Джефри Дивър
Сенчеста зона (55)

53

В света на инвалидите съществува искрено другарско отношение.

Болните често образуват братства — ние срещу останалия свят. Не приближавай! Други си падат по прегръдките. Хей, имаш нужда да поплачеш на нечие рамо? Аз съм тук, приятел. Ние сме заедно в това.

Но Линкълн Райм нямаше време нито за едните, нито за другите. Той беше криминолог, чието тяло случайно не функционираше, както на него му се искаше. Както Амелия Сакс беше полицай с артрит и страст към бързите коли и пистолетите.

Райм не се определяше като инвалид. Болестта винаги беше на втори план. Той беше срещал всякакви „братя“: едни бяха симпатични и мили, други — шегобийци и остроумни, трети — непоносими заядливци. Той преценяваше всеки поотделно, както правеше и с останалите хора.

За него Сюзън Стрингър беше една симпатична и мила жена и той оцени смелостта й да дойде тук от болницата и да помогне, вместо да си отиде вкъщи, да се погрижи за раните си и да си почине от шока. Но с нея не го свързваше нищо, освен повредения гръбначен стълб, затова мислите му вече бяха обратно към случая „Галт“. Надяваше се тя съвсем скоро да се разочарова, когато разбере, че той няма време за нея. Защото беше абсолютно сигурен, че не иска да разговаря с никого за съдбата.

— Не — отвърна малко рязко, — не и в смисъла, който влагате вие.

— Имам предвид, че онова, което ни се струва съвпадение, всъщност е било предвидено да се случи.

— Тогава не вярвам — отсече той.

— Жалко — усмихна се тя. — Но добрата новина за хора като вас е, че има хора като мен и те вярват в съдбата. Смятам, че има конкретна причина да се озова в асансьора по времето на атаката и да съм тук сега — усмивката премина в смях. — Не се тревожете. Не ви свалям — прошепна: — Не търся финансова помощ, нито… тялото ви. Аз съм щастливо омъжена и виждам, че вие също си имате детектив Сакс. Не става дума за това, а за вас.

Той беше готов… всъщност не знаеше за какво е готов. Просто искаше тя да си тръгне, но не знаеше как да я накара. Така че вдигна въпросително — и предупредително — вежди.

— Чували ли сте за Центъра за лечение на болести на гръбначния стълб „Пемброк“ в Лексингтън?

— Като че ли да. Не съм сигурен.

Райм беше затрупан с информация за рехабилитация след травма на гръбначния стълб, за нови разработки на лекарства и терапии, но напоследък престана да обръща внимание на потока от материали; случаите, върху които работеше съвместно с полицията и Федералното бюро, не му оставяха много време за допълнително четене, да не говорим за тичане из страната в търсене на нов вид лечение.

— Аз участвах в няколко техни програми. Редица хора от сдружението за подпомагане на хора с наранявания на гръбначния стълб също се подложиха на лечение.

„Сдружението за подпомагане на хора с наранявания на гръбначния стълб“. Сърцето му се сви. С ужас разбра какво се задава.

Но тя отново беше крачка пред него.

— Няма да ви моля да се присъедините към нас, не се тревожете. Не мисля, че ще сте полезен член на организацията — очите й блеснаха иронично. — За каквото и да било.

— Така е.

— Искам само да ме изслушате.

— Това мога да направя.

— „Пемброк“ работи по нова, революционна програма. Те правят всичко.

Райм знаеше, че има много и обещаващи техники за помощ на хора с подобни недъзи. Но проблемът беше фундаментален. Въпреки че нараняванията бяха сериозни и последствията — за цял живот, истината беше, че сравнени с други нелечими заболявания, тези на гръбначния стълб бяха рядкост. Това означаваше, че отпусканите от правителството и изследователските корпорации средства отиваха другаде, за процедури и медикаменти, помагащи на повече хора. Затова по-голямата част от лечебните терапии, обещаващи сериозни подобрения в състоянието на пациентите, оставаха на ниво експеримент и не получаваха одобрението на съответните комисии.

