Джефри Дивър
Сенчеста зона (60)

57

Малко след девет сутринта Райм помоли Купър да пусне телевизора в лабораторията, но да изключи звука.

Федералните предаваха информацията на полицията прекалено бавно, поне така му се струваше на него, той искаше да е сигурен, че е в час с развитието на случая.

Имаше ли по-добър източник от Си Ен Ен за тази цел?

Естествено, случаят беше първата и главна новина на всички новинарски емисии. Снимката на Галт беше показана милион пъти и близо толкова пъти бе споменато името на „Справедливост за Земята“. Непрекъснато повтаряха и части от обръщението на анти зелената Анди Джесън към извършителя.

Но по-голямата част от информацията беше чиста спекулация. Най-често подхвърляната за обсъждане тема беше дали атаките имат връзка с Деня на Земята.

Което също беше топ тема на деня. Всички телевизии имаха репортажи от честването му и различни прояви, свързани с него: парад, засаждане на дръвчета от ученици, протести на еко защитници, изложбата в „Ню Енерджи Експо“ и голям митинг в Сентрал Парк, където очакваха двама сенатори от западните щати — ключови съюзници на президента по темата за опазването на околната среда. Очакваше се на митинга да присъстват половин милион души. След това на сцената щяха да се качат половин дузина известни рок групи. Навсякъде споменаваха засилената охрана заради електрическите атаки.

Гари Ноубъл и Тъкър Макданиъл бяха казали на Райм, че ще подсилят охраната на града с две хиляди нови агенти и полицаи, а Т и К от ФБР щял да работи съвместно с „Алгонкуин“ за предотвратяване на евентуален саботаж по електрическите линии вътре и около парка.

Рон Пуласки влезе в стаята и Райм вдигна поглед към него.

— Къде беше, новобранец?

— Ъъъ… — измънка младият полицай и му подаде бял запечатан плик.

ДНК тестовете.

Райм веднага разбра, че е бил и другаде, и подозираше къде. Но реши да не го притиска, само каза:

— Не беше важно. Вече знаем кой е извършителят. Ще ни трябва чак за пред съда. Но за да стигнем дотам, първо трябва да го хванем.

— Разбира се.

— Намери ли нещо друго в апартамента на Галт?

— Огледах го отново, Линкълн. Но резултатът е нула.

Пристигна и Селито, по-разчорлен от всякога. Облеклото изглеждаше същото — светлосиня риза и морскосин костюм. Райм заподозря, че тази нощ е спал в кабинета си. Детективът им разказа как се развиват нещата „горе“. Случаят бе станал повод за обществени дебати. Политическата кариера на много висши сановници беше застрашена. Местните, държавните и федералните власти спекулираха с жертвите и се обвиняваха взаимно, всички мислеха, че отговорността е на другите.

Потъвайки в скърцащия плетен стол, Селито шумно засърба кафето.

— Истината е, че никой не знае какво да предприеме — каза между глътките. — Разположили сме въоръжени части на полицията, на федералните и на националната из всички летища, подлези, железопътни гари. Около рафинериите и пристанищата. Изпратили сме специални части при танкерите, въпреки че… нямам представа как, по дяволите, би взривил кораб с електрическа искра или каквото там… имаме хора и около всички подстанции на „Алгонкуин“.

— Той няма да нападне отново подстанциите — отбеляза Райм.

— Знам. Всички са наясно, но просто не знаем къде да го очакваме. То е навсякъде.

— Кое?

— Проклетото електричество — той махна неопределено с ръка, явно имаше предвид целия град. — Във всяка къща — погледът му пробяга по двете прикачени към стената писма на Галт. — Поне нямаме други искания. Боже, вчера имаше две в рамките на няколко часа. Мисля, че му е писнало и е решил просто да убие онези хора в асансьора, без значение дали исканията му са изпълнени или не — въздъхна той. — Ох, нека да си поема въздух от стълбите и ще продължим. Напоследък изкачването и слизането ми дойдоха в повече. Но иначе е добре за фигурата.

