Джефри Дивър
Сенчеста зона (78)

75

Райм препрочиташе списъка с веществените доказателства, когато електричеството угасна. Екранът на компютъра потъмня, машините замлъкнаха. Червените, жълтите и зелените очи на индикаторите по различните електронни системи изчезнаха.

Той разтърси глава. Чу скърцане от мазето. После — тежки стъпки. Не бяха бързи, просто лек протест от тежестта на стъпки върху старите сухи дъски.

— Ехо? — извика той. — Том? Ти ли си? Токът, Том. Стана нещо с тока.

Поскърцването се чу по-отчетливо. После спря. Райм описа кръг със стола си. Огледа стаята, както оглеждаше всяка подробност на местопрестъплението, спирайки се на възможните улики, докато си създаваше първото впечатление от сцената на действие. И търсейки с поглед възможна опасност: места, където извършителят можеше да се крие, ранен, паникьосан или хладнокръвно дебнещ удобен момент да застреля полицейския служител.

Ново поскърцване.

Той отново завъртя стола. Видя мобилен телефон в далечния край на работната маса. Токът в къщата беше спрян, но батериите на телефона работеха.

Батерии…

Райм натисна едно копче на таблото за управление и столът реагира веднага. Стигна бързо до масата, спря с гръб към вратата и се загледа в телефона. Беше на не повече от двайсет — двайсет и пет сантиметра от лицето му.

Индикаторът за батериите светеше в зелено. Апаратът имаше достатъчно енергия за приемане или провеждане на разговор.

— Том? — извика отново Райм.

Нищо.

Усети ударите на сърцето си в пулсиращите слепоочия и във вените.

Сам в помещението и на практика неподвижен, загледан в телефона, на по-малко от крачка от него, Райм се завъртя странично на масата, после даде рязко назад, надявайки се от удара на стола телефонът да подскочи и да се придвижи към него по масата. Но той остана на мястото си.

Изведнъж усети промяна в акустиката на стаята и разбра, че някой е влязъл. Отново маневрира и отново удари стола в масата. Но преди телефонът да се плъзне по-близо до него, по пода зад него се чуха стъпки. Една ръка в ръкавица се пресегна и спря движението на апарата.

— Ти ли си, Рандъл? — извика Райм към човека зад него. — Рандъл Джесън?

Отговор не последва.

Само тихи звуци. Изщракване. После някой забърника из таблото на стола. Индикаторът за батерията на инвалидния стол угасна. Човекът задвижи ръчно количката и го избута до прозореца под сноп от падащи слънчеви лъчи.

После го обърна бавно към себе си.

Райм отвори уста да каже нещо, но бързо присви очи и огледа внимателно лицето на човека. В първия миг занемя от изненада. После прошепна:

— Не може да бъде.

Козметичната операция беше много добра. Но въпреки това улови познатите черти. Нямаше начин да не го познае. Ричард Логан, Часовникаря, убиецът, за когото всички мислеха, че се крие някъде из крайните квартали на Мексико Сити.