Джефри Дивър
Сенчеста зона (76)

73

Плувнал в пот, Чарли Сомърс напрегнато се вгледа в хилядите посетители на изложението. Някои от тях бяха дошли с надеждата да направят състояние, други — ако не да спасят планетата, то поне да помогнат, трети просто бяха решили да спрат за малко и да разгледат.

Залата беше пълна с млади хора. Също като него преди години след това изложение много от тях щяха да променят решението за своето бъдеще и след гимназията щяха да поемат по друг път. Повече наука, по-малко чужди езици и история. За да се превърнат в едисоновци на своето поколение.

Всички те бяха в опасност.

Бъди на линия, му бяха казали от полицията.

Хората се тълпяха пред щандовете, навсякъде се виждаха цветни пликчета с логото на различни фирми: „Волт Сторидж Текнолоджис“, „Батерии — ново поколение“, „Геотермални иновации“…

Стой на линия…

Но мислите му вече тичаха към мястото, наричано от жена му „Чарли мисли“. Въртяха се като динамо по своя собствена орбита. Като маховик за добив на алтернативна електроенергия. Десет хиляди оборота в минута. Центърът консумираше по двайсет мегавата електричество.

Двайсет милиона вата.

Достатъчно, за да убие хиляди, ако се насочи към проводима структура. С волтови дъги или просто с пускане на електричество по пода. Мощният поток щеше да премине през телата на хората, отнемайки живота им и оставяйки след себе си купища обгорели дрехи, мъртва плът и димяща коса.

Стой на линия…

Не, не можеше.

Като всеки изобретател Сомърс обмисли внимателно практическите подробности. Рандъл Джесън и Анди сигурно не действаха чрез генератора на местната електроцентрала. Не биха рискували евентуален сигнал да накара полицаите да извикат хората от поддръжката и те просто да спрат токоподаването. Но освен захранваща, под тази сграда имаше и голяма трансмисионна линия. И като всяка трансмисионна линия тя провеждаше 138 000 волта напрежение. Щяха да свържат пода или стълбите, или дръжките на вратите с нея. И асансьорите също.

Сомърс знаеше:

Присъстващите в залата не можеха да избегнат досега с електричеството.

Нямаше как да се защитят от него.

Следователно той трябваше да му откъсне главата.

Нямаше да стои на линия.

Ако откриеше входящия кабел, преди Рандъл Джесън да преразпредели потока, можеше да предизвика късо съединение. Да пусне жица от горещата линия по обратното направление. Това щеше да причини късо съединение и електрическа дъга с размерите на онази на автобусната спирка преди няколко дни, да задейства прекъсвачите на местната централа до изложбения център и да елиминира опасността. Аварийните светлини в залата щяха да се включат, но волтажът им беше малък, те вероятно се захранваха от дванайсетволтови оловно-калциеви батерии. С такова напрежение нямаше опасност от токов удар. Няколко души щяха да заседнат в асансьора, хората щяха да се паникьосат. Но щетите щяха да са минимални.

Но действителността бързо го отрезви. Единственият начин да изключи системата беше да извърши най-опасната манипулация в този занаят: да работи с голи ръце по линия, пренасяща ток с напрежение 138 000 волта. Само най-добрите специалисти си позволяваха това. Работеха от изолирани платформи или хеликоптери, за да избегнат всякакъв риск за контакт със земята. Обличаха фарадееви костюми — екраниращо защитно облекло, всъщност метално — и се свързваха директно към високоволтовия кабел. Така ставаха част от веригата и през телата им минаваше ток с напрежение от стотици хиляди единици.

Чарли Сомърс никога не бе пипал висок волтаж с голи ръце, но знаеше какво трябва да прави… на теория.

Като птичка на електрическия кабел…

Грабна трогателно оскъдния набор инструменти от щанда на „Алгонкуин“ и взе назаем кабел за високо напрежение от съседния. После изтича по страничния коридор към сервизното помещение. Погледна към медните топки на вратата и се поколеба, но само за миг, после отвори решително и влезе в тъмния коридор към мазетата на изложбената зала.

Да стоя на линия? Не, не мога.