Райм плъзна поглед по дъската с уликите. Не можеше да не признае, че случаят сякаш нямаше ръководно начало. Галт беше умен, но не перфектен, и оставяше доста следи след себе си. Но те не водеха доникъде, като се изключи общата идея на нападенията му.

Летище?

Нефтено хранилище?

И още една мисъл тормозеше Линкълн Райм. Дали истината не беше скрита някъде тук, но той просто не я виждаше?

Отново усети струйките пот. Тъпата болка в главата, която го измъчваше от известно време, се завърна отново. Досега успяваше да я държи настрани, но болезненото пулсиране в слепоочията ставаше все по-упорито. Нямаше никакво съмнение, че състоянието му се влошава. Дали не бе засегната и способността му да мисли? Не би признал пред никого, дори и пред Сакс, но това би било най-голямото нещастие за него. Както беше казал и на Сюзън Стрингър миналата вечер, умът беше всичко, което му бе останало.

Погледът му неволно се насочи към кабинета през коридора. Към масата, където лежеше брошурата на Арлен Копецки „Умри с достойнство“.

Избор…

Но веднага прогони нелепата мисъл от главата си.

Телефонът на Селито звънна, той отговори и се заслуша мълчаливо, докато пиеше кафето си.

— Да? Къде? — попита и записа нещо в бележника си.

Всички в стаята насочиха погледи към него. „Ново искане“ — помисли си Райм.

Селито затвори телефона си и се загледа в бележника.

— Добре. Може би има нещичко. Обадиха се от патрула близо до Китайския квартал. Една жена ги спряла и им съобщила, че е видяла нашия човек.

— Галт ли? — попита Пуласки.

— Ти знаеш ли някой друг наш човек, полицай — сопна му се Селито.

— Съжалявам, сър.

— Разпознала го е по снимката.

— Къде? — извика Райм.

— До Китайския има изоставено училище.

Селито им продиктува адреса и Сакс го записа.

— Патрулните са проверили мястото. В момента там няма никого.

— Но ако той е бил там, не може да не е оставил следи — отбеляза Райм.

Кимна към Сакс, а тя на свой ред се обърна към Пуласки:

— Хайде, Рон. Тръгваме.

— По-добре вземи екип — изкриви устни Селито. — Едва ли са останали повече от два-три по управленията. Другите охраняват трансформаторите и кабелите из града.

— Прати от отряда за бързо реагиране — каза тя. — Разположи ги наблизо, но да не се показват. С Рон ще влезем първи. Ако той е там и имаме нужда от подкрепление, ще ти се обадя. Но ако е празно, не искам да се мотаят наоколо и да ми скапват уликите.

Двамата с Пуласки тръгнаха към вратата.

Селито се обади на Бо Хауман от отряда за бързо реагиране и го запозна с обстановката. Разбраха се Хауман да отиде с момчетата си в района и да се свърже със Сакс. Селито затвори и се огледа, вероятно търсеше нещо за хапване. Намери чиния със сладки, оставена любезно от Том, грабна една, огледа я от всички страни и я лапна. После се намръщи.

— Какво? — попита Райм.

— Забравих да се обадя на Тъкър Макданиъл и да го информирам за операцията в училището — направи гримаса и вдига театрално телефона си. — Ох, мамка му! Няма да мога. Не съм си купил СИМ карта за сенчестата зона. Ще го потърся по-късно.

Райм се засмя, без да обръща внимание на болката, която избухна моментално в главата му. Телефонът му избръмча и смехът секна заедно с болката.

Беше Катрин Данс.

Пръстът му зашари из клавиатурата.

— Да, Катрин. Какво става?

— Аз съм с Родолфо. Открили са мишената на Часовникаря — отвърна тя.

