди.

— Разбирам.

— Исках да ти кажа, за да си в течение, ако стане дума. Било е грешка. Точната сума, събрана от Бюрото при случая „Гонзалес“, е един милион. Това е официално.

— Разбрах. Благодаря, Джон.

Директорът смръщи вежди.

— За какво?

— За разяснението.

Леко кимване. То носеше послание и Делрей го прие.

— Между другото, свърши много добра работа и помогна за залавянето на Ричард Логан. Преди няколко години той за малко не очисти десетки войници и хора от Пентагона. И няколко души от нашите. Радвам се, че го прибрахме на топло.

Делрей се обърна и напусна кабинета. Когато най-после остана сам, единственото, което си позволи, беше кратък нервен смях.

Третокласници…

Извади мобилния телефон и написа съобщение на Серина, че скоро ще си е у дома.