Джефри Дивър
Сенчеста зона (43)

41

Амелия Сакс се завърна с доказателствата. Щом влезе в къщата, Райм сбърчи нос. Тя носеше със себе си отвратителна воня на изгоряла коса, изгоряла гума, изгоряла плът. Някои хора смятаха, че обонянието му се изостря за сметка на парализираното му тяло. Райм не беше сигурен, че двете са свързани, но при всички случаи долавяше миризмите отдалече.

Той огледа събраните от Сакс и колегите от криминалния отдел материали и при мисълта за това, което може би щяха да му разкажат, потръпна нетърпеливо.

Докато Сакс подреждаше всичко върху работната маса, той попита:

— Полицията откри ли откъде е напуснал тунела?

— Не. Няма и следа от него. Нищичко — отвърна тя и се огледа. — Къде е Рон?

Райм й каза, че полицаят още не се е върнал.

— Звънях, пращах съобщения, но никакъв отговор. Последния път ми каза, че е разбрал какъв е мотивът на Галт, но не се впусна в подробности. Какво става, Сакс?

Докато говореха, той улови зареяния през прозореца поглед и застиналото й лице.

— Направих грешка, Райм. Изгубих време да евакуирам строежа и училището. Не отгатнах мишената.

Тя му каза, че Боб Кавано ги е насочил към хотела.

— Ако бях помислила по-добре, можех да ги спася — въздъхна дълбоко тя.

Отиде до бялата дъска и решително написа:

Място на престъплението — хотел „Батъри Парк“

Отдолу записа и имената на жертвите: семейство — мъж и жена, бизнесменът от Скотсдейл, Аризона, един писател и един рекламен агент от Германия.

— Можеше да са много повече. Чух, че си разбила стъклата на прозорците и си извадила много хора оттам.

Тя само вдигна рамене.

Райм знаеше, че „какво щеше да стане, ако“ не влизаше в работата на полицията. Правиш, каквото можеш, даваш всичко от себе си и толкова.

Но и той чувстваше същото като Сакс — вътрешно беснееше, че въпреки надпреварата с времето и отгатването на района на атаката те не само че не успяха да спасят хората, но изпуснаха Галт.

Но Райм не беше толкова разстроен. Хората на закона и реда се виняха при всяка своя грешка, но Сакс винаги се кореше най-много. Той можеше да й каже, че без нейната намеса щяха да загинат много повече хора. Че благодарение на нея Галт вече знаеше, че е идентифициран и издирван из целия град. И това може би щеше да го накара да спре с атаките и да се предаде. Но всичко това беше равносилно на снизходително потупване по рамото. Ако някой започнеше да успокоява него по този начин, той не би си направил труда да го слуша.

И колкото и да бе неприятно, истината беше, че престъпникът успя, защото тя сбърка.

Сакс се приближи към работната маса и се зае да подреди веществените доказателства.

Тя се отнасяше резервирано към грима и това позволи на Райм да забележи, че лицето й е по-бледо от обикновено. Разбра, че видяното на мястото на атаката я бе покъртило. Тя се бе разстроила от инцидента при автобусната спирка и споменът от видяното все още я плашеше. Но сега беше различно, сцената с умиращите в адски мъки хора в хотела я бе изкарала от равновесие.

— Те… те сякаш танцуваха, докато умираха, Райм — опита се да му опише картината тя.

После му показа работното облекло и каската на Галт от „Алгонкуин“, чантата с инструментите и резервните части, поредния кабел, същия като използвания при автобусната спирка вчера сутринта. Останаха още няколко плика с проби и улики. И един предмет в плътен найлонов плик: този път, за да свърже кабела с главната линия, Галт беше сложил нещо различно от използваното в подстанцията на „Алгонкуин“ на Петдесет и седма улица. Пак имаше сплит болтове, но между двете жички бе вмъкнал пластмасова кутия с размерите на книга с дебели корици.

Купър я провери за експлозиви, после я отвори.

— Изглежда домашно изработена, но нямам представа за какво може да служи.

— Да се обадим на Чарли Сомърс — предложи Сакс.

След пет минути те успяха да осъществят конферентна връзка с изобретателя от „Алгонкуин“. Тя му разказа подробностите от атаката в хотела.

— Не знаех, че положението е било такова… страшно — каза тихо той.

— Ние ценим високо съветите ви за начините, по които би могъл да действа, освен електрическата дъга — намеси се Райм.

— Но това не помогна много — промълви Сомърс.

— Искам да погледнете тази кутия. Намерихме я там — обясни му Сакс. — Свързваше линията на компанията ви с пуснатата от него към хотела.

— Разбира се.

Купър му даде адреса на страница в интернет за секретно препращане на видеоматериала, после обърна високочестотната камера към вътрешността на кутията.

— Виждам я. Нека да поогледам… Интересно. Не е готово изделие. Ръчно направено.

— И ние стигнахме до този извод — каза Райм.

— Досега не съм виждал такова нещо. Не и толкова компактно. Това е прекъсвач. Като онези в подстанциите и трансмисионните системи.

