Джефри Дивър
Сенчеста зона (62)

59

След разговора със Сакс Райм отново усети потта по челото си. Този път трябваше да извика Том и да го помоли да го избърше. За него това бяха най-трудните моменти. Да разчита на друг за сложните задачи беше поносимо: упражненията за раздвижване, изпразването на червата и мехура, прехвърлянето от леглото на стола и обратно. Храненето.

Но дребните неща го побъркваха. Беснееше вътрешно и… се срамуваше. Прогонването на досадна муха, махането на троха от панталона.

Избърсването на потта.

Болногледачът се появи и веднага се погрижи за него.

— Благодаря — измънка Линкълн.

Том остана като гръмнат от неочакваната проява на благодарност.

Райм се обърна към бялата дъска, но всъщност не мислеше за Галт. Да, този път имаше възможност Сакс и специалният отряд да пипнат най-после шантавия електричар в онова училище.

Но това, което занимаваше прегрялото му съзнание, беше какво правеше Часовникаря в онзи квартал в Мексико Сити. По дяволите, нямаше ли най-после онзи Луна, Катрин Данс или който и да е да се обади и да му даде по-подробно описание на района?

Дали Часовникаря не бе заложил вече бомбата в онази сграда и сега използваше собствената си персона за отклоняване на вниманието? Торбата на рамото му можеше да е пълна с тухли. Защо иначе щеше да се мотае в парка пред офисите като някакъв шибан турист в опит да се ориентира в кой от баровете наоколо сервират най-добрата „Маргарита“? И дали целта му не се намираше в съвсем друг офис?

— Мел, искам да видя какво става на онова място в Мексико Сити. Намери ми го на картата в Гугъл или както там се нарича. Направи го заради мен. Искам да го разгледам по-подробно.

— Няма проблем.

— Авеню „Боске де Реформа“. Колко често обновяват снимките там?

— Не знам. Вероятно на няколко месеца. Нямам представа. Искаш ли часовата разлика?

— Тя не ме интересува.

След няколко минути те вече разглеждаха сателитното изображение на района: широка улица с офис сгради, разделени от парка, където Часовникаря седеше в момента. От другата страна на улицата се намираше консулството на Ямайка, защитено с няколко бетонни бариери — противовзривни щитове — и една врата. Родолфо Луна и хората му бяха от другата страна на вратата. Зад тях бяха паркирани представителните автомобили на посолството.

Загледан в бариерите, Райм неочаквано се намръщи. Наляво имаше перпендикулярен на улицата щит. Надясно се виждаха други шест, те бяха разположени успоредно на нея.

Консулство

Ямайка

I ——————————

Авеню „Боске де Реформа“

Прикритията му напомниха за буквата I и празните букви от пакета, доставен на Часовникаря на летището в Мексико Сити.

Златните букви…

Малката синя брошура…

Мистериозните числа…

— Мел — извика с всичка сила той и стресна специалиста. — Има ли паспорт, съдържащ буквите СС на корицата? Изписани със синьо?

Миг по-късно Купър вдигна поглед от базата данни на държавния архив и съобщи:

— Да, оказа се, че има. Морскосин с две свързани букви С най-отгоре. Паспорт за Карибския съюз. Това са около петнайсет държави…

— Ямайка сред тях ли е?

— Да.

Бяха приели, че цифрите са групирани в числата 570 и 379. Но трябваше да ги погледнат от друг ъгъл.

— Бързо! Погледни сайта на „Лексус“. Има ли сред тях модел, съдържащ цифри пет-седем-нула или три-седем-девет?

Това стана по-бързо от справката за паспортите.

— Да видим… Да. Лексус пет-седемдесет. Луксозен…

— Набери ми Луна. Веднага!

Нямаше право да губи време да набира сам цифрите, а можеше и да сгреши и да се забави още повече.

Отново усети капките пот, но сега не му беше до това.

— Si?

— Родолфо? Обажда се Линкълн Райм.

— Ах, капитан…

— Слушай ме! Мишената си ти. Офис сградата е за отвличане на вниманието. Помниш ли онази кутия, предадена на Логан? Онези тирета и буквата I? Това е скица на района на ямайското консулство, където се намирате в момента. Правоъгълниците са противовзривните щитове. Ти караш лексус LX пет-седемдесет, нали?

— Да… Смятате, че това означават онези пет хиляди и седемдесет?

