Джефри Дивър
Сенчеста зона (41)

39

Рон Пуласки успя да върне принтера на Рей Галт към живот и сега издърпваше нетърпеливо горещите листове от гърлото му.

Очите му шареха отчаяно по тях с надежда да уловят нещо свързано с местонахождението на престъпника, с евентуални съучастници, със „Справедливост за…“. За всичко, което би могло да им помогне да спрат този ужас.

Детектив Купър му изпрати съобщение и той разбра, че не са успели да спрат атаката на Галт срещу един хотел в центъра на града. И че все още издирват извършителя в района на Уолстрийт. Дали Пуласки има нещо полезно?

„Не още. Скоро, надявам се“ — написа той, изпрати съобщението и се върна към принтера.

От осемте страници нищо не беше пряко свързано с престъпленията на Галт. Но той научи нещо, което можеше да се окаже важно: мотивът на Галт.

Някои от страниците бяха препечатани от блогове или онлайн бюлетини. Други бяха свалени от медицински сайтове — подробни статии от лекари с име в областта на медицината. Но имаше и писани от шарлатани с езика и стила на заговорници терористи.

Една статия беше написана лично от Галт и публикувана в блог за околната среда като причина за смъртоносни заболявания.

„Моята история не се различава от тази на много други. Работех като електротехник на линия, после в отдел «Аварии» (като главен електротехник). През годините съм работил за няколко електрически компании и съм бил в директен контакт с линиите, пренасящи повече от сто хиляди волта. Създаваните от неизолираните трансмисионни далекопроводи електромагнитни полета са причина да се разболея от левкемия. Убеден съм в това. И съвсем скоро беше доказано, че силовите линии привличат аерозолни частици, причиняващи рак на гърлото и други заболявания, но това е нещо, за което медиите не говорят.

Трябва да накараме всички електрически компании да осъзнаят фактите, но по-важното е да предупредим хората за опасността. Защото компаниите не биха предприели нищо доброволно. Защо да го правят? Ако хората намалят потреблението на ток само наполовина, ще спасим хиляди хора за година и ще ги принудим (компаниите) да бъдат по-отговорни към обществото. Те на свой ред ще намерят по-безопасни начини за производство и доставка на електричество. И ще спрат разрушаването на Земята.

Хора, трябва да вземете проблема в свои ръце!

Реймънд Галт“

Ето къде беше разковничето. Той смяташе, че причина за болестта му са компании като „Алгонкуин Консолидейтед“. И за времето, което му оставаше, искаше да им го върне. Пуласки знаеше, че Галт е убиец, но не можеше да не изпита съжаление към него. В един от шкафовете полицаите бяха открили бутилки с алкохол, повечето от тях празни до половината. И приспивателни. И антидепресанти. Но трябва ли да убиваш някого, защото страдаш от смъртоносна болест, а отговорните за заболяването хора не се интересуват от теб? Младият полицай знаеше колко далече може да те отведе гневът.

Той продължи да чете излизащите от принтера страници, но всички бяха все в този дух: препоръки, статии за стари и нови медицински експерименти, алтернативни начини на лечение. Нямаше имейли, нямаше нито намек за негови приятели или следи, показващи къде може да се крие в момента.

Той прегледа още веднъж всичко и припомняйки си шантавата теория на специален агент Тъкър Макданиъл за сенчестата зона, потърси вмъкнати в текстовете кодови думи и тайни съобщения. Но скоро прецени, че е изгубил прекалено много време с този принтер. Трябваха му няколко минути, за да опакова всички намерени улики и да надпише пликовете. После попълни картончетата, номерира ги и ги фотографира едно по едно.

Скоро всичко беше готово. Той вдигна поглед към тъмния коридор за входната врата и изведнъж усети странно напрежение. Тръгна към вратата и за кой ли път отчете, че и тя, и дръжката са метални. „Какъв ти е проблемът? — опита се да се окуражи. — Нали я отвори и влезе през нея само преди час?“ Протегна предпазливо ръката си в латексова ръкавица към дръжката, натисна, изпусна въздишка на облекчение и излезе от апартамента.

