Джефри Дивър
Сенчеста зона (48)

46

— Имаме ново писмо.

Мрачното лице на Анди Джесън плуваше на екрана пред Райм. Двамата разговаряха чрез конферентна видеовръзка. Косата на президента на „Алгонкуин“ беше твърда, с прекалено много лак по нея и той прецени, че или беше прекарала нощта в централата, или не се е къпала сутринта.

— Още едно?

Райм хвърли бърз поглед към Лон Селито, Купър и Сакс, замръзнали в различни пози и настроения около работната маса.

Дебелият детектив грабна кифла от донесената от Том табла със закуски, лапна наведнъж половината и каза възмутено:

— Още не можем да се съвземем от последната му атака, а той вече е подготвил друга?

— Предполагам, че се е ядосал, понеже не му обърнахме внимание — отвърна Джесън.

— Какво иска сега? — попита Селито, почти едновременно с Райм, който изръмжа към микрофона:

— Искам писмото тук възможно най-скоро.

Джесън отговори първо на Райм:

— Дадох го на агент Макданиъл. Той пътува към вас.

— Какъв е срокът?

— Шест часа следобед.

— Днес?

— Да.

— Господи! — измърмори Селито. — След два часа.

— Какво е искането му? — попита Сакс.

— Иска да спрем ДК — директния ток — цялото подаване към другите мрежи в Северна Америка за един час, като започнем в шест часа. Ако не го направим, ще загинат още хора.

— Какво означава това? — попита Райм.

— Нашата линия е известна с името Североизточна интер връзка и „Алгонкуин“ е най-големият доставчик на електроенергия в нея. Ако компания от друга мрежа има нужда от ток, ние й го осигуряваме. Ако се намират на разстояние повече от шестстотин километра, използваме постоянен ток, не променлив. Излиза по-евтино. Така зареждаме обикновено малки електрически компании в провинцията.

— Какъв е смисълът на подобно искане? — запита Лон Селито.

— Не знам защо му е това. За мен няма никаква логика. Вероятно си мисли, че така намалява риска за хората, които живеят около трансмисионните линии, да се разболеят от рак. Но според мен около тях живеят не повече от хиляда души.

— Не е задължително исканията му да са разумни — отбеляза Райм.

— Така е.

— Можете ли да изпълните това искане?

— Не. Това е невъзможно. Проблемите са същите като с мрежата в Ню Йорк, само че щетите ще бъдат по-големи. Тук имаме и директно захранване на военни и научноизследователски бази. От Националната сигурност твърдят, че ако спрем тока, това ще застраши сигурността на страната. Военните са на същото мнение.

— И вероятно ще загубите милиони долари — подметна Райм.

Настъпи кратка пауза.

— Да, това е истина. Ще нарушим стотици договори. Ще бъде истинско бедствие за компанията. Но всичко това е хипотетично. За даденото ни време ние не можем чисто физически да изпълним условието му. Да затвориш верига със седемстотин хиляди волта напрежение не е като да изгасиш лампата с натискане на ключа.

— Разбрах — каза Райм. — Как получихте писмото?

— Галт го е предал по един от нашите служители.

Райм и Сакс се спогледаха.

Джесън им обясни, че е предадено на шефа на охраната Бърнард Уол, когато той се връщал от обяд.

— Той там ли е в момента? — попита Сакс.

— Изчакайте минута да видя какво е положението — отвърна Джесън. — Преди малко го разпитваха от ФБР. Ще проверя дали са свършили.

— Дори не са си направили труда да ни уведомят, че ще говорят с него — прошепна Селито. — Сигурно е нейна инициатива.

След няколко минути на екрана се появиха широките рамене на Бърнард Уол. Той седна до Анди Джесън. Кръглият му черен скалп блесна на светлината.

— Здравейте — поздрави го Сакс.

Той кимна и красивото му лице се раздвижи.

— Добре ли сте?

— Да, детектив.

Но Райм видя, че човекът не е добре. Очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите и избягваха да гледат в камерата.

— Разкажете ни какво стана.

— Връщах се от обяд. Галт опря в гърба ми пистолет и ме заведе в една странична уличка. Пъхна в джоба ми писмо и ми нареди да го предам на госпожица Джесън. После изчезна.

