Джефри Дивър
Сенчеста зона (81)

78

Ричард Логан наблюдаваше загледания през прозореца Райм. Някъде там по посока на Ийст Ривър червените и сивите комини на „Алгонкуин Консолидейтед Пауър“ властваха над мъгливия речен бряг. Не се виждаха оттук, но той предположи, че в студени и ясни дни Райм можеше да види издигащия се към небето димен стълб.

Райм поклати глава и тихо каза:

— Анди Джесън изобщо не те е наемала.

— Не е.

— Тя е мишената, нали? Ти си дошъл за нея.

— Позна.

Линкълн кимна към чантата с инструментите в краката на убиеца.

— Вътре има веществени доказателства срещу нея и брат й. Ще ги оставиш тук, за да изглежда, че те са ме убили, както си оставил всички други следи. Онези от Сити Хол, русия косъм, гръцката храна… Някой те е наел да натопиш Анди Джесън за убийството на Сам Ветър и Лари Фишбийн. Защо уби точно тях?

— Стана случайно. Жертвите трябваше да бъдат участници в семинара в хотел „Батъри Парк“ или от счетоводната фирма, където работеше Фишбийн. Всеки, разполагащ с евентуална информация за някакъв скандал, свързан с „Алгонкуин“, за да изглежда, че Анди Джесън иска да го потули.

— Но всъщност те не са разполагали с никаква информация.

— Не. Не разполагат с никакви улики срещу Джесън или „Алгонкуин“.

— Кой стои зад всичко това? — попита Райм и свъси чело. Очите му се стрелнаха към дъската с уликите. Искаше да научи отговора, преди да умре. — Не мога да разбера.

Логан огледа изпитото му лице.

Жалко…

Извади втори кабел и го свърза с Райм. Щеше да прикрепи другия му край за радиатора.

Ричард Логан не страдаше от морални скрупули. Никога не се замисляше защо клиентите му искаха нечия смърт, но искаше да знае мотивите им, това му помагаше да планира по-добре работата и да си осигури изход за бягство. Затова бе изслушал с интерес всички обяснения защо Анди Джесън трябва да бъде дискредитирана и да влезе за дълго в затвора.

— Анди е заплаха за новия ред — услужливо подсказа той. — Нейното виждане, при това, изказано гръмогласно, е, че петролът, газта, въглищата и ядреният синтез са единствените значителни източници на енергия и ще останат такива през следващите сто години. Според нея възобновяемите източници са игра за наивници.

— Тя е тази, която казва, че кралят е гол.

— Точно така.

— Значи зад всичко това стоят екотерористи?

Логан сви устни.

— Екотерористи? Моля ти се, що за глупости! Брадясали мърляви идиотчета, които не могат да запалят един ски курорт, без да се разкашлят — засмя се той. — Не, Линкълн, всичко е за пари.

Райм, изглежда, разбра.

— Да, разбира се… няма никакво значение каква част от голямата мрежа ще остане за чистата възобновяема енергия, нали? Става дума за печалбата от строежа на вятърните и соларните системни, на локалните мрежи и електропроводите.

— Точно. А също за държавните субсидии и освобождаването от данъци. Без да споменавам за потребителите, които ще плащат огромни суми за зелена енергия с мисълта, че спасяват света.

— Още когато открихме онези имейли и статии в апартамента на Галт, нещо започна да ме тормози — заговори бавно Райм. — Веднага си помислих, че отмъщението не е достатъчно солиден мотив.

— Да, но алчността е класика в жанра.

Линкълн не можа да потисне усмивката си.

— Значи зад всичко това стои зеленият картел. Виж ти! — погледът му се плъзна към бялата дъска. — Мисля, че мога да отгатна един от тях. Боб Кавано.

— Много добре, Райм. Той стои начело, така да се каже. Как разбра?

— Той ни даде уличаваща информация за Рандъл Джесън. И ни помогна при атаката в хотела. Можехме да спасим Ветър… Но явно не е имало значение, дали ще умре той, Фишбийн или друг.

— Не, наистина нямаше. Важното е Анди Джесън да бъде арестувана за тези атаки, опозорена и изпратена в затвора. Има и друг мотив. Кавано е работил за бащата на Анди и не се е зарадвал, че след смъртта му компанията преминава в ръцете на малкото момиченце на татко.

— Но не вярвам, че действа сам.

— Не. Картелът има около десетина доставчици из целия свят, главно от Щатите, Китай и Швейцария.

— Зелен картел — поклати смаяно глава Райм.

— Времената се менят, Райм — вдигна рамене Логан.

— Не беше ли по-просто да я застреля? Анди Джесън, имам предвид.

— Аз го попитах същото. Но в цялата работа е намесен и икономически интерес. Кавано и останалите мечтаят да отстранят Анди, но също така искат акциите на „Алгонкуин“ да спаднат. Картелът има намерение да погълне компанията.