Отпред стояха двама полицаи и един агент от федералните.

— Чу ли какво стана? — попита го той.

Пуласки спря до прага, но веднага се усети и се отдалечи от стоманената врата.

— За атаката ли? Да, чух, че е избягал. Но не знам подробности.

— Петима убити. Щели да бъдат много повече, но твоята партньорка успяла да спаси повечето хора.

— Партньорка ли?

— Ами, онази жена, детектив Амелия Сакс. Но ранените са много. С ужасни изгаряния. Повечето трета степен.

Пуласки поклати глава.

— Гадна работа. Пак ли електрическа дъга?

— Не знам. Но е пуснал ток през тях, това е сигурно.

— Господи!

Той огледа улицата. Никога досега не му бе правило впечатление колко много метал има в една обикновена жилищна сграда. Паниката го завладя с нова сила. Навсякъде виждаше само метални решетки, стълбове и врати. Аварийни входове, вентилаторни шахти, тръби и онези метални панели отстрани на асансьорите. Всеки един от тях можеше да бъде зареден, да пусне тока право през теб или да те засипе с дъжд от метални шрапнели.

Петима убити…

Трета степен на изгаряне…

— Добре ли сте, полицай?

Пуласки се усмихна отнесено.

— Да — искаше му се да си признае, че се страхува, но, разбира се, замълча. — Някаква следа от Галт?

— Не. Изчезнал е.

— Добре. Трябва да предам материалите на Линкълн Райм.

— Откри ли нещо?

— Да. Извършителят без съмнение е Галт. Но няма нищо, което да ни подскаже къде може да се укрива в момента. Нито дали планира следващ удар.

— Кой ще организира наблюдението — попита федералният агент и кимна към апартамента. — Искаш ли да оставим някого от твоите хора тук?

Истината беше, че федералните дотичаха, за да арестуват извършителя, но Галт не беше в апартамента и вероятно нямаше да се върне — сигурно беше чул по новините, че са го идентифицирали. Затова не им се искаше да ангажират хората си с наблюдението.

— Не решавам аз — сви рамене младият полицай.

После се свърза по радиостанцията със Селито и докладва какво е открил. Лейтенантът обеща да изпрати двама полицаи пред дома на Галт, но временно, докато отрядът за наблюдение под прикритие се организира и поеме обекта, в случай, че Галт реши да се промъкне вечерта в сградата.

Пуласки прекъсна връзката, зави зад ъгъла по пустата странична алея и отиде при паркираната зад сградата кола. Отвори багажника и остави доказателствения материал. Затвори капака и се огледа притеснено. Всичко беше метално, беше заобиколен от метал.

„По дяволите, Рон, не мисли за това!“ Той мина отпред, седна на шофьорското място и понечи да пъхне ключа в стартера. Но изведнъж спря. Колата беше паркирана тук, на алеята зад жилищната сграда, за да не се вижда от апартамента на Галт, в случай че той си е у дома. Но той все още беше на свобода. Нямаше ли вероятност да се е върнал и да е заложил някаква клопка в колата му?

Не, това беше прекалено.

Той стисна устни. Запали мотора и даде на заден.

Телефонът му звънна. Той погледна дисплея. Беше Джени, жена му. Младият полицай се поколеба. Не, щеше да й се обади по-късно. И прибра телефона.

Погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза електрическото табло на късата стена на сградата. От него излизаха три големи кабела. Инстинктивно потръпна, стисна ключа и го завъртя отново. Стартерът издаде остър стържещ звук и моторът заработи. В паниката си той реши, че са му пуснали ток, хвана дръжката на вратата и я отвори. Кракът му се плъзна от спирачката и се приземи на съединителя. Колата дръпна назад, гумите поднесоха. Той натисна спирачка.

Но усети глух зловещ звук, после писък и мъжът, когото бе зърнал с крайчеца на окото си в огледалото за обратно виждане, че пресича алеята с пазарска количка, изхвърча към стената, удари се в нея и се срина на паважа. Кръвта рукна от главата му.