А някои от тях постигаха забележителни резултати. В изследователските лаборатории плъхове с жестоки наранявания на гръбначния стълб се научаваха отново да ходят.

— Имат много добри резултати в лечението веднага след получаване на травмата, но това естествено не върши работа за такива като нас.

Ключът към ограничението на щетите върху гръбначния стълб след инцидент е да се действа веднага с лекарства за предотвратяване на отока и унищожаването на нервните клетки на нараненото място. Но вероятността това да се случи беше много малка, обикновено минаваха часове, ако не и дни, докато се пристъпи към действие.

Като дългогодишни пациенти Райм и Сюзън Стрингър можеха да се възползват само от техниките за поправяне на щетите. Но това опираше винаги до един неподдаващ се на решение проблем: клетките на централната нервна система — онези в мозъка и в гръбначния стълб — не се възстановяват така, както в кожата на пръста ти след порязване например.

Това беше борба, която лекарите от Центъра за лечение на наранявания на гръбначния стълб водеха всеки ден и „Пемброк“ беше в челния отряд. Сюзън му описа впечатляващ брой техники, предлагани от центъра. Те работеха със стволови клетки, опитваха се да пренасочат пътя на нервите, използвайки периферни нерви (всеки нерв извън гръбначния мозък, който може да се регенерира) и третирайки травмите с лекарства и други медикаменти, за да стимулират регенерацията. Дори изграждаха неклетъчни „мостове“ около увреденото място за пренасяне на нервните импулси между мозъка и мускулите.

Центърът имаше също и голямо отделение за протези.

— Беше удивително — говореше Сюзън. — Видях запис на болна от параплегия жена с имплантирано цифрово управление, свързано с голям брой жици. Тя ходеше почти нормално.

Райм се загледа в кабела „Бенингтън“, използван от Галт при първата атака.

Жици…

Сюзън започна да му описва някаква система, наречена „свободна ръка“, и други подобни, включващи имплантиране на стимулатори и електроди в ръката.

— Със свиване на рамото или движение на врата по определен начин можеш да постигнеш координирани движения на ръцете и пръстите. Някои пациенти започват дори да се хранят сами — обясняваше тя. — Лекарите призовават отчаяно пациентите да не ходят при разни шарлатани — разказа ядосано за един лекар в Китай, който прибирал по 20 000 долара, за да пробие дупка в главата или в гръбнака на пациента и да му имплантира тъкан от ембрион. С никакъв ефект, разбира се, освен подлагането на човека на смъртоносен риск, по-нататъшни увреждания и финансов банкрут. Лекарите от центъра „Пемброк“ са завършили престижни световни медицински университети — увери го тя.

И давали винаги реалистични прогнози, тоест скромни. Квадриплег като Райм няма да проходи, но би могъл да подобри работата на белия си дроб, да раздвижи и други пръсти и най-важното, да възвърне контрола си над бъбреците и пикочния мехур. Това би намалило значително риска от атаки на дисрефлексия — онова скачане на кръвното налягане, което може да доведе до мозъчен кръвоизлив и да влоши сериозно положението му. Или направо да го убие.

— На мен много ми помогна. Мисля, че до две години ще мога отново да ходя.

Райм слушаше и кимаше. Не се сещаше какво друго да каже.

— Не мислете, че работя за тях. Нито съм защитник на правата на инвалидите. Аз съм редактор, който случайно е и параплегик — ехото от собствените му мисли предизвика у Райм слаба усмивка. Тя продължи: — Но когато детектив Сакс ми каза, че работи с вас, си помислих: „Това е работа на съдбата“. И реших да дойда и да ви разкажа за „Пемброк“. Те могат да ви помогнат.

— Аз… признателен съм ви.

— Чела съм за вас, господин Райм. Вие сте направили много за спокойствието на града. Може би е време да направите нещо добро и за себе си.

— Ами… нещата са сложни — той нямаше представа какво означава това, още по-малко защо й го каза.

— Знам, страхувате се от риска. И би трябвало.

