Джефри Дивър
Сенчеста зона (5)

4

Хората на закона и реда пристигнаха след няколко минути.

Представителят на Националната сигурност беше млад, но по чин беше старши офицер. Имаше вид на роден в Кънектикът или Лонг Айлънд и отраснал около кънтри клубовете на градчето, но за Райм това беше по-скоро демографски проблем, отколкото недостатък. Острият му и блестящ поглед имаше за цел да опровергае факта, че офицерът всъщност няма ясна представа къде точно в йерархията е неговото място, но това можеше да се каже почти за всеки работещ в АНС. Името му беше Гари Ноубъл.

Федералните, естествено, също бяха на линия, в лицето на специален агент Фред Делрей, с когото Райм и Селито работеха често. Едгар Хувър, основателят на ФБР, щеше да се втрещи от изненада, ако можеше да види отнякъде афроамериканския агент, защото, очевидно за всички, той не беше от Ню Ингланд, но основният извор на изумлението му вероятно щеше да е пълната липса на какъвто и да е намек за онзи „стил Девета улица“ у агента, препоръчителен, дори задължителен, за един ръководител на отдел на ФБР в окръг Вашингтон. Делрей обличаше бяла риза и вратовръзка само когато работеше под прикритие, изискващо подобна маскировка, това беше единствената причина да държи в гардероба си подобни одежди. Днес той беше облечен в типичен „Делрей“ стил: тъмнозелен кариран костюм и розова риза, характерна за веселяците от Уолстрийт. Но оранжевата вратовръзка стресна дори и Райм.

Делрей беше в компанията на наскоро назначения за заместник-шеф на нюйоркския клон на ФБР специален агент Тъкър Макданиъл. Започнал кариерата си във Вашингтон, после изпратен на мисии из Близкия изток и Южна Азия, откъдето се бе завърнал наскоро, специален агент Макданиъл беше добре сложен мъж с гъста черна коса и смугла кожа, но с яркосини очи, които се вторачваха в теб така, сякаш те упрекваха, че лъжеш, докато му казваш „Здрасти“.

Подобен поглед беше голям плюс за офицер от ръководния кадър на ФБР, но Райм прецени, че някак си не пасва за конкретния случай.

От страна на полицията тук беше обемистият Лон Селито, облечен в сив костюм и с необичайна за него бледосиня риза. Вратовръзката — петната по нея си бяха от дизайна, а не защото беше купена от магазин за дрехи втора употреба и поради това малко зацапана — беше единственият неизмачкан атрибут от целия му тоалет. Вероятно беше подарък за рождения му ден от Рейчъл, момичето, с което живееше, или от сина му. Зад детектива от Главно управление на полицията стояха Сакс и Рон Пуласки — рус, младолик офицер от патрулиращия отряд. Официално той се водеше на работа при Селито, но неофициално сътрудничеше на Райм и Сакс, беше техните очи и уши на местопрестъплението. Пуласки беше в полицейска униформа, ръбът на тениската му се виждаше под яката на ризата.

Разбира се, Макданиъл и Ноубъл бяха чували за Райм и виждайки парализирания криминолог-консултант да се движи сръчно с инвалидния си стол из лабораторията, демонстрираха различни степени на изненада, симпатия и неудобство. Но притеснението и неудобството изчезнаха бързо, както ставаше с всички, освен с най-притеснителните, и вниманието им бе грабнато от нещо друго: изумителното кръгло помещение, облицовано с дърво и претъпкано с оборудване за каквото едно разследващо управление в средно голям град можеше само да си мечтае.

След общото представяне Ноубъл взе думата:

— Господин Райм…

— Линкълн — поправи го Райм.

Винаги се дразнеше от излишното официалничене: за него обръщението по фамилия беше като снизходително потупване по главата, придружено с думите: „Горкичкият! Колко ми е мъчно, че си прикован към инвалидния стол за цял живот! Затова ще внимаваме и ще бъдем изключително любезни с теб“.

Сакс долови раздразнението в гласа му и вдигна вежди. Райм преглътна усмивката си и успя да остане сериозен.

— Да, разбира се. Линкълн — покашля се Ноубъл. — Ето каква е ситуацията. Какво знаеш за мрежата… електрическата мрежа?

— Почти нищо — призна той.

