Джефри Дивър
Сенчеста зона (8)

7

Сакс и Пуласки облякоха бебешкосините защитни костюми с качулки, сложиха си маски, ботуши и очила и залепиха гумени ленти на подметките на обувките си, както ги бе учил Райм, за да различават по-лесно своите отпечатъци от другите. Сакс препаса през кръста колан с прикрепен към него радио- и видеопредавател, нагласи го до личното си оръжие и прекрачи жълтата лента. Действието предизвика болка във възпалените й от артрита стави. При влажно време, след трудни случаи или преследване, когато коленете й направо крещяха от болка, тя тайничко завиждаше на Райм за загубата му на чувствителност. Разбира се, никога не би изрекла подобно нещо на глас и никога не бе посвещавала на тази мисъл повече от секунда-две, но тя беше в нея наред с друга: всяко състояние си имаше своите предимства.

Спря на тротоара, точно в центъра на заградения периметър. Докато ръководеше криминалния отдел и отговаряше за местопрестъплението и веществените доказателства, Райм държеше хората му да разследват сами периметъра, освен ако не заемаше прекалено голяма площ. Според него от психологическа гледна точка, когато човек знае, че ако пропусне нещо, след него има други, които ще го открият, не си върши достатъчно добросъвестно работата. Другият проблем беше, че както криминолозите оставяха свидетелства за присъствието си, същото правеха и останалите оперативни работници, въпреки че всички бяха със защитни костюми. Това замърсяване на местопрестъплението можеше да провали случая.

Сакс погледна към зеещата черна врата на входа, откъдето все още се процеждаше черен дим, и несъзнателно докосна прикрепения към колана кобур с глока. Боже, толкова много метал!

Токът е спрян…

„Хайде, влизай! — подкани се сама. — Колкото по-скоро се озовеш на мястото на престъплението, толкова по-добро ще е качеството на уликите.“ Капчиците пот, удобни за извличане на проба за ДНК анализ, се изпаряваха бързо и след това вече нямаше как да се забележат. Ценните люспи кожа и космите се разлетяваха наоколо и бяха заменяни от други, изпуснати от преминаващите наблизо хора. Това можеше да обърка криминолозите и да ги поведе по грешна следа.

Тя сложи слушалката в ухото си, оправи качулката и намести микрофона. Включи предавателя и чу гласа на Райм.

— Там ли си, Сакс? Какво… добре. Вече си на линия. Тъкмо започвах да се тревожа… Какво е това? — попита той.

Благодарение на малката цифрова камера с висока разделителна способност, прикрепена към лентата на главата й, той виждаше всичко, каквото виждаше и тя. Без да иска, Сакс се бе загледала в дупката върху знака на спирката. Веднага му обясни всичко за искрата и стопените капчици метал.

Той помълча, после отбеляза:

— Имаме си работа със сериозно оръжие. Добре, продължавай. Влез в сградата.

В полицейската практика се използваха няколко начина за оглед на местопрестъплението. Най-популярният от тях беше да тръгнеш от външния ъгъл и да вървиш в малки концентрични кръгове, като стесняваш постепенно диаметъра, докато стигнеш до центъра.

Но Линкълн Райм предпочиташе решетъчния модел. Някога учеше студентите си да влизат в решетката, сякаш косят трева, само че трябваше да минават навсякъде по два пъти. Тук разследващият тръгваше от единия ъгъл на периметъра и вървеше по права линия до другия ъгъл, после се обръщаше, правеше крачка наляво или надясно и се връщаше в посоката, откъдето току-що бе дошъл. Когато свършеше, се обръщаше перпендикулярно на линиите, по които е вървял, и започваше отново същата разходка, напред-назад, напред-назад.

Райм държеше на това повторение, защото първото претърсване на местопрестъплението беше решаващо. Ако си направил огледа повърхностно, ти заблуждаваш себе си и околните, че няма нещо, което да си заслужава труда. След това, колкото и хора да претърсват след теб, всичко ще бъде напразно.

