Джефри Дивър
Сенчеста зона (67)

64

Дишайки тежко, Сакс изтича по рампата и отвори със замах вратата на къщата на Райм. Звукът от тежките й обувки отекна в коридора, докато бързаше по него към кабинета срещу лабораторията.

Видя Том, надвесен над седналия в инвалидния стол Райм. Той чу влизането й и вдигна поглед към нея. Очите на Райм бяха затворени, лицето му — бледо и влажно. До тях стоеше един от лекарите, снажен афроамериканец, бивша футболна звезда от колежа.

— Доктор Ралстън — произнесе задъхано тя.

— Здравей, Амелия — кимна той.

Райм отвори очи.

— Сакс… — гласът му беше съвсем немощен.

— Как си?

— Не, ти как си?

— Аз съм добре.

— А новобранецът?

— За малко да му се случи беда, но сега всичко е наред.

— Генераторът беше, нали? — едва събра сили да попита Райм.

— Да. Как разбра? От полицията ли се обадиха?

— Не, сам се сетих. Дизелово гориво и китайски билки. И фактът, че в училището няма електричество. Прецених, че е капан. Но ми се случи това и не успях да се обадя навреме.

— Няма значение — успокои го Сакс. — Аз също прецених нещата.

Но не му разказа, че Пуласки се размина на косъм със смъртта.

— Добре… Аз… Добре.

Тя разбра. Той мислеше за своя провал. Беше допуснал да се случи нещо с един от тях или и с двамата. При нормални обстоятелства сега щеше да беснее из къщата и да тормози всички наоколо. Щеше да настоява за алкохол, да обижда всички, да ги засипва със сарказма си, но тя и Том знаеха, че цялата злъч щеше да е насочена към него самия.

Този път беше различно. Тя видя нещо ново в погледа му и то не й хареса. Странно, въпреки болестта си Райм изглеждаше неуязвим. Но този път показа слабост. Този път бе припаднал и ги бе оставил сами.

Тя видя всичко това. Стана й неудобно заради него и за да не го гледа, се обърна към лекаря.

— Вече е вън от опасност — успокои я той. — Кръвното му спадна.

После се обърна към Райм. Болните с наранявания на гръбначния стълб мразеха повече от всички други пациенти да говорят за тях в трето лице. А това се случваше често.

— Седи повече на стола, избягвай да лежиш и не претоварвай пикочния мехур и червата. Носи свободни дрехи и чорапи.

Райм кимна и попита:

— Защо се случи?

— Вероятно от напрежение, придружено с високо налягане някъде из тялото. Може да е функционално, но може да се получи от тесни обувки или стегнати дрехи. Не бих казал, че знаем всичко за дисрефлексията. Тя все още е загадка за медицината.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Четирийсет минути с няколко малки светли петна.

Той отпусна глава на облегалката на стола и прошепна:

— Четирийсет минути!

И Сакс разбра, че това ще се повтори. Този път можеше да коства живота на Пуласки и нейния.

Погледът на Райм вече беше към лабораторията.

— Къде са материалите?

— Аз избързах да дойда направо тук. Рон остана с тях. Ще пристигне всеки момент. Взехме няколко души от Куинс, за да докараме генератора. Тежи стотина килограма.

— Рон идва ли?

— Да — потвърди тя, въпреки че му го съобщи преди секунди. Запита се дали дезориентацията му се дължеше на пристъпа, или го бяха натъпкали с лекарства.

Може би лекарят го бе дрогирал. Обикновено дисрефлексията беше придружена от адско главоболие.

— Добре. Ще е тук всеки момент. Рон?

Том погледна объркано към Сакс.

— Всеки момент, Райм — отвърна тя.

Доктор Ралстън реши да разкъса омагьосания кръг.

— Препоръчвам ти да си почиваш до края на деня, Линкълн.

Райм се поколеба. Сведе поглед надолу. Щеше ли да се предаде пред подобно искане?

Но след малко тихо каза:

— Съжалявам, докторе, но просто няма начин. Този случай… е много важен.

— Онова с електричеството ли? Терористичните атаки?

— Да. Надявам се, че няма да възразите — продължаваше да гледа надолу. — Извинявам се, но няма начин да зарежа работата днес.

Сакс и Том размениха тревожни погледи. Извинението беше нетипично за Райм.

И отново тази уязвимост в погледа.

— Знам, че е важно, Линкълн, и не мога да те задължа. Но не забравяй: стой изправен и избягвай всякакъв натиск по тялото си, вътрешен и външен. Предполагам, че е безсмислено да повтарям да избягваш стреса. С този побъркан човек на свобода знам, че ще ти е трудно.

— Благодаря. Благодаря и на теб, Том.

Помощникът му примига и се размърда от неудобство.

Райм отново сведе поглед. Отново колебание. Не профуча с пълна скорост към лабораторията, както правеше друг път. Остана на мястото си с наведена глава. Дори когато входната врата се отвори и той чу забързаните стъпки на Пуласки и другите полицаи по коридора.

— Ли… — чу се да казва Сакс и веднага спря. Онзи техен предразсъдък. — Райм? Искаш ли да отидем в лабораторията?

— Да, да, разбира се.

Но продължи да гледа надолу. Без да задвижи механизма.

Тя се разтревожи. Да не би да получаваше нов пристъп?

Преглътна и задвижи механизма на инвалидния стол. Най-после видя по лицето му да се изписа облекчение и разбра какво става. Райм беше разтревожен, не, ужасен, че пристъпът може да е причинил нови поражения и да му отнеме и малкото останала способност да движи пръстите на дясната си ръка.

Ето какво следеше погледът му — ръката. Слава богу, всичко си беше както преди.

— Хайде, Сакс — подкани я нежно той. — Хайде да си размърдаме задниците.