Джефри Дивър
Сенчеста зона (45)

43

Стационарният телефон на Райм иззвъня. На дисплея се изписа номер, който се надяваше да види, макар и не в този момент. Въпреки това веднага натисна бутон „Отговор“.

— Катрин, с какво разполагаме?

Нямаше време за излишни любезности. Но Данс разбираше. Тя беше същата, когато разследваше случай.

— Момчетата от отдел „Наркотици“ най-после накараха онзи работник да си отвори устата… Нали се сещаш, дето даде кутията на Логан, след като той слезе от самолета? Оказа се, че все пак е погледнал какво има в нея, както и предполагахме. Не съм сигурна, че ще ни помогне, но ето какво е видял: тъмносиня брошура с някакво заглавие, но не е разбрал думите. Доколкото си спомня, имало е две букви „С“. Може да е било логото на някаква фирма. После, изписан лист хартия с главна буква „I“, последвана от шест тирета. Като играта „Попълнете празните места“.

— Той има ли някакви предположение за какво може да е било това?

— Не. После, парче хартия с няколко числа на него. Всичко, което си спомня, е петстотин и седемдесет и триста седемдесет и девет.

— „Шифърът на Леонардо“ — каза разочаровано Райм.

— Да. Аз обичам гатанки, но не и в професията.

— Разбирам те.

I ——————————

Попълнете празните места.

И: петстотин и седемдесет и триста седемдесет и девет.

— Видял е и още нещо — добави Данс. — Печатна платка. Малка.

— За компютър ли?

— Човекът не знае. Бил разочарован. Казва, че щял да открадне кутията, ако в нея е имало нещо лесно за продаване.

— И сега щеше да е мъртъв.

— По тази причина се съгласи с удоволствие да остане в затвора за известно време. Говорих с Родолфо. Иска да му се обадиш.

— Разбира се.

Райм благодари на Данс и затвори. После набра телефона на командир Родолфо Луна в Мексико Сити.

— Ах, капитан ПЕН Райм. Току-що говорих с агент Данс. Тази загадка с числата…

— Да не би да е адрес?

— Вероятно да. Но… — липсата на ентусиазъм трябваше да означава, че в един осеммилионен град на човек му трябват повече от две числа, за да открие определен адрес.

— При това може да са свързани, но може и да не са.

— А може и да не са адреси.

— Да — каза Райм. — Имат ли някаква връзка с двете места, на които е засечен Логан?

— Нямат.

— А онези жилищни сгради? И офисите?

— В момента Артуро Диас и хората му разговарят с наемателите. Обясняват им ситуацията. Легитимно пребиваващите там фирми не могат да повярват, че са в опасност. Нелегалните елементи също не вярват, но по други причини. Те са по-добре въоръжени от нашите хора и не мислят, че някой би имал смелостта да ги нападне.

Петстотин и седемдесет и триста седемдесет и девет…

Телефонен номер? Координати? Част от адрес?

Луна продължи:

— Уточнихме маршрута на камиона от летището до центъра на града. Спрели са ги веднъж за превишена скорост. Но вие сигурно сте чували за нашата пътна полиция. Таксата е била платена на мига и никой не е задавал допълнителни въпроси. Артуро докладва, че двамата полицаи — между другото, те са уволнени веднага и вече си търсят нова работа — са идентифицирали нашия Часовникар. В камиона са били само той и шофьорът, и естествено нашите момчета не са си направили труда да поискат документите му. Отзад не е имало нито контрабандни стоки, нито друг съмнителен товар като евентуална следа. Така че не ни остава друго, освен да насочим вниманието си към сградите, към които, поне така ми се иска, той е насочил своето. Моля се…

— В момента да не пътува към истинската си жертва, някъде на пет километра от онова място.

— В общи линии, да.

— Имате ли някаква идея за какво може да му е онази печатна платка в кутията за Логан?

— Аз съм войник, капитане, не хакер. Нито съм на шестнайсет години. Затова е съвсем естествено да си мисля не за част от хардуер, а за дистанционен детонатор на експлозиви. Брошурата вероятно съдържа инструкции.

— Да, и на мен ми мина през ума.

— Сигурно не е искал да пътува с такова устройство в джоба си. Много по-логично е да го получи или да го направи тук. Чувам, че при вас положението е напечено. Какво, терористи ли се оказаха?

— Не знаем още.

— Ще ми се да можех да помогна.

— Благодаря ви за това, командире. Но засега е по-добре да се съсредоточите върху Часовникаря.

— Добър съвет — каза Луна и произведе звук, нещо средно между ръмжене и смях. — Ах, къде по-лесно е да започнеш случая с един-два трупа! Мразя, когато жертвите са още живи и не мога да ги идентифицирам.

Райм се усмихна. Беше напълно съгласен с колегата си.