— И това беше всичко?

Уол се поколеба, после отвърна:

— В общи линии, да.

— Спомена ли нещо, насочващо за мястото, където може да се крие, или за бъдещия обект на нападение?

— Не, говореше предимно за електричеството, че причинявало рак и че никой не го било грижа.

Райм полюбопитства:

— Господин Уол, видяхте ли оръжието, с което ви заплаши? Има ли вероятност да е блъфирал?

Отново колебание. После:

— Да, успях да го зърна. Четирийсет и пети калибър, 1911 година. Стар военен модел.

— Докосна ли ви? Бихме могли да вземем проба от дрехите ви.

— Не, само с пистолета.

— Къде се случи това?

— На една улица до склад за автомобилни части „Би енд Ар“. Не си спомням точно, сър. Бях много изплашен.

— И това ли беше всичко? — попита Сакс. — Не ви ли зададе въпроси за разследването?

— Не, детектив. Мисля, че искаше единствено писмото му да стигне по-бързо до госпожица Джесън. Не би могъл да измисли по-бърз начин да й го предаде, освен да спре някой от служителите.

Райм нямаше повече въпроси. Погледна към Селито, но той поклати глава.

Те му благодариха и Уол излезе от кадър. Джесън отмести поглед встрани и кимна към някого, който беше влязъл в стаята. После се обърна отново към камерата.

— С Гари Ноубъл имаме среща с кмета. После имам насрочена пресконференция. Ще отправя лична молба към Галт. Мислите ли, че ще помогне?

Не, Райм не мислеше, че ще има някаква полза, но каза:

— Направете го, направете всичко възможно, ако не да го спрем, поне да забавим действията му.

На вратата се позвъни. Бяха Тъкър, Макданиъл и Хлапето.

Райм се изненада. Агентът сигурно знаеше, че предстои пресконференция, но бе пропуснал възможността да се появи на подиума и бе дошъл тук. Отстъпваше лаврите на Националната, за да му донесе лично писмото.

Рейтингът на федералния агент се придвижи отново нагоре.

След като изслуша всичко за Галт и неговия мотив, Макданиъл попита Пуласки:

— Не открихте ли в апартамента нещо за „Справедливост за…“ и Рахман?

— Не, нищо.

По лицето на агента се изписа разочарование, но той побърза да каже:

— Това не противоречи на теорията ни.

— Която е? — попита Райм.

— Обикновена терористична операция, използваща фронтмен, чиято цел съвпада с тяхната. Може дори да не се харесват взаимно, но се стремят към едно и също. За терористичната организация е важно, че хората й са напълно изолирани от отрицателния герой. И цялата комуникация между тях е…

— В сянка? — ухапа го лекичко Райм.

— Точно. Налага им се, защото не искат да демонстрират връзката си с него. Задачите им са различни. Те искат обществено недоверие и разрушение. Той иска възмездие — Макданиъл кимна към профила върху бялата дъска. — Помните ли какво каза Паркър Кинкейд? Галт не използва местоимения? Защото иска да скрие факта, че не действа сам.

— Еко, политически или религиозен терор?

— Всичко е възможно.

Но беше трудно човек да си представи „Ал Кайда“ или талибаните, свързани с емоционално нестабилен човек, обзет от желание за мъст към електрическа компания, защото тя го разболяла от левкемия. Екотерористите бяха по-възможен вариант. Те имаха нужда от човек, запознат със системата. Райм беше склонен да допусне подобен сценарий, но той трябваше да бъде подкрепен с някакво доказателство.

Макданиъл добави, че е получил разрешение неговият Т и К отдел да прегледа електронната поща и връзките на Галт в интернет мрежата. Той разпратил имейли и публикувал коментари в различни групи, свързани с онкологични заболявания. Писал за болестта си и за връзките си с електрическата компания. Но нищо от написаното не намеквало за мястото, където би могъл да се крие или какво е намислил да прави.

Райм изгуби търпение от дългите обяснения на агента.

— Искам да видя писмото.

— Разбира се — отвърна Макданиъл и кимна към Хлапето.

