Джефри Дивър
Сенчеста зона (65)

62

Рон Пуласки не изпускаше от поглед всяка промяна в лицето на Сакс, докато тя се опитваше да надникне през прозорците на училището.

Амелия вдигна пръст към устните си, присви очи и търсейки баланс с крака, потърси по-добра гледка към мястото, където се намираше Галт.

От новата позиция жената не се чуваше добре, тъй като от дизеловия двигател или каквото там беше, ги делеше само една ограда.

Но в следващия момент стоновете отново се засилиха.

Тя се обърна, кимна към вратата и прошепна:

— Ще влезем вътре. Ще се покриваме с кръстосан огън. Някой горе, някой долу. От тук ли искаш да влезеш или през аварийния изход?

Пуласки погледна надясно към ръждясала стълба върху метална основа, водеща до площадка, откъдето можеше да се влезе в училището през няколко счупени прозореца. Знаеше, че няма защо да се страхува от тока. Амелия бе проверила. Но въпреки това не искаше да мине оттам. Не можеше да спре да мисли за грешката си пред апартамента на Галт. За Стенли Палмър, който може би умираше в момента. Но дори и да оживееше, никога нямаше да е същия.

— Ще мина отгоре.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Не забравяй, че го искаме жив. По възможност. Ако е заложил нов капан, този път може да е снабден с часовников механизъм и единствено той може да ни каже къде е и кога ще се активира.

Пуласки кимна. Приведе глава и тръгна по мръсния, осеян с боклуци асфалт.

„Съсредоточи се — заповяда си той. — Имаш работа. Не бива да се излагаш отново. Нямаш право на повече грешки.“

Докато се придвижваше безшумно напред, усети, че не се страхува толкова много. Всъщност изобщо не усещаше страх.

Защото беше ядосан.

Галт беше неизлечимо болен. Добре, съжалявам. Ужасно е, разбирам. Пуласки също страдаше от травмата в главата си, но не обвиняваше никого за това. Галт имаше шанс да се оправи. Напоследък науката направи огромна крачка напред в тази област на медицината: лекарства, технологии, всичко. Но не, това хленчещо лайно стоварваше вината за собствената си трагедия на главите на невинните хора. И, боже мой, какво правеше с тази жена вътре? Тя сигурно притежаваше някаква информация, необходима на Галт за бъдещите му атаки. Или беше лекарка, пропуснала да определи навреме диагнозата, и копелето сега си отмъщаваше.

С тези мисли в главата Пуласки забърза напред. Обърна се и видя, че Сакс чака зад полуотворената врата с изваден и насочен навътре глок. Ръката й бе протегната напред в бойна позиция.

Все по-ядосан на онзи вътре, той стигна до тухлената стена и се прикри. Опря гръб на нея и тръгна към стъпалата за аварийния изход. Стълбата беше много стара, по-голямата част от боята по нея беше олющена и заменена с ръжда. В основата й имаше голяма локва застояла вода и той се спря. Водата заобикаляше ламаринената площадка отвсякъде. Вода… електричество. Но тук нямаше електричество. И нямаше как да избегне водата. Той нагази в нея.

Десет стъпки напред.

Потърси с поглед най-удобния прозорец, за да се промъкне по-бързо и безшумно, с надеждата стълбата и ламаринената основа да не се раздрънчат.

Но като помисли, реши, че бученето на дизеловия двигател ще заглуши скърцането.

Пет стъпки.

По дяволите, той щеше да спре този откачен тип.

Пресегна се към стълбата.

В следващия момент чу пукот и мускулите на тялото му се свиха. Райските врати се отвориха пред него със заря от светлина, изведнъж всичко пред погледа му стана жълто, после бавно почерня.