Сакс се приготви да извърви решетката или мрежата, както я наричаха някои, като част от една съвсем различна мрежа — електрическата. Замисли се и се усмихна на играта на думи. Трябваше да каже това на Райм. Но по-късно. Сега беше време да се концентрира.

Работата на мястото на престъплението беше като обхождането на района при лов. Целта беше проста: да намериш нещо, каквото и да е, оставено от извършителя — защото той непременно е оставил някаква следа. Големият френски криминалист Едмон Локард е казал преди близо сто години, че при всяко престъпление има размяна на улики между престъпника и местопрестъплението или между престъпника и жертвата. На теория можеше и да е така, но номерът беше да откриеш тази улика, затова трябваше да си много търпелив и прецизен в работата.

Тя започна огледа от мястото, където висеше кабелът.

— Изглежда, че той…

— Или те — коригира я Райм през слушалката. — Ако зад атаката седи онази „Справедливост за…“, участниците вероятно са много.

— Прав си, Райм.

Явно искаше да я предпази от „проблем номер едно“ при събирането на улики: създаването на предварителна теория за случилото се, която те кара да действаш предубедено. Труп, кръв и димящ пистолет предполагаха, че жертвата е простреляна. И щом търсиш с вече оформен в главата си сценарий, може да стане така, че да не забележиш ножа — истинското оръжие на престъплението.

— Добре, той или те са действали отвътре — продължи тя. — Но според мен в един момент е излязъл навън, на тротоара, за да провери разстоянието, ъгъла и всичко.

— За да е сигурен, че ще уцели автобуса?

— Да.

— Добре, тогава обиколи и тротоара.

Тя тръгна по тротоара, забила поглед в краката си.

— Фасове, капачки от бира. Но около вратата и прозореца с кабела е чисто.

— Не си губи времето с тях. Не вярвам да е застанал там да пуши и да пие бира. Имайки предвид как е сглобил всичко, мисля, че е умен и съобразителен тип. Но въпреки това може да е оставил някаква следа на мястото, където е стоял. Някъде близо до сградата.

— Тук има перваз. Виж го — тя се наведе и погледна към ниско разположения издялан в камъка перваз на метър от земята. Отгоре му имаше метални шипове, за да не позволяват гълъбите и хората да се качват там, но издатината определено би могла да се използва като подстъп към прозореца. — Намерих отпечатъци на перваза. Но недостатъчно за електростатика.

— Дай да видя.

Тя наклони глава надолу и се наведе напред, така че той да може да види следата. Приличаше на отпечатък от предната част на обувка. Беше съвсем близо до сградата.

— Няма ли начин да вземеш отпечатък?

— Не. Не е достатъчно ясен. Но на пръв поглед мога да кажа, че вероятно принадлежи на мъж. Пръстите са широки, формата е квадратна. Няма пета и свод, така че не мога да кажа повече. Но това ми говори, че дори и да са били „те“, само един е действал отвън.

Тя продължи огледа на тротоара, но не откри други улики.

— Продължавай, Сакс. После влез в подстанцията.

Под нейно наблюдение двама от техническия екип от Куинс разположиха мощни халогенни лампи точно до входната врата. Тя направи снимки, после взе проби от перваза и тротоара около висящия кабел.

— И не забравяй… — започна Райм.

— … долния слой — довърши Сакс.

— Винаги си една крачка пред мен.

Всъщност не беше така. Той беше неин учител от години и ако не беше изучила решетъчния метод на претърсване, сега нямаше да е тук. Премести се в самия край и взе проби извън заградения периметър. Винаги се вземаше такава контролна проба отвън за сравнение с първата. Всяка разлика между събраното на известно разстояние от местопрестъплението и мястото, където неизвестният извършител вероятно е стоял, можеше да им покаже нещо единствено по рода си за него или за нея.

Разбира се, можеше да не открият нищо… но такава беше природата на тяхната работа. Няма нищо сигурно, но ти трябва да направиш всичко необходимо по възможно най-добрия начин.

Сакс предаде пликчетата с материалите на техниците и махна с ръка на диспечера от „Алгонкуин“, с когото бе говорила по-рано. Строг и официален не по-малко отпреди, мъжът забърза към нея.