В колежа беше учил физика, но електричеството не успя да привлече вниманието му, затова не знаеше друго, освен че електромагнетизмът е една от четирите основни енергии в природата, наред с гравитацията, слабите и силните ядрени взаимодействия. Основният му интерес към електроенергията се заключваше в грижата да си я плаща редовно, за да е сигурен, че оборудването в лабораторията ще бъде захранено. Високотехнологичните машинки гълтаха огромно количество ток, беше му се наложило да сменя инсталацията два пъти, за да може да издържи голямата мощност.

Но Райм съзнаваше, че е жив и функционира единствено благодарение на електричеството: всичко в дома му — апаратът, който вкарваше кислород в дробовете му, батериите за инвалидния стол, контролното табло, задвижвано с гласова команда или с едно докосване, и компютърът, разбира се — беше на ток.

Ако не бяха кабелите, той не можеше да живее нормално. Най-вероятно изобщо нямаше да живее.

— Ето в основни линии фактите: неизвестно лице проникнало в една от подстанциите на голяма електрическа компания и прокарало кабел през прозореца навън.

— Неизвестно лице? Значи ли това, че извършителят е един?

— Още не знаем.

— Кабел навън. Ясно.

— После влязъл в контролния компютър, откъдето се управлява мрежата, манипулирал го и изпратил високо напрежение към подстанцията — продължаваше Ноубъл, докато въртеше нервно копчетата на ръкавелите си във форма на някакво животно, Райм не успя да определи какво.

— И напрежението избило — пое щафетата Макданиъл. — В такива случаи то се стреми да стигне до земята. Нарича се искров електрически заряд или волтова дъга. Става експлозия. Като при мълния. Една пет хиляди волтова искра…

Помощник-специалният агент добави:

— Толкова е мощно, че образува плазма. Това е особено състояние на материята…

— Което не е нито твърдо, нито течно или газообразно — довърши припряно Райм.

— Точно така. Един сравнително малък искров разряд има силата на половин килограм тротил, а този изобщо не е бил малък.

— И целта му е била автобуса? — попита криминологът.

— Така изглежда.

— Те имат гумени колела — намеси се Селито. — При буря автомобилите са най-безопасното място. Случвало ми се е да видя с очите си подобно шоу.

— Така е — кимна Макданиъл. — Но неизвестният извършител е знаел това. Автобусът е бил с накланящо се устройство. Надявал се е или последното стъпало да докосне тротоара, или в точния момент някой да се окаже с един крак в автобуса, а с другия на земята. Това би било достатъчно да се образува дъга.

Ноубъл намести отново малкия сребърен бозайник на копчето си.

— Но не е синхронизирал времето. Или целта. Или нещо му е попречило. Искрата ударила железния знак до автобуса. Убила един пътник, оглушила хората наблизо, пръснала няколко стъкла и причинила пожар. Ако беше улучила автобуса директно, щетите щяха да бъдат много по-големи. Вероятно половината от пътниците щяха да са мъртви, другите да получат изгаряния от трета степен.

— Лон спомена за прекъсване на тока.

Макданиъл отново се включи в разговора:

— С помощта на компютъра извършителят успял да изключи четири други подстанции в този район, така че цялата енергия да мине през онази на Петдесет и седма улица, където е станал инцидентът. След дъгата тя също изключила, но от „Алгонкуин“ успели да включат другите и да захранят града с ток. В момента само шест квартала в „Клинтън“ са на тъмно. Съобщиха по новините.

— Аз не гледам новини — отвърна Райм.

Сакс се обърна към Макданиъл:

— Шофьорът видял ли е нещо? Или някой друг?

— Нищо, което да ни е от полза. Имало е работници в подстанцията. От електроцентралата са им наредили да влязат вътре и да се опитат да пренасочат ръчно тока, ако съм разбрал правилно. Слава богу, че все още са били отвън, когато се е образувала дъгата.

— Значи вътре не е имало хора? — попита Делрей. Агентът взимаше думата за пръв път и Райм предположи, че Макданиъл не е имал време да го запознае с подробностите.

— Не. Подстанцията се управлява автоматично и никой не влиза там, с изключение на техниците за рутинна проверка.

— Как е успял да хакне компютъра? — запита Селито и се намести на един от столовете, който въздъхна шумно под тежестта му.