„Отлично“ — помисли си той, въпреки че в съзнанието му изникна странният въпрос: — „Защо точно сега?“ Но веднага си каза, че в момента Часовникаря е приоритет. Сега след Галт вървяха Сакс, Пуласки и цял отряд добре обучени момчета. Последния път, когато имаше шанс да хване Часовникаря, се оттегли от разследването заради друг случай. Престъпникът уби жертвата си и се измъкна.

Но не и този път. Този път Ричард Логан нямаше да има този шанс.

— Хайде, дай ми го — подкани той агента от Държавното бюро по разследване и с мъка откъсна поглед от дъската с уликите.

Чу се изщракване.

— Родолфо — извика Катрин, отдалечила слушалката от устата си, — Линкълн е на линия. Ще ви оставя да говорите. Трябва да видя Ти Джей.

— Здравейте, капитане.

— Командире? Какво имате?

— Артуро Диас и четирима от неговите хора работеха под прикритие в бизнес комплекса, за който ви говорих. Преди десетина минути Часовникаря влязъл в сградата, облечен като бизнесмен. Използвал платения автомат във фоайето и се обадил в една фирма на шестия етаж. На срещуположната страна на подадения вчера сигнал за пожар. Както предположихте, сигналът е бил за заблуда. Бавил се десет минути, после напуснал сградата.

— И е изчезнал отново? — извика Райм.

— Не. В момента е отвън, в малък парк между двете главни сгради в комплекса.

— И какво, просто си седи там и диша чист въздух?

— Така изглежда. Провел е няколко телефонни разговора. Но честотата е необичайна или е променена. Така поне ме уверява Артуро. Така че не можем да подслушаме разговорите му.

Райм предположи, че правилата за подслушване в Мексико не са така стриктни като в Съединените щати, щом единствено честотата им пречеше.

— Сигурни ли са, че е Часовникаря?

— Да. Докладваха, че го виждат ясно. Той носи чанта. В момента била на рамото му.

— Така ли?

— Да. Все още не можем да кажем какво има в нея. Подозираме, че може да има бомба. С верижен детонатор. Хората ни са оградили района. Всички са цивилни, но имаме подкрепата и на военните. И отряда по обезвреждане на взривове.

— Къде сте сега, командире?

Чу се смях.

— Много мило от негова страна да избере точно това място. Наблизо е консулството на Ямайка. Те имат защита срещу бомби и ние сме зад нея. Логан не може да ни види.

Райм се надяваше наистина да е така.

— Кога ще влезете?

— Веднага щом хората на Артуро се уверят, че е чисто. В парка има много невинни хора. Деца. Но няма да позволим да избяга. Блокирали сме всички големи пътища.

Вадичка пот залъкатуши по слепоочието на Райм. Той примижа и разтърси глава.

Часовникаря…

Толкова близо.

„Моля ти се, нека този път всичко да е наред. Моля те!“

Стисна зъби, за да прогони надигащия се гняв, че отново трябва да работи по този толкова важен случай от разстояние.

— Добре, скоро ще ви се обадя пак, капитане.

Те затвориха телефоните и Райм си наложи да се съсредоточи отново върху Реймънд Галт. Дали следата беше истинска? Той изглеждаше като всеки друг мъж, наближаващ петдесетте, нито много дебел, нито слаб. И след създадената от него параноя хората несъмнено щяха да започнат да виждат какви ли не неща — висящи кабели, волтови дъги и… самия убиец.

Гласът на Сакс по радиостанцията го стресна:

— Райм, там ли си, ка?

Тя завърши изречението по типичния за полицаите начин при предаване на сведения. Той уведомяваше получателя, че могат да приемат отговора му. В разговорите помежду си Сакс и Райм обикновено пренебрегваха тези формалности, затова използването на знаковата дума разтревожи Райм.

— Тук съм, Сакс. Какво става?

— Току-що пристигнахме. След малко влизаме. Ще те уведомя.