— Кажете, детектив?

— Сега ще вляза вътре. Искам да ми кажете за какво да се оглеждам. Как точно е свързал кабела? Трябва да открия къде е стоял, какво е докосвал…

— Почакайте да открия някой от поддръжката тук — той огледа работниците си и извика един младеж с работен комбинезон на „Алгонкуин Консолидейтед“ и жълта каска. Работникът хвърли фаса си на земята и се приближи. Районният диспечер ги представи един на друг и запозна работника с искането на Сакс.

— Разбира се, госпожо — очите на електротехника се отместиха от подстанцията за бърза разходка из бюста на Сакс, въпреки че фигурата й бе скрита под безформения защитен светлосин костюм. Тя едва се сдържа да не се втренчи в огромния му корем, но, разбира се, не го направи. Колкото и да им забраняваш, кучетата пикаят, където си искат. Няма как, не можеш вечно да ги следиш.

— Искам да видя мястото, където е свързал кабела с източника на енергия — обясни тя.

— Ще го видите — отвърна той. — Предполагам, че е близо до прекъсвачите. Те са на първия етаж. Щом влезете, надясно.

— Попитай го дали линията е работела, когато е свързвал кабела — каза в ухото й Райм. — Това ще ни даде информация за уменията на извършителя.

Тя предаде въпроса му.

— О, да. Сложил го е, без да изключва напрежението.

Сакс се изненада:

— Как е успял да го направи?

— Бил е с ЛЗО — лично защитно облекло. Бъдете сигурна, че разбира от изолация.

— Имам още един въпрос — обади се Райм. — Питай го как успява да свърши някаква работа, при положение, че губи толкова време да зяпа по женските гърди.

Сакс сподави усмивката си.

Но докато вървеше към входа, стъпвайки по застиналите на тротоара метални капки, усмивката й се стопи. Спря и се обърна към диспечера.

— Нека да потвърдим още веднъж. Вътре няма напрежение, нали? — попита и кимна към сградата. — Електроподаването е прекъснато?

— Да, разбира се.

Тя се обърна отново към входа и чу:

— Освен батериите.

— Батерии ли? — спря отново тя.

— Батериите задействат веригата от прекъсвачи. Но те не са част от системата. Не са свързани с кабелите.

— Добре. Тези батерии… може ли да бъдат опасни?

— Да, естествено — въпросът й явно беше наивен, — но клемите им са изолирани.

Сакс се обърна и тръгна към входа.

— Влизам вътре, Райм — уведоми го тя.

После тръгна бавно към вътрешността на сградата. Незнайно защо мощните халогенни лампи правеха мястото да изглежда още по-зловещо.

„Врата към ада“, й мина през ума.

— Ще ме хване морска болест, Сакс. Какво правиш?

Това, което правеше, беше да се колебае и да оглежда несигурно зейналия пред нея вход. Райм не можеше да види, но тя установи с изненада, че е забила нокът в меката част на палеца си. Понякога натискаше толкова силно, че разкъсваше кожата и спираше чак, когато видеше кръвта. Това беше лошо, а сега беше и недопустимо. Определено не искаше да разкъса латексовите ръкавици и да замърси мястото със собствената си ДНК. Разтвори пръсти и каза:

— Просто оглеждам.

Но двамата се познаваха твърде добре.

— Какво не е наред? — попита той.

Сакс пое дълбоко въздух и най-после изплю камъчето:

— Призраци от миналото може би. Тази електрическа дъга… Този надупчен труп… Гадна работа.

— Защо не изчакаш малко? Или извикай специалисти от „Алгонкуин“? Нека да те придружат.

Но от тона му разбра, че не му се иска да го направи. Ето какво харесваше най-много в него — уважението. Засвидетелстваше й го, като не я глезеше. У дома, на вечеря, в леглото, там беше друго. Но тук те бяха криминолог и ченге. Толкова.

Тя си повтори наум мантрата, наследена от баща й: „Щом се движиш, не могат да те гепят“.

„Така че, давай. Движи се.“

— Няма нужда, Райм. Добре съм.

И Амелия Сакс влезе в ада.