— Не сме сигурни — отвърна Гари Ноубъл. — Сега проверяваме възможните сценарии. Нашите хакери се опитаха да разиграят възможните варианти, но все още не успяват да влязат в системата. Знаете как е: лошите момчета са винаги една крачка пред нашите специалисти.

— Някой да се е похвалил с успех? — попита Рон Пуласки.

— Още не — отвърна Ноубъл.

— Тогава защо решихте, че е терористичен акт? — попита Райм. — Според мен някой е намерил хитър начин да обезвреди алармите и охранителните системи и… Докладвано ли е за убийства или големи обири?

— Засега не — отвърна Селито.

— Има няколко причини да мислим за тероризъм — започна Макданиъл. — Първо, нашият софтуер за изследване и сравняване на профилите мисли така.

Той спря за момент и ги изгледа, сякаш искаше да предупреди, че никой не бива да изнася информацията, с която имаше намерение да ги запознае. Райм заключи, че става дума за разузнавателните служби извън закона — държавни агенции за подслушване без право на юрисдикция в щата, поне не и официално, които се движеха по ръба на закона. Агенцията за национална сигурност, където работеха най-добрите подслушвачи в света, се помещаваше в Мериленд.

— От разузнавателните служби пристигна нов сигнал и вътре има доста интересни неща.

Сигнал от разузнавателните служби. Следене на мобилни и сателитни телефони, имейли… изглеждаше правилен подход, когато си изправен пред престъпник, използващ електричеството като оръжие за атака.

— В общи линии, има признаци, че в района действа нова терористична група. Досега не сме я регистрирали.

— Кои са те? — попита Селито.

— Името започва със „Справедливост“ и някъде в него има и „за“ — обясни Макданиъл.

Справедливост за…

— И нищо друго? — запита Сакс.

— Нищо. Може да е „Справедливост за Аллах“, „Справедливост за онеправданите“. Всичко. Нямаме представа.

— Но думите са английски, нали? — попита Райм. — Не са арабски, сомалийски или индонезийски?

— Да — отвърна Макданиъл, — но аз проверявам из мултиезиковите програми и диалектите във всички възможни комуникационни системи.

— Легални — добави бързо Ноубъл. — Можем да се доберем само до легалните.

— Но по-голямата част от комуникацията им се намира в сенчестата зона — заяви Макданиъл, без да обясни термина.

— Ъхъм, какво е това, сър? — попита Рон Пуласки.

— Сенчеста зона ли? — помощник-специалният агент го погледна, сякаш си имаше работа с малоумен. — Названието идва от последния метод за компютризация… това е складиране на данните и програмите в сървъри, но някъде, а не в собствения ти компютър. Писал съм анализ по въпроса. Използвам термина за обозначаване на новите комуникационни технологии. Днес лошите играчи рядко използват стандартни клетъчни телефони и имейли. Те изпращат съобщенията си чрез нови техники като блогове, Туитър и Фейсбук. Вмъкват закодирани съобщения в музикални и видеоклипове, които потребителите свалят и качват. И по мое мнение имат напълно нови системи, различни видове модифицирани телефони и радиовръзки с алтернативни честоти.

Сенчестата зона. Лошите играчи…

— Кое ви дава основание да мислите, че „Справедливост за…“ стоят зад атаката? — попита Сакс.

— Не сме сигурни — призна Ноубъл.

Макданиъл изплю камъчето:

— Вижте, има сведения от разузнавателните служби за парични преводи през последните няколко дни, за раздвижване сред определени кръгове и дочути коментари от рода на „Този път ще е голяма работа“. И когато днес стана този инцидент, решихме, че нещата може да са свързани.

— И не бива да забравяме, че Денят на Земята наближава — напомни Ноубъл.

Райм не беше съвсем сигурен какво означава „Денят на Земята“, съчетанието не будеше в него нищо друго, освен известна доза раздразнение, като при всеки друг празник. Блокираните от демонстрантите улици ангажираха полицията, която иначе би могъл да използва за конкретния си случай.

— Може да е повече от съвпадение — отбеляза Ноубъл. — Срив в електрическата мрежа ден преди Деня на Земята. Това предизвика интереса на президента.

— На президента? — вдигна вежди Селито.

— Точно така. В момента той присъства на някаква конференция по въпросите на възобновяемата енергия и тя се провежда съвсем близо до засегнатия район.

