Джефри Дивър
Сенчеста зона (70)

67

— Казвай, Родолфо.

— Предполагам, че скоро ще те зарадвам с добри новини, Линкълн. Артуро Диас проследил Часовникаря до „Густаво Мадеро“. Това е един квартал на север от града… можем да го наречем предградие, нещо като Бронкс. Не се слави с добро име. Артуро предполага, че хората, които му помагат, се намират там.

— Сигурни ли сте, че е там?

— Така ми казаха. Открили са колата, с която избяга. Били са на не повече от три-четири минути зад него, но не могли да се преборят с трафика и да го спрат. После са го забелязали пред голяма жилищна сграда близо до центъра на предградието и са обградили района. Ще претърсим щателно мястото. Скоро ще имам нова информация.

Райм прекъсна връзката и потисна нетърпението и безпокойството си. Щеше да повярва, че с Часовникаря е свършено едва когато го видеше изправен пред нюйоркския съд.

Обади се на Катрин Данс да й разкаже последните новини и нейният отговор с нищо не намали опасенията му:

— „Густаво Мадеро“? Това е лош квартал. Бях в Мексико Сити за една екстрадиция и минахме през това място. През цялото време се молех колата да не се развали, за да не се наложи да спираме, въпреки че до себе си имах двама въоръжени агенти. Истински лабиринт. Човек лесно може да се скрие из уличките му. Но добрата новина е, че жителите му не искат да виждат полицаи там. Ако Луна вкара един камион въоръжени ченгета, местните ще побързат да му предадат американеца.

Той обеща да я държи в течение и затвори. Слабостта и замайването от дисрефлексията отново се появиха, трябваше да подпре глава на облегалката на инвалидния стол.

„Хайде, стегни се!“ — заповяда си той, отказвайки да се примири с по-малко от сто и десет процента внимание и работоспособност, колкото изискваше и от другите. Но почувства, че няма сили да достигне желания резултат.

Погледна към надвесения над работната маса Пуласки и мислите за Часовникаря минаха на заден план. Младият полицай се движеше прекалено бавно и Райм се притесняваше за него. Ударът от тейсъра явно е бил доста силен.

Но притеснението беше придружено с друга емоция, която го измъчваше от няколко часа насам: вина. Пуласки и Сакс едва не попаднаха в заложения от Галт капан в училището и вината за това беше изцяло негова. Сакс омаловажи инцидента. Пуласки също. Каза през смях: „Тейсерира ме, братлета“, което очевидно беше някаква вътрешна шега, защото Мел Купър отвърна с усмивка, но Райм не я разбра. Нито имаше настроение за шеги. Беше объркан и дезориентиран… и не само от лекарствата. Не можеше да се отърси от чувството за поражение, от чувството, че е предал Сакс и Пуласки.

Наложи си да се съсредоточи върху събрания в училището и района около него материал. Няколко пликчета с проби, предавател, фенерче. И най-важното — генераторът. Райм обичаше големи и масивни улики. Пренасянето им изискваше продължителен физически контакт, а това означаваше, че по тях оставаха много отпечатъци, влакна, косми, пот, фибри и други следи. Генераторът беше натоварен в количка с две колела, но за да се постави на място, със сигурност беше пипан и с ръце.

Телефонът на Рон Пуласки иззвъня. Той хвърли поглед към Райм и се отдалечи в ъгъла на стаята, за да проведе разговора. Въпреки изтощението лицето му постепенно се проясни. Той затвори и за момент остана загледан през прозореца. Райм нямаше представа за естеството на разговора, но изобщо не се учуди, когато младият мъж тръгна към него с решителен вид.

— Трябва да ти кажа нещо, Линкълн — каза той и с бегъл поглед включи в групата и Лон Селито.

— Ъхъ? — отвърна разсеяно Райм с дума, която би спечелила на младия полицай яростен поглед, ако я бе използвал той.

— Като че ли не бях напълно честен с теб по-рано.

— Като че ли?

— Добре де, не бях.

— За какво?

Вглеждайки се в белите дъски с доказателствения материал и другата с профила на Галт, Пуласки заговори:

— За резултатите от ДНК анализа. Знам, че нямаше нужда да ги взимам. Използвах ги като извинение. Отидох да видя Стан Палмър.

— Кого?

— Човека в болницата. Когото бутнах в задната уличка.

Райм изгаряше от нетърпение момчето да се изкаже и да пристъпят към работа. Новите улики го чакаха. Но това беше важно. Изглежда. Той кимна и попита:

— Добре ли е той?

— Още не могат да кажат със сигурност, но аз имах предвид друго: първо, съжалявам, че не ти казах истината. Щях да го направя, но ми се стори, как да кажа, непрофесионално.

— И беше точно такова.

— Но има и още. Докато бях в болницата, попитах сестрата за осигурителния му номер. И потърсих лична информация за него. Познай какво се оказа. Той е престъпник. Бил е три години в Атика. Списъкът му е дълъг.

— Наистина ли? — възкликна Сакс.

— Ъхъ… исках да кажа, да. И в момента има повдигнато обвинение срещу него.

— Издирват го, значи — замисли се Райм.

— На какво основание? — попита Селито.

— Грабеж, търговия с крадени вещи и изнасилване.

Дебелият полицай избухна в смях.

— Надяна му хомота! Буквално.

Отново се засмя и погледна към Райм, но той не се присъедини към веселбата.

— Значи затова си толкова щастлив?

— Не се радвам, че го бутнах. Все още ми е криво.

— Но щом си налетял на някого, предпочиташ да е той, вместо баща на четири деца, да речем.

— Ами да — отвърна Пуласки.

Райм имаше какво да каже по въпроса, но сега не му беше времето.

— Важното е, че се освободи от тягостните мисли, нали?

— Да.

— Браво. Сега, ако сме приключили със сапунената опера, може ли вече да се хванем на работа?

Той хвърли поглед към часовника. Беше три следобед. Времето вдигаше градуса на напрежението, както… електричеството в кабелите. Идентифицираха извършителя, знаеха и адреса му. Но нямаха никаква представа къде може да се намира.

На вратата се позвъни.

Миг по-късно Том се появи с Тъкър Макданиъл, този път без своя подопечен. Райм веднага разбра какво има да им каже агентът. Всички в стаята се досетиха.

— Ново искане? — запита той.

— Да. И този път вдигна мизата много високо.