Наистина, за него, като човек с четвърта степен параплегия, една операция криеше много повече рискове, отколкото за нея. Той беше склонен към високо кръвно, респираторни усложнения и инфекции. Въпросът беше в баланса. Заслужаваше ли си да рискува с операция? Преди няколко години за малко не легна под ножа, но появата на нов случай осуети плановете му. И той отложи за известно време всички процедури.

Но сега? Той се замисли: живееше ли, както искаше? Разбира се, че не. Но все пак беше доволен. Обичаше Сакс и тя него. Имаше своята работа. Не беше готов да зареже всичко това и да хукне след някаква нереалистична мечта.

Обикновено стиснал здраво устни, когато ставаше дума за лични чувства, сега сподели със Сюзън страховете си и тя го разбра.

После изненада себе си още повече, като продължи с признания, стигнали до ушите на малцина.

— Чувствам, че моята същност е в ума ми. Там живея аз. Понякога си мисля, че съм добър в работата, защото съм в това положение. Няма какво да ме разсейва. Силата ми идва от болестта. Ако можех да се променя, ако можех да стана „нормален“, дали това няма да навреди на работата ми? Не знам. И не искам да рискувам.

Сюзън се замисли.

— Интересна гледна точка. Но се питам дали не е просто извинение за страха от промяната.

Райм оцени честността й. Той също предпочиташе директния подход.

— В моя случай това е огромна крачка напред.

Тя се засмя.

— Благодаря ви за този разговор — рече той, усетил, че трябва да каже нещо. Тя го дари с още един разбиращ поглед. Този път го подразни по-малко, но той продължаваше да не схваща значението му, затова се смути.

Тя се облегна назад:

— Това беше. Мисията е изпълнена.

Той свъси вежди. Сюзън обясни:

— Донесох ви две влакна, които иначе нямаше как да намерите — и с усмивка изрече: — Искаше ми се да са повече — отново потърси погледа му. — Но понякога малките неща променят всичко. Сега е време да си тръгвам.

Сакс й благодари и Том я изпрати до колата.

Райм изчака и веднага се обърна към Сакс:

— Това беше капан, нали?

— Може и така да се нарече — отвърна тя, — но при всички случаи трябваше да я разпитаме. Когато й се обадих, за да се уговорим, двете се заприказвахме. Тя разбра, че работя с теб, и поиска да си направи презентацията. Обещах й да я запозная с известния човек в инвалидна количка.

Райм се усмихна вяло.

Усмивката му угасна, когато тя се наведе към него и шепнешком каза, за да не чуе Мел Купър:

— Аз не искам друг мъж до себе си, Райм. Но искам да съм сигурна, че си здрав. Това е всичко, което ме интересува. Каквото и да избереш, за мен ще е добре.

Райм си спомни заглавието на оставената от доктор Копецки брошура: „Умри с достойнство“.

Избор…

Тя се наведе още малко и го целуна. Той усети, че дланта й се притиска до челото му малко по-силно, отколкото е необходимо за жест на нежност.

— Как е? Имам ли температура? — попита с усмивка.

Тя се засмя.

— Всички имаме температура, Райм. Не знам дали твоята се е покачила — каза и го целуна отново. — Сега иди да поспиш. С Мел ще продължим още малко. Скоро ще съм при теб.

И се върна към работната маса.

Райм се поколеба, но реши, че е прекалено уморен, за да е полезен в момента. Подкара количката към асансьора, където го посрещна Том и двамата влязоха в малката кабина. Потта продължаваше да мокри челото му. Усети, че бузите му горят. Това бяха симптомите на дисрефлексията. Но главата не го болеше и нямаше усещането, че следва пристъп. Том направи набързо вечерния му тоалет и го приготви за сън. После премери кръвното му и сложи термометъра.

— Малко е високо — отбеляза той, но установи, че няма температура.

После го прехвърли умело от инвалидния стол в леглото. Райм чу думите на Сакс: „Всички имаме температура, Райм“.

От клинична гледна точка това беше абсолютно вярно. Всички имаха. Дори и мъртвите.