— А онази атака на автобусната спирка?

— Трябваше да привлека вниманието на обществеността и органите — Логан искрено съжаляваше за първия инцидент. Можеше да си го признае пред Райм. — Не исках никой да умира там. Този пътник щеше да си е жив и здрав, ако не се бе помайвал пред вратата. Но не можех да чакам повече.

— Разбирам защо си действал така, че да хвърлиш подозренията за убийството на Ветър и Фишбийн върху Анди. Те са се занимавали с алтернативна енергия в Аризона. Логиката ги сочи като нейни врагове. Но защо картелът иска да убие Чарли Сомърс? Неговата работа не е ли да развива алтернативни методи за добиване на енергия?

— Сомърс ли? — Логан кимна към генератора. — Чух, че спомена за него. Защото Бърни Уол го издаде, когато му дадох второто писмо. Между другото, каза и твоето име.

— Защото си го заплашил… с какво? Да пуснеш ток на семейството му?

— Да.

— Не го виня.

Логан продължи:

— Но който и да е този Сомърс, той не е част от плана.

— Ти изпрати до „Алгонкуин“ трето писмо с искания. Това означава, че трябва да убиеш още някого. Не си ли подготвил капан в Изложбения център? — попита объркано Райм.

— Не съм.

Райм се замисли, после кимна.

— Разбира се… аз. Аз съм следващата жертва.

Логан се изправи с жицата в ръка.

— Позна, Райм.

— Поел си случая заради мен.

— Имах много предложения. Но чаках работа, която ще ме доведе в Ню Йорк. Преди няколко години, когато бях тук, ти за малко не ме пипна. И провали онази поръчка. За пръв път някой ми попречва да изпълня поетия ангажимент. Трябваше да си го върна… не става дума за парите, а за… името ми. Срамно е някак си… После за малко не ме хвана в Англия. Реших, че третия път може и да ти провърви. Затова когато Кавано ми се обади, приех веднага. Трябваше да съм по-близо до теб.

Логан се учуди на себе си, че избра точно тези думи. Но прогони мисълта и заземи жицата.

— Съжалявам — изправи се след малко той. — Но трябва да го направя.

После поля вода върху гърдите на Райм и намокри ризата му. Не беше много достойно, но нямаше друг избор.

— За подобряване на електропроводимостта — обясни.

— А онази „Справедливост за Земята“? Няма нищо общо, нали?

— Не. Никога не съм чувал за тях.

Райм премести поглед върху него.

— Онова дистанционно управление? Ти ли го измисли? Сигурно си го сложил в мазето на таблото с бушоните.

— Точно така.

— Електричество… — замисли се Линкълн. — През последните дни научих доста за него.

— Аз му отделих няколко месеца.

— Галт ли ти даде кодовете за компютъра на „Алгонкуин“?

— Не. Кавано. Той ми осигури достъп.

— О, да. Разбира се.

— Но трябваше да мина курс по СКАДА и да усвоя управленската програма на „Алгонкуин“.

— Разбира се, налагало се е.

— Няма да повярваш, но наистина ме очарова. Винаги съм подценявал електричеството.

— Заради часовникарството.

— Да. Една батерия или най-обикновен чип е равен по качества на най-финия ръчно изработен часовников механизъм.

Райм кимна с разбиране.

— Електронните часовници ти изглеждат евтина играчка. Според теб един часовник с батерия губи от красотата си. Не го приемаш за изкуство.

Логан се оживи.

Беше толкова вълнуващо да води този разговор. Малцина можеха да се мерят с него по интелект и Райм безспорно беше сред тях.

— Да, да, точно така. Но докато се подготвях за задачата, отношението ми постепенно се промени. Защо часовник, показващ времето посредством осцилатор и регулиран чрез кварцов кристал, да е по-малко удивителен от друг, задействан чрез зъбни колела, лостчета и пружини? В края на краищата, всичко опира до физиката. Като човек на науката предполагам, че разбираш… Ох, ами разните му там екстри? Знаеш ли колко много неща могат да се добавят?

— Да — кимна Райм. — Всички онези камбанки и писукания. Датата, фазите на луната, равноденствието, различните мелодии.

Логан го погледна изненадано.

— И аз понаучих нещо за часовникарството — обясни Райм.

Близо до теб…

— Електронните часовници дублират тези функции и имат още стотина. Timex data Link. Чувал ли си за това?

— Не — отвърна Райм.

— В момента е класика. Ръчни часовници, свързани директно с компютъра ти. Точното време е само една от огромния брой функции. Някои от тях са пригодени и за работа в космоса.

Още един поглед към прозореца. Всичко беше спокойно.

— Добре, но тези промени… тази модернизация не те ли притеснява? — попита Райм.

