Джефри Дивър
Сенчеста зона (77)

74

Той седеше на предната седалка на своя бял микробус. Климатикът беше изключен. Не искаше да привлече внимание, като запали двигателя. Паркиран автомобил е едно. Но паркиран автомобил с включен двигател веднага щеше да събуди подозрения.

Потта се стичаше по лицето му, но той не усещаше нищо. Притисна слушалката до ухото си. Все още нищо. Увеличи звука. Статичен шум. Пукане. Щракане.

Докато чакаше, си повтаряше пасажи от имейла, който изпрати по-рано днес.

„Ако пренебрегнете искането ми и този път, последствията ще бъдат далеч по-големи от онези при незначителните инциденти през изминалите два дни и жертвите ще бъдат много повече.“

Да. И не.

Той наведе глава, за да може да чуе повече от разговора, достигащ до него през скрития микрофон в пренесения генератор от училището в китайския квартал — троянски кон, услужливо доставен от полицията директно в дома на Райм. Вече познаваше основните играчи от екипа на Райм и тяхната длъжност. Лон Селито — детективът от нюйоркската полиция и Тъкър Макданиъл — специалният агент от ФБР, бяха тръгнали към сградата на общината, за да организират защитата на Изложбения център.

Амелия Сакс и Линкълн Райм се мъчеха да измислят начин да спрат електроподаването към него.

„Губене на време“, усмихна се той.

После чу гласа на Райм и застина:

— Добре, Мел. Искам да отнесеш онзи кабел в лабораторията в Куинс.

— К-кой?

— Кабела.

— Кой от всичките?

— Колко кабели има тук, да му се не види?

— Четири.

— Намереният от Сакс и Пуласки в училището. Искам да изследват следата между изолационния слой и жиците. Да го отворят и да го погледнат под микроскоп.

Дочу се шумолене на найлон и хартия. Миг по-късно — стъпки.

— Ще се върна след четирийсет минути, най-много час — отвърна лабораторният специалист.

— Не ме интересува кога ще се върнеш. Искам да знам кога ще ми се обадиш с резултатите.

Стъпките се отдалечиха.

Микрофонът беше много чувствителен и той долавяше всеки шум.

Затръшна се врата. После тишина. Нищо, освен потракване по клавиатура.

Райм се развика:

— По дяволите! Том! Том!

— Какво, Линкълн? Добре ли…

— Мел тръгна ли?

— Чакай.

След секунда отново гласът на Том:

— Да. Колата му я няма. Искаш ли да му се обадя?

— Не, не си прави труда. Виж. Трябва ми някакво парче жица. Искам да видя дали ще мога да изкопирам направената от Рандъл връзка… За целта ми трябва по-дълго парче. Имаме ли нещо подобно в къщи?

— Кабелът от удължителя става ли?

— Не, трябва да е по-дълъг. Седем-осем метра.

— Че защо ще държим толкова дълъг кабел у дома?

— Мислех, че може да си прибрал… Добре, намери ми отнякъде, Том. Веднага.

— И къде да го търся тоя кабел?

— В магазина за кабели, по дяволите! Откъде да знам. Виж по магазините за електроматериали. Има един на „Бродуей“. Поне имаше преди.

— Все още си е там. И какво? Искаш седем-осем метра, така ли?

— Предполагам, че ще стигне… Какво си ме зяпнал?

— Не изглеждаш добре, Линк. Не съм сигурен, че трябва да те оставям сам в такова състояние.

— Трябва, Том. Трябва да правиш, каквото ти кажа. Колкото по-бързо тръгнеш, толкова по-бързо ще се върнеш и те уверявам, че ще ти дам да ме дундуркаш на коленете си, колкото си поискаш. Но сега тръгвай!

За миг настъпи тишина.

— Добре, но първо ще ти измеря кръвното.

Отново тишина.

— Добре, давай.

Приглушени звуци, леко съскане.

— Не е много високо. Но искам да съм сигурен, че няма да се покачи. Как се чувстваш?

— Просто съм уморен.

— Ще се върна след половин час.

Глухи стъпки по пода. Вратата се отвори, после отново се затвори.

Той остана заслушан още минутка, после стана. Облече униформа на телевизионен техник. Пъхна армейския колт, модел 1911 година, в чантата с инструментите и я метна на рамо.

Погледна през предните прозорци и огледалата на микробуса въпреки че уличката беше пуста и излезе от кабината. Увери се, че няма охранителни камери, и тръгна към задната врата на къщата на Райм. Три минути му бяха достатъчни да се убеди, че алармата е изключена, да се справи с ключалката и да влезе в мазето.

Намери електрическото табло и започна да работи бързо, свързвайки поредното дистанционно управление към входящата обслужваща линия, 400 ампера, двойно по-мощна от тези на останалите къщи в района.

Това беше интересен факт, не че имаше някакво значение, разбира се, защото той знаеше, че за да причини смърт, му трябва съвсем малка част от цялата тази мощ.

Една десета от един ампер…