— Да. Осигурили са на Часовникаря паспорт от Ямайка, за да може да влезе в двора. Има ли наблизо паркирана кола с цифрите три седем девет в номера?

— Аз не… Защо? Да. Има мерцедес с дипломатически номера.

— Опразнете района! Веднага! Бомбата е там. В мерцедеса.

— Бомба?

— Махай се оттам, Родолфо!

— Да, да!

Райм чу викове на испански, тропот на крака, тежко дишане.

После оглушителна експлозия.

Райм примигна при звука на ужасния взрив, от който спикърите на телефона затракаха.

— Командире? Там ли си? Родолфо?

Още крясъци, викове, статично пращене.

— Родолфо!

И най-после, след цяла вечност:

— Капитан Райм? Ало? — изкрещя командирът, вероятно от временната загуба на слух.

— Командире, добре ли си?

— Ало!

Съскащ звук, стон, пъшкане. Викове.

Сирени и писъци.

— Не трябва ли да се обадим… — започна Купър.

И в същия момент:

— Que?… Там ли сте капитане?

— Да. Ранен ли си, Родолфо?

— Не, не. Нямам сериозни рани. Само няколко драскотини, това е — командирът се задъха. — Изкачихме се по бариерите и минахме от другата страна. Има хора с порезни рани. Кръв. Но доколкото виждам, няма жертви. Ако бях останал на мястото си, сега щях да съм мъртъв заедно с хората до мен. Как разбрахте?

— Ще ти обясня по-късно. Къде е Часовникаря?

— Чакайте малко… Така. След експлозията изчезна. Взривът разсея вниманието на хората на Артуро. Точно както го е планирал, кучият му син. Артуро докладва, че някаква кола влязла в парка и той се е качил в нея. Движат се на юг. Нашите хора ги следват… Благодаря ви, капитан Райм. Никога няма да мога да ви се отблагодаря. Сега трябва да вървя. Ще ви се обадя веднага, щом научим нещо.

Райм пое дълбоко въздух. „Добре, Логан, този път те спряхме — помисли си той. — Провалихме плана ти. Но още не сме те пипнали. Все още. Моля ти се, Родолфо, не го изпускай!“

Докато заклеваше колегата си да хване убиеца, погледът му зашари несъзнателно из дъската с доказателствата. Може би щяха да приключат двата случая по едно и също време. Щяха да хванат Часовникаря в Мексико Сити, а Галт в онова училище до китайския квартал.

Очите му се спряха на едно конкретно веществено доказателство:

Китайски билки, женшен и годжи.

И още една субстанция, открита заедно с билките:

Дизелово гориво.

Първоначално Райм свърза горивото с евентуалното място на новата атака на Галт и насочи вниманието си към рафинериите. Но сега му хрумна, че дизеловото гориво се използва за задвижване на двигатели.

Например електрически генератор.

После му дойде нова мисъл.

— Мел, обаждането…

— Добре ли си, Линк?

— Добре съм — сопна се Райм.

— Зачервен си.

Без да обръща внимание на забележката му, той нареди:

— Намери ми номера на полицая, който ни информира, че Галт е в училището.

Техникът откри номера и го набра. Минута по-късно погледна озадачено към Райм.

— Странно. Взех номера от патрулния отряд. Но телефонът е изключен.

— Дай на мен.

Купър му продиктува бавно цифрите. Райм ги изписа и ги вкара в базата данни за телефонните номера на полицията.

Откри го в списъка с предплатените номера.

— Ченге с предплатен телефон? При това изключен? Невъзможно.

Училището беше в китайския квартал. Ето откъде Галт беше взел билките. Но сцената на следващото действие не беше там, нито скривалището му. Това беше капан. Галт беше прокарал жица от дизеловия генератор, за да убие онези, които щяха да го търсят в училището, и после, преструвайки се на ченге, се бе обадил, за да докладва за себе си. Понеже електричеството в сградата беше изключено, Сакс и другите с нея нямаше да очакват атака.

Тук няма електричество. Безопасно е…

Трябваше да ги предупреди. Насочи пръст към бутона за бързо набиране на компютъра. Номерът на Сакс… Но в същия момент болка експлодира в главата му и го ослепи. Видя светкавици, електрически искри, хиляди електрически искри, истинска волтова дъга. Заля го вълна на дисрефлексия и потта изби по цялото му тяло. Той прошепна:

— Мел, трябва да се обадиш…

И изгуби съзнание.