— За включване и изключване на кръга?

— Да. Като ключовете на стената в дома ви, само че този управлява напрежение от сто хиляди волта. Виждам вентилатор, соленоид и приемател. Дистанционно управление.

— Значи е закачил кабела, без да трансферира електропотока? Просто се е отдалечил на безопасно място и е натиснал ключа. Анди Джесън спомена, че може да опита нещо подобно.

— Така ли? Хм. Интересно — замисли се Сомърс и додаде: — Но не мисля, че го е направил по презумпция за безопасност. Всеки електротехник знае как да снажда безопасно жици. Не, причината е друга.

Райм разбра.

— Иска да прецизира времето на атаката. Да включи кабела, когато знае, че ще има най-много жертви.

— И аз мисля така.

— Един от работниците го е видял в тунела. Каза ни, че е наблюдавал сцената през лаптопа си. Сигурно е бил прикачен към близката охранителна камера, но не мога да открия къде.

— Може да е видял подходящ момент и затова да е избързал да натисне бутона няколко минути по-рано — замисли се Райм. — За да убие повече хора. Освен това е знаел, че „Алгонкуин“ няма да изпълни искането му.

— Талантливо копеле — измърмори Сомърс. По гласа му личеше, че е впечатлен. — Действа изключително умно. Прекъсвачът изглежда прост, но повярвайте ми, не му е било лесно да го направи. Около такава мощна линия има много електромагнитни полета и високо напрежение и е трябвало да измисли как да предпази електрониката. Определено си имаме работа с интелигентен престъпник. Предполагам, че за вас това не е добра новина.

— Откъде би могъл да вземе частите? Соленоида, приемателя, вентилатора?

— Има ги във всеки магазин за електрочасти в района. Стотици са… Има ли серийни номера?

Купър отново огледа кутията.

— Не. Само номер на модела. Това е всичко.

— Нямате късмет.

Райм и Сакс благодариха на Сомърс и затвориха.

Сакс се върна при работната маса и заедно с Купър огледаха внимателно инструментите на Галт, комбинезона и каската. Но не откриха нито карта, нито записки, нямаше нищо, от което можеха да заключат къде се крие и каква е следващата му цел. Това не ги изненада, Галт беше оставил нарочно нещата си в тунела, знаеше, че ще бъдат намерени.

Детектив Гретхен Сахлоф от централното управление на полицията бе снела отпечатъци от кабинета на Галт, към тях прибави и отпечатъка на палеца му от досиетата на отдел „Човешки ресурси“ на компанията. Купър изследва всички проби и ги сравни с взетите от Сахлоф. Оказа се, че всички отпечатъци по събрания материал бяха на Галт. Това ядоса Райм. Ако имаше и други, те щяха да ги отведат до негов приятел, съучастник или член на мистериозната „Справедливост за…“, изобщо до друг замесен в тази работа.

Освен това, както забеляза той, ножовката и резачът не бяха в чантата. Наборът от инструменти беше много по-малък от необходимото.

Но отвертката беше там и имаше следи, съответстващи на откритите по сплит болтовете в подстанцията на Петдесет и седма улица.

След малко пристигна и групата, работила по огледа на мястото на пожара в подстанцията в Харлем. Но те не донесоха почти нищо. Галт бе използвал обикновен коктейл „Молотов“ — стъклена бутилка с бензин и парцал за фитил. Хвърлил я през решетката на един отворен прозорец, бензинът пламнал и подпалил гумената и пластмасовата изолация. Бутилката беше от вино — без следи от тапа или тирбушон — фабриката производител работеше с десетки винарни, които от своя страна продаваха хиляди бутилки. Етикетът беше свален, за да не могат да проследят пътя му. Бензинът беше марка „Бритиш Петролиум“, редовно производство, а парцалът — откъснат от стара тениска. Източникът на нито едно от тези неща не можеше да бъде издирен. В чантата на Галт бе открито стъкло на прах и то можеше да се свърже с бутилката — явно я бе надраскал с един от инструментите, за да е сигурен, че ще се счупи.

В подстанцията и около нея нямаше охранителни камери, така че на практика нямаха нищо.

Някой почука на вратата.

Том отиде да отвори и секунди по-късно в стаята влезе Рон Пуласки със събраните веществени доказателства от апартамента на Галт — няколко щайги за мляко, пълни с какво ли не, резача, ножовката и ботуши.

„Най-после!“ — помисли си раздразнено Райм, но остана доволен, че доказателственият материал беше вече тук.

Пуласки остави щайгите на масата, без да се усмихне и без да погледне към някого. Райм забеляза, че ръцете му треперят.

— Добре ли си, новобранец?

Младежът остана с гръб към тях, хвана здраво ръба на масата и се загледа в ръцете си. После се обърна. Пое дълбоко въздух и каза:

— Направих катастрофа. Ударих човек. Невинен, попаднал случайно там. В кома е. Лекарите не дават надежда за живота му.