Джефри Дивър
Сенчеста зона (63)

60

Те стигнаха незабелязано до задната част на училището. Все още приведени, затърсиха входове и изходи от сградата. Тогава чуха и първите писъци.

Пуласки обърна тревожен поглед към Сакс. Тя вдигна пръст и се заслуша.

Женски глас. Виеше от болка. Заложница? Или я измъчваше? Дали не беше жената, подала сигнала за Галт? Или друга?

Писъците заглъхнаха. Но веднага след това се чуха още по-ясно. Те ги слушаха цели десет дълги секунди. Сакс даде знак на Пуласки да се приближи. Двамата се долепиха до задната, воняща на урина, стена с ронеща се мазилка и плесен по нея.

Риданията се засилиха. Какво правеше този Галт, по дяволите? Може би жертвата имаше информация за следващата му мишена?

— Не, не, не!

Или Галт се бе отдалечил драматично от действителността? Отвлякъл е служителка от „Алгонкуин“, за да я измъчва, удовлетворявайки жаждата си за мъст. Служителка от ръководния състав или отговорник по далекопроводите. „Боже — помисли си с ужас Сакс, — дали не е Анди Джесън!“ Втренченият поглед на Пуласки я извади от вцепенението й.

— Не… моля те, не! — пищеше жената.

Тя извади радиостанцията и се обади на Хауман:

— Бо, Амелия е, ка.

— Казвай, ка.

— Той има заложник. Къде сте?

— Заложник ли? Кой?

— Жена. Неидентифицирана.

— Разбрано. След пет минути сме при теб, ка.

— Той я измъчва. Не мога да ви чакам. Ние влизаме.

— Имаш ли представа каква е обстановката вътре?

— Нищо повече от това, което вече ти казах. Галт е в средата на сградата на първия етаж. Има четирийсет и петкалибров пистолет. Няма електричество. Токът е прекъснат.

— Е, поне една добра новина. Добре.

Тя затвори и прошепна на Пуласки:

— Давай. Ще влезем от задния вход.

— Ясно — отвърна младият полицай и погледна уплашено към сградата, откъдето продължаваха да се разнасят стонове и писъци.

Сакс тръгна първа по тясната пътека. Асфалтът беше покрит със счупени бутилки, хартийки и всякакви опаковки. Докато газеха през тях, стъпките им вдигаха шум, но те нямаха избор.

Тя се обърна и даде знак на Пуласки да забърза. Продължиха внимателно напред, като се стремяха да пазят тишина, но нямаше как да избегнат скърцането на стъклата под подметките си.

Докато напредваха, късметът неочаквано им се усмихна. За разлика от Райм тя вярваше в късмета. Някъде наблизо бучеше дизелов мотор и заглушаваше шума от стъпките им.

„Понякога на човек му трябва и малко късмет — помисли си Сакс. — Господ знае колко много ни е нужен в момента.“