— Някой иска да насочи вниманието на обществеността към проблема — замисли се Селито. — Екотероризъм.

Но в Ню Йорк този проблем не беше наболял. Тук изсичането на дървета и обедняването на почвата не бяха превърнати в индустрия.

— Може да е „Справедливост за природата“ — предположи Сакс.

— Има и още нещо — продължи Ноубъл. — Един от докладите на разузнавателните служби свързва думите „Справедливост за…“ с името Рахман. Не е фамилно. В нашите неправителствени списъци за ислямистки терористи открихме осем пъти думите „за Рахман“. Обектът е неидентифициран.

Ноубъл заряза мечките или тюлените по ръкавелите си и се заигра с красивата си химикалка.

— Ние в Националната мислим, че Рахман е част от неактивно ядро на ислямистка организация, съществуваща тук от години, може би още от единайсети септември. Стои далеч от джамиите, не се набива в очи и страни от арабите.

— Извикал съм човек от моя Т и К отряд от Куонтико — добави Макданиъл.

— Т и К? — попита рязко Райм.

— Технологии и комуникации. Отговарят за проследяването на сигналите. И един специалист по телефонно подслушване, ако се наложи. Имам двама прокурори от Министерството на правосъдието. И събираме още двеста агенти.

Райм и Селито се спогледаха. Това беше стряскащо голям екип за един инцидент, за който дори не беше сигурно, че е част от текущото им разследване. При това свикан с невероятна бързина. От атаката бяха минали по-малко от два часа.

Агентът забеляза смайването им.

— В Бюрото сме убедени, че тероризмът вече има нов профил. Затова и ние прилагаме нов подход в борбата си с него. Нали разбирате, като онези самолети с дистанционно управление в Близкия изток и Афганистан? Всички знаем, че пилотите се намират не в тях, а близо до търговския център в Колорадо Спрингс или Омаха.

Сенчестата зона…

— Хората от Т и К работят усилено и скоро ще сме в състояние да прихващаме повече сигнали. Но засега не можем да се откажем напълно от традиционните методи — довърши и погледът му обиколи лабораторията. „В лицето на един прост криминолог“, довърши наум мисълта му Райм. Агентът спря поглед на Делрей. — Работа с информатори например. Въпреки че Фред не постигна голям успех.

Талантът на Делрей да работи под прикритие можеше да се мери единствено с уменията му да открива и доставя конфиденциална информация за нуждите на разследването. След единайсети септември той заедно с голяма група агенти се сближи с ислямисткото общество в града и се зае сам да научи арабски, индонезийски и фарси. И досега си сътрудничеше успешно с наистина впечатляващо добрия антитерористичен отдел към нюйоркската полиция. Той потвърди думите на шефа си.

— Не чух и една дума за „Справедливост за…“ нито за този Рахман, въпреки че го пуснах на момчетата от Бруклин, Джърси, Куинс и Манхатън.

— Защото се е случило току-що — напомни шефът.

— Да — каза замислено Макданиъл. — Но подобно нещо се планира предварително. Може би месец?

— Най-малко — съгласи се Ноубъл.

— Ето, виждате ли? Това е онази проклета сенчеста зона.

Райм долови ясно нотката на недоволство от страна на Макданиъл към Делрей: смисълът на информацията беше да научават за нещата, преди те да се случат.

— Добре, Фред, продължавай — кимна Макданиъл. — Справяш се добре.

— Разбира се, Тъкър.

Ноубъл приключи играта с химикалката и се прехвърли на часовника си.

— И така, Национална сигурност поддържа връзка с Вашингтон и Държавния департамент, ако се наложи, имаме подкрепата и на посолствата. Както обикновено случаят се разследва едновременно и от полицията, и от Бюрото. Линкълн, всички знаем, че си ненадминат при огледа на местопрестъплението и анализа на веществените доказателства, и разчитаме на експертната ти преценка. Екипът вече е събран. До двайсет минути трябва да са в района на подстанцията. Максимум трийсет.

— Разбира се, ще помогнем — отвърна Райм. — Но държим да поемем изцяло огледа на мястото. От входа до изхода. И околностите. Не просто да съберем доказателства, а да разплетем цялото кълбо.

Той погледна бързо към Селито и детективът му кимна леко.