Моля ти се, дай ми ясна следа! Нещо полезно, моля те!

След минута всички зачетоха второто писмо на Галт.

„До Анди Джесън, президент на Алгонкуин Консолидейтед Пауър енд Лайт“

Вие пренебрегнахте предишното ми искане и аз не мога да приема това. Трябваше да се съобразите с разумното ми предложение и да ограничите притока на енергия, но не го направихте. Вие сте виновна за последствията, вие и никой друг. Вашето равнодушие и алчност доведоха до смъртта на хората от днешния следобед. Вие трябва да покажете на хората, че те нямат нужда от наркотика, с който ги захранват, и че има начин да се върнат към екологично по-чист начин на живот. Те не го знаят, но ние сме тези, които трябва да им покажем, че могат. Искам от вас да прекъснете изцяло подаването на прав ток към Североамериканските интер връзки за един час, като започнете в шест часа тази вечер. Това условие не подлежи на коментар.

Купър започна веднага анализа на писмото. След десет минути беше готов.

— Няма нищо ново, Линкълн. Същата хартия, същата писалка. Неясен източник. Още реактивно гориво. Алтернативно също. Това е.

— Мамка му!

Като да отвориш сутринта на Коледа красива кутия за подаръци и да откриеш, че е празна.

Райм забеляза свития в ъгъла Пуласки. Главата със стърчаща руса коса беше наведена напред, а той говореше тихо по телефона. Разговорът явно беше личен и Райм можеше да се обзаложи, че нямаше нищо общо със случая „Галт“. Говореше с болницата, за да разбере състоянието на ударения от него човек. Или вече се обаждаше на близките на мъжа и поднасяше съболезнования.

— Тук ли си, Пуласки? — изгърмя гласът на Линкълн.

Той веднага затвори телефона.

— Сър, аз…

— Защото ми трябваш тук.

— Тук съм, Линкълн.

— Добре. Обади се на Въздушен контрол и на транспортна полиция, кажи им, че имаме писмо с нови искания и открихме още реактивно гориво. Да засилят охраната по летищата. Звънни и в Министерството на отбраната. Военните обекти също може да са мишена на новата атака, особено ако Тъкър се окаже прав и терористите също са намесени. Ще се справиш ли? Да говориш и с Пентагона? Да ги запознаеш с обстановката?

— Да, сър. Ще го направя.

Райм се обърна към дъската с доказателствата и въздъхна. Симбиотични връзки на терористични групи, кълбесто дъждовни комуникации и невидим заподозрян с невидимо оръжие.

А другият случай? Опитът да заковат Часовникаря в Мексико Сити? Нищо, освен една загадъчна печатна платка, някакво упътване и неразбираеми числа:

Петстотин и седемдесет и триста седемдесет и девет…

Което му напомни за други числа. Онези на циферблата на часовника в стаята, чиито стрелки отмерваха неумолимо времето до следващия срок.

Второ писмо с искания

• Доставено от Бърнард Уол, шеф на охраната на „Алгонкуин“

— нападнат от Галт

— без физически контакт, няма следи

— няма данни за местопребиваването на извършителя, нито за мястото на следващата му атака

• Хартията и мастилото съвпадат с използваните за написване на първото писмо

• Следи от алтернативно и реактивно гориво по хартията

— атака над военна база?

…

Профил

• Идентифициран като Реймънд Галт, четирийсет години, адрес: Манхатън, Съфолк Стрийт 227

• Връзка с терористични организации? Със „Справедливост за (неизвестно)“? Терористична група? Включен ли е човек на име Рахман? Неизяснено движение на парични средства, оживление сред определени кръгове и слухове за нещо „голямо“

— пробивът в охраната на склада на „Алгонкуин“ във Филаделфия вероятно има връзка с атаките

— разкрития от СИГНИТ: кодови думи за оръжие, „хартия и материали“ (оръжие и експлозиви)?

• Бойната група включва мъж и жена

• Неизяснена връзка между тях и Галт

• Раковоболен; наличие на винбластин и преднизон в големи количества, следи от етопозид. Левкемия

• Въоръжен с армейски колт модел 1911 година, четирийсет и пети калибър