— Не. Те са доказателство, че животът на човека е тясно свързан с времето. Ние забравяме, че за своето време изобретателите на часовника са били нещо като изобретателите в Силициевата долина^[1]. Погледни само това чудо електричеството. Какво удивително оръжие! Мога да спра живота на целия град само с помощта на няколко жици. То е станало част от начина ни на живот, част от нас самите. Не можем да живеем без него… Времената се менят, Райм. Ние също трябва да се променим. Независимо от риска. Независимо какво може да изгубим.

— Имам една молба — започна Райм.

— Бъди спокоен. Шунтирах кръговите прекъсвачи на обслужващото табло на стола ти. Те ще пропуснат три пъти по-високо напрежение. Всичко ще стане бързо. Няма да усетиш нищо.

— Аз по принцип не усещам кой знае какво.

— Аз… — Логан сведе поглед, сякаш се засрами от грешката си. — Извинявай. Не помислих.

Линкълн му кимна с разбиране.

— Молбата ми е свързана с Амелия.

— Сакс?

— Няма защо да преследваш и нея.

Логан бе мислил по въпроса, затова отговори веднага:

— Не, нямам намерения да го правя. Но тя ще има желание да гони мен. Виждам, че е упорита. Но за мен не е достойна мишена. Ще бъде в безопасност, обещавам ти.

— Благодаря — усмихна се измъчено Райм.

Логан отново погледна в монитора. Нямаше полицаи, никой от близките на Райм не се мяркаше. Те бяха абсолютно сами. Време беше.

— Ти си изненадващо спокоен.

— Защо да не съм? — отвърна Райм. — Години наред живея живот назаем. Всяка сутрин отварям очи и се изненадвам, че съм жив.

Логан бръкна в чантата си и извади още един навит на кълбо кабел. С отпечатъците на Рандъл Джесън. Отвори малко пликче, обърна отвора надолу и остави няколко косъма от главата на Рандъл да се разпилеят по пода. Използва една от неговите обувки и остави отпечатък върху мокрия под. После пусна и няколко косъма от Анди Джесън, наред с две-три влакна от костюма, намерен от него в гардероба в кабинета й.

Вдигна поглед и отново провери електрическата връзка. Защо се колебаеше? Навярно, защото смъртта на Райм означаваше за него край на една епоха. Убийството щеше да му донесе огромно облекчение. Но в същото време винаги щеше да усеща загубата. Като чувството, изпитвано от човек, решил да се раздели завинаги с любимия си.

Близо до теб…

Той извади дистанционното от джоба и застана зад инвалидния стол.

До този момент Линкълн Райм наблюдаваше действията му спокойно. Сега въздъхна и каза:

— Предполагам, че е достатъчно.

Логан присви очи и се вгледа в него. Тонът на Райм изведнъж се бе променил. Изражението на лицето му също. И очите… очите изведнъж му заприличаха на очи на хищник.

И прозрението дойде: неуместната реплика не беше отправена към него.

Беше послание. Към друг.

— Какво си направил? — изненада се той и погледна в малкия монитор на лаптопа. Нямаше никакви признаци на живот. Никой не бе приближавал до къщата.

Но… може изобщо да не са я напускали?

— О, не…

Той вдигна поглед към Райм и натисна с палец двата бутона на дистанционното. Но не последва нищо.

Райм обясни спокойно:

— Щом се качи по стълбите, един от нашите хора го изключи.

— Не може да бъде! — затресе се Логан.

Подът зад него изскърца. Той се обърна моментално.

— Ричард Логан, не мърдай.

Беше детективът, за когото бяха говорили преди секунди. Амелия Сакс.

— Горе ръцете. Ако не ги вдигнеш, ще стрелям.

Зад нея стояха двама мъже и той предположи, че са нейни колеги от полицията. Единият беше дебел и масивен, с измачкан син костюм. Другият беше слаб, по риза и с очила с черна рамка.

И тримата държаха пистолети в ръцете си.

Но очите на Логан бяха върху Амелия Сакс. Отдалеч се виждаше, че тя изгаря от желание да стреля. Явно последните думи на Райм бяха отправени към нея, предупреждаваше я, че е готов да изрече вълшебната думичка и й даваше време да се приготви.

Предполагам, че е достатъчно…

Тя беше чула казаното за нея и бе разбрала, че той няма високо мнение за професионализма й. Но когато пристъпи напред и му сложи белезниците, го направи безупречно, почти нежно. После без особени усилия го свали на пода.

Дебелият полицай пристъпи напред и посегна към кабелите.

— Не забравяй ръкавиците — предупреди спокойно Райм.

Полицаят се поколеба. После сложи ръкавици, свали кабелите и се наведе към предавателя на ревера си:

— Вече е чисто. Може да пуснете тока.

След миг стаята се обля в светлина, очите на индикаторите — всичките жълти, зелени и червени лампички светнаха и Ричард Логан бе запознат с правата си на фона на бръмченето на машините.