Настъпи неловко мълчание. Присъстващите осмисляха подтекста на казаното. Големият въпрос беше кой ще води разследването. В наши дни работата на полицията беше организирана така, че случаят най-често се поемаше от криминолозите, организирали огледа на местопрестъплението. Тази практика се наложи като следствие от бързото развитие на разследващите технологии през последните десетина години. Докато провеждаха огледа и анализираха намереното, криминолозите добиваха най-добра представа за природата на престъплението, за профила на извършителя и заподозрените и тръгваха първи по следите.

Триумвиратът — Ноубъл и Макданиъл от страна на ФБР, и Селито — от страна на нюйоркската полиция, трябваше да вземе стратегическо решение. Ако приемеха Райм да води разследването на местопрестъплението, това на практика означаваше да му предоставят ролята на водещ следовател. Не че имаха нещо против. Той бе разкривал престъпления в този град много преди те да започнат работа и понеже нямаше никакви заподозрени или насочващи следи освен очевидните, да сложат начело един утвърден криминолог беше мъдро решение.

Райм от своя страна искаше отчаяно случая. Факторът скука…

Вярно, имаше и малко его, разбира се.

Затова изложи възможно най-силния си аргумент. Не каза нищо. Просто се втренчи в лицето на мъжа от Национална сигурност, Гари Ноубъл.

Макданиъл се размърда неспокойно, все пак неговите хора щяха да бъдат извън случая. Ноубъл попита:

— Какво мислиш, Тъкър?

— Аз познавам работата на господин… на Линкълн. Нямам нищо против да проведе огледа. При положение, че координира действията си с нас.

— Разбира се.

— Искаме да има наш представител на местопрестъплението. И незабавен достъп до данните от анализа на доказателствения материал — той се вгледа в очите на Райм. Не в тялото. — Най-важното за нас е да получаваме информацията навреме.

„В смисъл, дали някой в твоето положение може да действа бързо?“, преведе си наум Райм. Селито се размърда неспокойно, но в забележката на агента нямаше ирония. Беше си основателен въпрос, насочен към Райм.

— Ясно — кимна криминологът.

— Добре. Ще наредя на хората си да бъдат на ваше разположение — увери го агентът.

— Сега — зае се с подробностите Ноубъл — ще се опитаме да отклоним вниманието на пресата от идеята за терористична атака. Ще поддържаме версията, че е инцидент. Но информацията вече изтече. Хората са изплашени.

— Така е — допълни го Макданиъл. — В кабинета си имам монитори, които следят трафика на информация в интернет. Наблюдава се огромно търсене на файлове, свързани с къси съединения, изключване на тока, волтови дъги и така нататък. В Ю-Туб има запис на волтова дъга на електрическо табло, после всичко лумва в пламъци и виждаш как тялото на един тип с гръб към камерата гори.

— И всички се страхуват, че тези електрически дъги може да се образуват не само в подстанция, но навсякъде. В домовете и офисите им.

— А могат ли? — попита Сакс.

Макданиъл очевидно не бе изучил всичко необходимо за електрическите дъги. И си го призна.

— Мисля, че могат, но не знам каква мощност е нужна за това.

Погледът му неволно се спря на близкия двеста и двайсет волтов контакт.

— Добре — кимна отново Райм и погледна към Сакс. — Време е да се захващаме за работа.

Сакс тръгна към вратата и извика през рамо:

— Рон, ела с мен.

Пуласки се присъедини към нея. След секунда външната вратата се затвори, а малко след това чуха ръмженето на двигателя на колата й.

— Сега предлагам да се концентрираме върху разигравания от компютрите сценарий — поде Макданиъл. — Ние смятаме, че този инцидент е само опипване на почвата, изпробване на мрежата като възможна мишена на терористична атака. Всичко беше направено доста неумело и жертвата е само една. Вкарахме данните в системата и алгоритмите посочиха, че следващия път ще опитат нещо различно. Дори има предположения за необичайност.

— Моля? — извика Райм, ядосан от странния начин на изразяване на специалния агент.

— Необичайност или изолиран случай — софтуерният анализ определя петдесет и пет процента неповторяемост на факторите за инцидента. Това не е най-лошата прогноза на света, нали?

— Но не е ли това друг начин да кажем, че има четирийсет и пет процента шанс още някой из улиците на Ню Йорк да бъде убит с ток? — възрази Райм. — И това може би се случва в момента.