Джефри Дивър
Сенчеста зона (84)

81

— Съжалявам, че трябва да го научиш от мен, Родолфо.

От оптимистичната нотка в гласа на командира не бе останала и следа.

— Артуро? Просто не мога да повярвам.

Райм му разказа за заговора на Диас да убие шефа си и да го представи като инцидент при планирано убийство на друг човек.

От другата страна му отговориха с мълчание.

— Приятели ли бяхте?

— Приятелство… Знаеш ли какво мисля аз за предателството? За мен една невярна съпруга, която след любовната среща се завръща в къщи да се погрижи за децата и да ти сготви, извършва по-малък грях от приятеля, който те предава от алчност. Ти какво мислиш по този въпрос?

— Предателството ни разкрива истината.

— О, капитане, да не си будист? Или хиндуист?

Райм се засмя.

— Не.

— Но гледаш философски на нещата. Мисля, че отговорът е един: Артуро Диас работеше за органите на реда в Мексико. Решил е, че това му дава право да прави каквото си иска. Тук животът е просто невъзможен, капитане.

— Но ти упорстваш. Продължаваш да се бориш.

— Да. Защото съм глупак. Точно като теб, приятелю. Не е ли истина, че ще изкарваш милиони, ако поемеш охраната на някоя от големите корпорации?

— Да, но къде е тръпката?

Смехът оттатък беше искрен и гръмогласен.

— Какво ще стане с него? — попита мексиканецът.

— С Логан ли? Ще бъде осъден за убийствата от атаките. И за другото убийство, извършено преди години в Ню Йорк.

— Ще получи ли смъртна присъда?

— Да, но няма да го екзекутират.

— Защо? Заради онези либерали в парламента ви, за които слушаме непрекъснато?

— По-сложно е. Въпросът зависи от общата политическа ситуация. Точно в този момент губернаторът не иска да екзекутира затворници, независимо от престъпленията им, защото е малко неудобно.

— Особено за затворника.

— В случая неговото мнение няма никакво значение.

— Предполагам, че е така. Както и да е. Въпреки мекото ви отношение към бандитите, аз все още харесвам Америка. Може пък да премина тайно границата и да стана емигрант. Бих могъл да работя в „Макдоналдс“, а нощем да разкривам престъпления.

— На драго сърце ще ти стана спонсор.

— Ха! Знаеш ли кога ще ме видиш в Щатите? Когато аз те видя седнал на трапезата в дома си на печено пиле и текила.

— Прав си. Въпреки че обичам текила.

— Сега на въпроса. Предполагам, че ще трябва да се очистя от това змийско гнездо, в което се е превърнал отделът ми. Ще ми трябват…

Гласът му се изгуби.

— Какво ще ти трябва, командире?

— Ще ми трябват някакви доказателства. Съзнавам, че топката е в моите ръце, но мисля, че мога да разчитам на теб.

— С удоволствие ще помогна с каквото мога.

— Чудесно — засмя се Луна. — Тогава след няколко години ще мога да прибавя с чиста съвест онези вълшебни букви към името си.

— Какви са тези вълшебни букви?

— П. Е. Н.

— Ти? Да се пенсионираш?

— Шегувам се, капитане. Пенсионерският живот не е за хора като нас. Ние ще си умрем на работното място. Да се надяваме, че няма да е скоро. Дочуване, приятелю.

Те прекъснаха. Райм натисна бутона за бързо избиране на Катрин Данс и я запозна с подробностите по задържането на Ричард Логан. Разговорът им беше кратък. Не защото не му се общуваше, напротив, беше развълнуван от успеха си.

Но последиците от пристъпа на дисрефлексия охладиха ентусиазма му. Той подаде телефона на Сакс да си побъбри по женски с Катрин и помоли Том да му донесе малцово уиски:

— Бъди така любезен да ми налееш от онова осемнайсетгодишно „Гленморанги“, ако обичаш. Моля и благодаря.

Том му наля и остави чашата в специалната поставка близо до устата на шефа си. Райм смукна през сламката. Задържа течността в устата си, наслади се на неповторимия вкус и преглътна. Усети разливащата се по тялото му топлина, усети отпускането, усети и нарастването на странната слабост, която не го напускаше през цялата изминала седмица. Но си наложи да не мисли за нея.

Изчака Сакс да приключи разговора и я попита:

— Ще ми правиш ли компания?

— Как иначе?

— Какво ще кажеш за малко музика?

— Джаз?

— Четеш ми мислите.

Той избра Дейв Брубек, запис на живо от концерт през шейсетте. Първите акорди от интродукцията към „Тейк Файв“ изпълниха стаята, после музиката се изсипа през колоните, дразнеща и заразителна с характерния си пет четвърти такт.

Сакс си наля един пръст, седна до него и се загледа в белите дъски.

— Забравихме нещо, Райм.

— Какво?

— Онази предполагаема терористична група. „Справедливост за Земята“.

— Да му мисли Макданиъл. Ако бяхме открили някакви доказателства за съществуването й, щях и аз да се разтревожа. Но няма и помен от тях — Райм отпи втора глътка и усети нов пристъп на слабост. Въпреки това успя да се пошегува: — Лично аз смятам, че е грешна информация от сенчестата зона.