Джефри Дивър
Сенчеста зона (64)

61

Том Рестън щеше да направи и невъзможното, но нямаше да изпусне Райм.

Вдигна шефа си от инвалидния стол и го подпря на стената. При атака от автономна дисрефлексия пациентът трябваше да стои прав — в учебниците пишеше за седнала позиция, но Райм беше в стола си, когато съдовете му се свиха, и болногледачът реши да го изправи, за да обърне кръвния поток към земята.

Той знаеше какво да прави при подобни ситуации, дори беше репетирал, когато Райм не беше наоколо, защото знаеше, че шефът му няма да изтърпи една сцена на фалшива тревога. Грабна уверено флакона със съдоразширяващото средство, без дори да погледне натам, повдигна капачето с палец и пъхна малката таблетка под езика на Райм.

— Помогни ми, Мел — извика към специалиста той.

Тренировките не включваха реален пациент; теглото на изпадналия в безсъзнание в момента беше осемдесет и един килограма.

„Не мисли за теглото!“ — заповяда си Том.

Мел Купър дотича веднага и прихвана Райм, докато Том набираше телефонния номер, обект на всекидневни проверки от негова страна. Той лично проверяваше поне веднъж на ден, дали номерът е в списъка за бързо набиране и дали сигналът е добър. След две кратки позвънявания отсреща вдигнаха и след още пет дълги секунди вече говореше с един от лекарите на частната клиника. Линейката беше изпратена на мига. Редовно посещаваната от Райм, за контролни прегледи и специализирана терапия, клиника разполагаше с голямо отделение за лечение на заболявания на гръбначния стълб и два екипа за спешни случаи, необходими за ситуации, при които се налагаше да се действа на място, за да не се губи време за транспортирането на болния.

Райм бе получавал доста подобни атаки през годините, но Том — свидетел на всичките — можеше да се закълне, че не е имало по-остра от тази. Нямаше как да държи Райм в изправено положение и едновременно с това да му мери кръвното, но усещаше, че то е опасно високо. Лицето на шефа му беше мораво, потта се лееше от него като вода. Том можеше само да си представи мъчителната болка в главата, тъй като сърцето, подлъгано от квадриплегията, че организмът има нужда от повече кръв и то по-бързо, помпаше усърдно и предизвикваше допълнително свиване на съдовете.

Това състояние можеше да доведе до смърт или до по-жестокия за Райм вариант — мозъчен инсулт, а оттам — до по-висока степен на парализа. Станеше ли така, Райм сигурно щеше да изтупа от прахта захвърлената на рафта идея за самоубийство, извадена отново на преден план от проклетия Арлен Копецки, и да преразгледа отношението си.

— Какво ще правим? — попита шепнешком Купър. Обикновено спокойното му лице сега беше посивяло от тревога и лъснало от пот.

— Ще го държим прав, докато дойдат.

Том изследва очите на Райм. Те бяха безжизнени. Плъзна под езика му нова доза клонидин.

Никаква реакция.

Той се загледа безпомощно в своя пациент. През съзнанието му преминаха прекараните години в служба на Райм. Двамата често се караха, понякога жестоко, но Том беше болногледач от дълго време и се беше научил да не приема лично изблиците на гняв. Дори изобщо да не им обръща внимание. Даваше толкова, колкото получаваше. Райм го бе уволнявал толкова пъти, колкото той бе напускал. Но никога не бе приемал сериозно мисълта, че може да се разделят за повече от ден. Така и беше.

Загледан в Райм, чудейки се къде, по дяволите, се бави медицинският екип, Том се запита той ли сгреши. Често причина за дисрефлексията беше напрежението от пълния пикочен мехур или червата. Понеже Райм не усещаше кога трябва да ги изпразни, Том водеше сметка за поетата храна и течности и преценяваше интервалите. Дали не беше объркал часовете? Не вярваше да е станало така, но може би стресът от двата случая, по които работеше Линкълн, засилваше допълнително напрежението. Трябваше да го проверява по-начесто.

Трябваше да внимава повече. Трябваше да преценява по-добре…

Да изгуби Райм за него означаваше да изгуби най-добрия криминолог в града, ако не и в целия свят. А това щеше да доведе огромен брой жертви, защото техните убийци щяха да останат на свобода.

Да изгуби Райм означаваше още да изгуби най-близкия си приятел.

Но той запази спокойствие. Болногледачите бързо се научават как да го правят. Ако се предадеш на паниката, как ще успееш да вземеш бързо адекватно и отговорно решение? Постепенно лицето на Райм възвърна цвета си и те го сложиха отново в инвалидния стол. Нямаха сили да го държат повече прав.

— Линкълн? Чуваш ли ме?

Никаква реакция.

Но миг по-късно Райм помръдна глава. И прошепна нещо.

— Линкълн, чуй ме, всичко ще се оправи. Доктор Мец изпрати екип.

Райм продължи да шепне.

— Всичко е наред, Линкълн. Всичко ще се оправи.

— Трябва да й кажа — простена Райм.

— Не се напрягай.

— Сакс.

— Тя е с Рон. В училището, където я изпрати. Още не се е върнала.

— Трябва да й кажеш… — гласът му секна.

— Ще й кажа, Линк. Ще й кажа веднага щом се прибере — отвърна Том.

— Не бива да я разсейваме сега — добави Купър. — Тя е по следите на Галт.

— Кажете й…

Очите на Райм се обърнаха и той отново припадна. Том погледна ядосано през прозореца, сякаш това щеше да ускори пристигането на линейката. Но видя само хора със здрави крака, които се разхождаха, бягаха за здраве, караха велосипеди в парка. На света не му пукаше за болните.