Джефри Дивър
Сенчеста зона (79)

76

Логан изключи мобилния телефон, към който Райм така отчаяно се стремеше, но в крайна сметка не успя да използва.

— Не разбирам — промълви Линкълн.

Логан свали от рамото си чантата с инструментите на пода, клекна и я отвори. Бързите му пръсти потънаха надолу и ловко измъкнаха един лаптоп и две безжични видеокамери. Разположи едната камера в кухнята и я насочи към алеята отпред. Другата прикрепи към предния прозорец. Включи компютъра и го остави на близката масичка. Написа няколко команди и алеята и тротоарът пред входа на къщата се появиха на мига. Същата система бе използвал и в хотел „Батъри Парк“, за да следи Ветър и да избере точния момент за натискане на дистанционното: когато плътта докосне метал.

Логан огледа входа отпред, после огледа стаята и се засмя тихо. Приближи се до дъбовата полица над камината, където бе оставен джобен часовник.

— Все още пазиш подаръка ми — каза шепнешком. — И си го оставил… като за изложба.

Това го изненада. Очакваше старият Breguet^[1] да бъде разглобен напълно и всяка негова част да бъде изследвана щателно в търсене на някаква следа към мястото, където живееше Логан.

Двамата с Райм бяха заклети врагове и той скоро щеше да го убие, но това не му пречеше да му се възхищава, затова остана поласкан, че намира часовника си цял и непокътнат.

Замисли се и реши, че Райм все пак е наредил да го разглобят, да изследват всяка пружинка и всеки скъпоценен камък за следи, но после е поискал да го сглобят отново.

Това веднага причисли Райм към гилдията на часовникарите.

До часовника стоеше изпратената от него заедно с подаръка бележка. Тя беше проява на уважение и в същото време, зловещо обещание, че някога двамата отново ще се изправят един срещу друг.

Сега обещанието беше изпълнено.

Райм се съвзе от първоначалния си шок.

— Хората ми ще се върнат всеки момент.

— Не, Линкълн, няма — поклати глава Логан и повтори дословно къде е бил изпратен всеки един от хората му само преди няколко минути.

Райм се намръщи.

— Как успя… О, не! Генераторът, разбира се. Скрил си вътре микрофон.

И стисна очи от яд.

— Точно така. И знам точно колко минути имам на разположение.

Каквото и да се случваше в живота му, Логан винаги знаеше с колко време разполага.

Отвращението по лицето на Райм се смени с объркване.

— Значи не Рандъл Джесън се правеше на Реймънд Галт. Бил си ти.

Логан огледа с любов часовника. После свери точността му с часовника на ръката си.

— Добре се грижиш за него — отбеляза. — Прав си. През последната седмица аз бях Реймънд Галт, старши електротехник и специалист по аварии.

— Но аз те видях на записа от летището… Нает си да убиеш Родолфо Луна в Мексико.

— Не е точно така. Неговият колега Артуро Диас се води на ведомост в един от големите картели на Пуерто Ваярта. Луна е един от малкото останали честни ченгета в Мексико. Диас искаше да ме наеме да го убия. Аз бях зает. Но срещу определена сума се съгласих да направя така, че всички да помислят, че стоя зад това, за да отклоня подозренията от него. Това отговаряше и на моите планове. Исках всички вие, особено ти, да вярвате, че съм извън Ню Йорк.

— Но на летището… Ти беше в самолета. Видях те на охранителната камера. Видях те да се качваш в камиона и да се криеш под покривалото. После са те засекли по пътя от летището към града. Преди час си бил забелязан в „Густаво Мадеро“. Пръстовите ти отпечатъци и… — гласът му секна. Райм поклати глава и се усмихна горчиво. — Боже мой! Изобщо не си напускал летището.

— Не съм.

— Взел си пакета и си се качил в камиона пред камерата. Знаел си за нея. Но после камионът е излязъл от обектива й и ти си скочил обратно. Предал си пакета на друг човек и си се качил на самолета до източния бряг. Хората на Диас са ни излъгали. Продължили са да докладват за появата ти на разни места из Мексико Сити, за да убедят всички, че си там. Колко от хората на Диас са в играта?

— Около двайсетина.

— И никаква кола не се е отправила към „Густаво Мадеро“?

— Никаква.

За Логан емоциите бяха излишен елемент, дори вреден за работата. Особено чувството на съжаление към жертвата. Но в момента му се стори, без това да го засегне лично, че у Линкълн Райм имаше нещо достойно за съжаление. Видя му се някак смален и уязвим. Вероятно беше болен. Това беше добре, реши Логан; електричеството, което щеше да пусне през него, нямаше да забави излишно действието си. Не му се искаше Райм да страда. Той продължи:

— Ти предвиди нападението над Луна. Успя да осуетиш плановете на Диас да го убие. Не мислех, че ще успееш да решиш загадката навреме. Но като се замисля, всъщност не би трябвало да съм изненадан.

— Но не успях да осуетя твоите планове.

Логан бе убил много хора през дългата си професионална кариера. В мига, когато осъзнаеха, че краят им идва, жертвите обикновено се успокояваха, сякаш разбираха неизбежността на предстоящата смърт. Но Райм отиде по-далеч. Изглеждаше някак облекчен. Може би причината беше в болестта му. Той потърси в очите на инвалида симптомите на изтощението. Тежкото състояние вероятно бе отнело волята му за живот и една бърза смърт би била истински божи дар за него.

— Къде е тялото на Галт? — попита Райм.

— Във Фурната на „Алгонкуин“.

Бърз поглед към екрана на лаптопа. Беше чисто. Той извади кабел „Бенингтън“ за средна мощност и свърза единия му край към линията под напрежение двеста и двайсет волта. Отне му месеци, докато научи всичко за тока. Сега се чувстваше така добре с него, както и в компанията на фините частици и пружинки на любимите си часовници. В джоба си усещаше тежестта на дистанционното управление, с неговата помощ щеше отново да включи електричеството и да вкара нужните ампери в тялото на Райм, за да го убие моментално. Докато увиваше кабела около едната му ръка, Райм каза:

— Щом си бъгнал генератора, сигурно си чул за какво си говорихме преди малко. Вече разбрахме, че Реймънд Галт не е истинският извършител, просто са го натопили. Знаем също, че Анди Джесън е искала да убие Сам Ветър и Лари Фишбийн, независимо дали й е помагал нейният брат или ти. Тя ще бъде арестувана и…

Логан дори не го удостои с поглед. На лицето на криминолога се изписа разбиране и едновременно с това примирение.

— Но не става дума за това, нали? Това изобщо няма значение.

— Не, Линкълн, няма.