Джефри Дивър
Сенчеста зона (69)

66

Уилям Брент беше прикрил добре следите си. Той беше майстор в това, но Делрей беше майстор в откриването им. Подозрението, че бившият му информатор все пак е попаднал на нещо, го изпълни с надежда. Той откри доказателства за движението му и стигна до извода, че Брент разполага с нещо за Галт, за „Справедливост за Земята“ или за друго, свързано с атаките.

Захвана се здраво за работа и постепенно достигна до някаква информация. Най-накрая откри, че Брент е идвал тук, в този неприветлив игрален дом, за да търси важна информация от младока, чието коляно в момента стискаше.

— Така. Сваляме картите на масата. Или да се позабавляваме още малко?

— Божичко! — гримасата беше толкова изразителна, че бузите на Р. К. се изгубиха напълно. — Кажи ми какво искаш.

— Така те искам, синко.

Върху масата се появи снимката на Уилям Брент.

Делрей се вгледа в лицето на момчето и видя ясно проблясъка в очите, въпреки че Р. К. се прикри веднага.

— Колко ти плати?

Примигването и кратката пауза потвърдиха предположението, че Брент му е платил, но потвърдиха още, че сумата, която имаше намерение да обяви момчето, беше много по-малка от действителната.

— Хилядарка.

Мамка му. Брент разполагаше нашироко с парите му.

— Не става дума за дрога, човече — захленчи Р. К. — Аз не съм по тия работи.

— Разбира се, че си. Но това не ме интересува. Той е бил тук за някаква информация и сега… сега… сега. Искам да знам какво те е питал и ти какво му каза.

Делрей отново стисна крака му.

— Ох, добре, добре. Ще ти кажа. Бил. Той каза, че името му е Бил — посочи към снимката Р. К.

— Бил не е по-лошо от което и да е име. Продължавай, приятел.

— Чул, че напоследък в квартала се появил някакъв. Бил пристигнал наскоро в града, карал бял микробус и носел патлак. Голям, четирийсет и петкалибров. Светил маслото на някакъв.

— На кого? И защо?

— Не знаеше.

— Име?

— Не знам, той не каза.

Агентът нямаше нужда от полиграф, за да разбере, че Р. К. крие още нещо.

— Хайде, Р. К., приятелю, какво още знаеш за този тип? Бял микробус, току-що пристигнал в града, 45 калибров. Пречукал някого по неизвестни причини.

— Може да го е отвлякъл, преди да го е убил. С такъв човек не бива да се ебаваш.

Делрей подмина коментара му.

— Този Бил или както и да се казва, беше свързан, знаеш ли? С мрежата.

— С мрежата.

— Да. Не онази, която използва лудият електротехник, за да убива хората. Имам предвид престъпната мрежа на улицата.

— О, това ли имаше предвид? — каза Делрей, но Р. К пропусна иронията. — Ти също си свързан с нея, нали, синко? Знаеш всичко в този квартал, прав ли съм? Ти си Етел Мерц^[1] на Долен Ийст Сайд.

— Кой?

— Давай напред.

— Добре де, може да съм чул нещичко. Обичам да знам кой се навърта наоколо и какво лайно ще изсере. Чух, че този тип бил точно какъвто го описа Бил. Дадох му адреса. Това е всичко.

Делрей му повярва.

— Дай адреса и на мен.

Той спомена името на малка уличка недалеч от бара и даде номера.

— Апартаментът е в сутерена.

— Добре, това беше всичко.

— Ти…

— Няма да кажа нищо на татенцето. Не се безпокой. Освен ако не ме пращаш за зелен хайвер.

— Не, в никакъв случай, Фред.

Делрей вече беше на вратата, когато Р. К. извика след него:

— Не беше, както си мислиш — агентът се обърна. — Не ти сервирахме, защото миришеш много лошо. Не защото си чернокож.

След пет минути Делрей стигна до посочения от Р. К. квартал. Понечи да заобиколи отзад, но размисли и реши да не бърза. Работата на улицата криеше в себе си известен финес. Тук нямаше място за сирени, специални части и хора като Тъкър Макданиъл. Той продължи по улицата, старателно избягвайки тълпите, тръгнали незнайно къде по средата на работния ден. И както винаги си помисли: „Какво, по дяволите, работят всички тези хора?“ Зави два пъти и спря в началото на малката уличка откъм задния вход на въпросния адрес.

Огледа набързо тъмния, вмирисан на гнило каньон.

Пред него един бял мъж с кепе и широка риза метеше паветата на платното. Делрей преброи номерата. Стоеше точно на адреса, където Р. К. бе изпратил Уилям Брент.

Странна работа, помисли си Делрей и тръгна бавно по уличката. Метачът обърна огледалните си слънчеви очила към него и веднага се върна към работата си. Агентът спря до него, намръщи се и се огледа. Опита се да намери смисъл в това.

Най-после метачът се обърна и попита грубо:

— К’во търсиш тук?

— Ще ти кажа. Търся ченге под прикритие, което по някаква шибана причина се опитва да се внедри в квартала ми, като мете улиците, при положение, че спряха да ги метат преди сто и трийсет години — каза той и извади картата си.

— Делрей? Чувал съм за теб — каза полицаят и премина в отбрана: — Правя, каквото ми наредят. Наблюдение над заподозрян.

— Наблюдение? Защо? Какво е това място?

— Не знаеш ли?

Агентът извъртя очи.

Ченгето му разказа и Делрей замръзна на място. Но само за миг. Две секунди по-късно вече събличаше костюма на бездомника и хвърляше парцалите в кофата за боклук. Преди да се затича към подлеза, мерна стреснатия поглед на полицая и предположи, че причината е или от стриптийза, на който беше станал свидетел, или от факта, че под парцаливите дрехи се подаде яркозелен велурен спортен костюм. Вероятно беше и от двете по малко.